— Няма лошо! Но много отдавна не съм ходила в Сарухан.

Неусетно в разговора се намеси и Ибрахим:

— Пристигнал е новият санджакбей[10]!

Сега сигурно Ферахшад беше обърнала глава към него. Ибрахим така и не вдигна очи от чинията си, беше забил поглед в нея, сякаш е открил там нещо важно и невиждано досега.

— Хората се надпреварват да зърнат отнякъде принц Сюлейман.

— Не съм чувала да излизаш от чифлика!

— Не съм излизал. Разказваха го търговците от града, дето бяха дошли за гроздето. От тях го чух.

Ибрахим погледна косо право пред себе си. Както предполагаше, две огромни черни очи се бяха впили в него. Питаше се: „Защо ли това момиче непрекъснато ме дебне?“. Този път обаче в очите на Карадут плуваше тъга. Защо ли? При това не се и засмя, както правеше винаги, щом усетеше, че Ибрахим я поглежда крадешком.

— Мюнире, ще налееш ли малко вода, момиче?

Карадут хвърли към Ибрахим един последен тъжен поглед и трескаво се надигна.

— Еее? — обади се Ферахшад. — Какво още разказаха търговците? Що за човек е нашият принц?

— Не сме виждали друг като него, подметна един от тях. Бил съвсем млад. Така казаха. Народът си мислел, че единственият престолонаследник на могъщия султан Селим щял да изскочи пред тях натруфен с рубини, накити, изумруди. Успели да го различат единствено по монограмите отпред. Толкова обикновено било облеклото му. Само на саръка върху главата му се веело перо. И толкоз.

Ибрахим замълча, колкото да сложи в уста каквото беше гребнал от чинията. Но моментално се отказа. С лъжицата в увисналата му във въздуха ръка той продължи:

— А и не спират да описват сабята му. На кръста си принц Сюлейман носел такава сабя, че щом слънцето докоснело подалата се изпод кафтана му ножница, хората мислели, че изгрява още едно слънце. Толкова, значи, блестели скъпоценните камъни по нея!

— Така ще е, естествено! — намеси се най-сетне в разговора и Халил ага. — Синът на Явуз Селим е това, ей! Той ако не носи тази скъпоценна сабя, ти ли ще я препашеш бе, щурчо?

Ибрахим усети как цялата кръв му се качи в главата. Започна много да се дразни от обръщението „щурчо“. Макар и да нямаше за цел да го уязви, в него се криеше омаловажаване, присмех, отношение като към малко дете. А той не беше вече дете.

— Халил ага!

Ибрахим моментално долови какво изразяваше мекият тон на господарката.

— Не говорете така! Ибрахим е вече голям човек. И то човек, който откри вода и спаси лозето ни да не изсъхне и прегори!

Не успя да се сдържи, откъсна очи от чинията и погледна с благодарност към Ферахшад. И премрежи очи.

— Ако съдбата реши, ага, и ние ще препашем сабя със скъпоценни камъни. Ако ли не, ще си я решим сами! Бъди спокоен!

И Халил ага, и Ферахшад се засмяха. А Мюнире, след като наля вода в чашата на господарката, обърна към него просълзените си очи. Ибрахим се почуди: „Това момиче ме гледа, сякаш моли за нещо! Но защо? Какво иска Карадут от мен?“.

— Друго, друго? Какво друго разправят, Ибрахим?

Веселата нотка в гласа на Ферахшад отново привлече очите на Мюнире към господарката. И Ибрахим бързо прочете отговора на въпроса си в момичешките очи. „Господи боже мой! — възкликна безмълвно той. — Карадут изпитва ревност към господарката!“

Но защо?

Като видя, че отговорът закъснява, кехаята реши да спасява положението:

— Такъв си е Ибрахим, господарке. Умира да събужда интерес с приказките си. Така ги реди една след друга, че тези, които го слушат, да изгарят от любопитство.

— Интригуващо!

Ферахшад го погледна с невероятна, обаятелна усмивка. Ибрахим направо се разтопи.

— Интригуващо, но недей да ни държиш повече в напрежение. Хайде, разказвай, моля ти се! Искам да чуя всичко, което знаеш.

— Такова, значи… Ами… — запелтечи Ибрахим.

Най-накрая откъсна очи от нейните, за да си събере ума в главата, наведе глава и започна да разказва:

— Ето на, съвсем младичък бил. Като истински лъв, казаха. Лявата му ръка лежала на лявото коляно, дясната — върху ръкохватката на сабята. Имал толкова величествена стойка, че думи нямаха да я опишат. След свитата му вървял цял керван от коли. Сред тях обаче имало две много красиви и накичени. Хората веднага ги нарочили: харемът на принца! Но един се противопоставил: бива ли и харем за момче колкото палец?

Замълча. Посегна към купичката, за да си накваси пресъхналото гърло. По дяволите, нищо не беше останало. В този момент пред очите му се мярна една черна малка ръка. Мюнире беше разбрала, че водата му се е свършила, и даже беше донесла малката стомна. Докато пиеше, той се опита тайно, изпод купата, да хвърли поглед към нея.

„Тя е нещастна! — си рече. — Карадут е нещастна!“

— Виж сега! — изчурулика господарката. — Наистина ли искаш да ни вземеш душата? Вместо да зяпаш момичето, по-добре го разкажи докрай. Разбрали ли са тайната на двете коли?

На Ибрахим му се стори, че черните очи на Мюнире почерняха още повече. Остави купичката на масата и се усмихна на Карадут едва забележимо да ѝ благодари.

— Може ли да не са я разкрили? — обърна той глава към господарката. — Каква ли тайна е останала неразкрита в Сарухан, та да не се разбере и какви са били тези две красиви коли от кортежа на принца?

— Добре де, и кои са били жените в тези коли?

Ибрахим усети, че му се завива свят от блясъка в разпалените от любопитство очи на Ферахшад. „Велики Исусе! — изохка в себе си той. — Тази жена ме изгаря. Оковава ме във вериги!“

Престори се, че покашля да си прочисти гърлото.

— Важни особи. В предната кола пътувала валидето на принца. Казваха ѝ и името, но го забравих.

— Какво? — избоботи Халил ага. — Значи законната съпруга на господаря сега е тук, в Сарухан? Хафза — така се казва майката на престолонаследника. Така ли я нарекоха, Ибрахим?

— Да, кехая ага! Точно така! — рече Ибрахим. — Хафза ли, Хафса ли — нещо от този род беше.

Разсмя се с глас, не можа да се сдържи. И в този момент той видя така отчетливо, че не остана място за ни най-малко съмнение какво въздействие оказа смехът му над Ферахшад. Господарката се разтапяше от неговата усмивка точно така, както той изгаряше, когато срещнеше нейните очи. Правеше всячески усилия да се прикрие, но не можеше да го постигне. „Я виж в какво състояние е тя — заговори вътрешният глас на Ибрахим. — Като те видя да се смееш, разумът ѝ така се замъгли, че дори не се и сети да попита коя е била другата жена.“

Вместо нея го попита Халил ага:

— Що за птица е била другата жена?

— Не знам истина ли е, лъжа ли е, била уж жената на Негово Превъзходителство принца. Виж, нейното име го помня. Гюл… — престори се, че мисли. — Гюл… бахар. Да, Гюлбахар се казвала.

— Кой знае колко е красива!

Искрите в очите на Ферахшад се разпалиха в пламъци.

Ибрахим едва се сдържа да не викне: „Не може да е по-красива от теб!“. А наум си каза: „Е, поне колкото нея! Накарай тази цигулка да запее, за да се прибера час по-скоро в стаята си и поне в мечтите си да прегърна Ферахшад“.

Поприказваха си и за други неща. Но трима от четиримата на масата не чуваха нито какво говорят другите, нито себе си.

Ферахшад мислеше за Ибрахим.

Карадут Мюнире беше отчаяна и нещастна. Беше разгадала отдавна скритата в сърцето на госпожата тайна — обичаше безпаметно Ибрахим, също като нея. Но можеше ли да се сравнява със своята господарка? Още по-лошото бе, че и сърцето на Ибрахим пламтеше за нея. Вярно, той отбягваше да я поглежда, но Мюнире забелязваше с какви пламенни очи я стрелкаше крадешком.

Ибрахим се питаше докъде ще ги доведе цялата тази работа. Ами ако тя се засмее и рече: „Изгарям, умирам за теб!“? Ами ако го унижи: „А бре, робе, Ибрахим!“? Ами ако го изгони оттук? Ами ако също като проклетия му първи господар и тя го откара на пазара и го продаде?

Ферахшад не му остави възможност да продължи с предположенията си.

— Хайде! — прошепна му тя.

Взе цигулката. Завъртя винта да опъне космите на лъка.

— Тази вечер ще поискам нещо от теб, Ибрахим!

— Мелодията под навеса?

— Да, но не само това!

— „Господарката иска. Робът изпълнява“ — припомни цитата Ибрахим.

Обожаваше я, когато нацупеше устни и възкликнеше: „Виж ти!“.

Така и стана. Ферахшад нацупи устни като непослушно малко дете и рече:

— Виж ти! Пак този противен израз! Не искам в дома си да чувам думата „роб“! Никой в този чифлик не е роб! Толкоз!

В този момент Мюнире погледна към нея, погледна и към Ибрахим.

Очите на Халил ага също зашариха между двамата.

— Поискайте, и ще го направя!

— Честна дума! — надигна се Халил ага и стана на крака. — Сърцето ми не трае да слуша скрибуцането на това щуро момче!

Ибрахим и Ферахшад разбраха, че това е само повод. Кехаята всъщност реши да ги остави насаме.

След като той си излезе, господарката прошепна:

— Застани ето така, точно пред мен. Когато свириш, искам да те гледам в лицето.

Все едно стрела прониза сърцето на Ибрахим. Отвътре му идеше да изкрещи.

Вместо това мина и застана там, където му посочи тя. Стисна цигулката между рамото и брадата си. Затвори очи. Лъкът му изтръгна от струните любовен зов. Звуците полетяха през отворения прозорец навън и се извисиха до звездите и до изтънялата като сърп луна.

И двамата не забелязаха, че Мюнире си отиде.

И че ридае горко, свита в сянката на зида.


VIII


ДВОРЕЦЪТ В БУРСА

Когато Хатидже отвори очи, видя, че е в стаята си. И че Джевахир стои на обичайното си място, до главата ѝ. Другите наложници сновяха разтревожени наоколо.

— Слава богу! — възкликна Джевахир. — Добре си поспахте.

Да е спала? Мина ѝ мисълта: „Не можа да каже „припаднахте“.

— Този път колко продължи?

— Ами… четиринадесет часа.

— Какво? — надигна се Хатидже. — Четиринадесет часа съм била в безсъзнание?

Наложницата се тупна по главата:

— Ах, тази моя глупава глава! Излъгах. Четиринадесет часа спахте.

— Кажи ми истината, Джевахир!

— Пренесохме ви в стаята. След няколко минути спряхте да треперите. Де къде лекари има, господарят ги вдигна всичките на крак. Дойдохте на себе си. Лекарите казаха, че ще ви подейства много добре, ако поспите малко. Накараха ви да изпиете някаква лечебна отвара. И моята красива господарка заспа като бебе. Толкова сте страдали от безсъние, че си почивахте цели четиринадесет часа.

Въздъхна с облекчение. Такъв продължителен припадък би означавало смърт. Добре, ако припадне дори за минутка-две, все едно се е обърнала на другата страна и пак се е върнала. Но четиринадесет часа!

Отпи няколко глътки от сиропа, който ѝ подаде Джевахир.

— А сега — и това!

Момичето до Джевахир ѝ подаваше чаша.

— Тази пък коя е? — учуди се Хатидже.

— Повериха я на мен. Днес пристигна — отвърна Джевахир. — Сираче, и без баща, и без майка. Небиле.

Чу ли я Хатидже, не я ли чу, така и не се разбра. Очите ѝ бяха приковани в ръцете на момичето с чашата.

— Какво е това?

— Скъпа принцесо! — изчурулика то. — Даде го главният лекар. Друга лечебна отвара.

— Не я искам! Пак ли ще ме приспиват за четиринадесет часа?

Джевахир взе чашата от ръцете на момичето. С вежди, с очи ѝ направи знак да се отдръпне.

— Не, не. Това е друго. За подсилване. Хайде, да видим. Сладко-сладко да го изпиееем…

Мушна длан под главата на Хатидже и нежно я повдигна. Даде ѝ го, после избърса с мокра салфетка устните на намръщената си господарка.

— Наздраве!

Положи главата ѝ на възглавницата и се обърна към едно от момичетата:

— Съобщете на Фехим Челеби! Султанката се събуди!

— Фехим Челеби? Този пък кой е?

Джевахир нищо не каза, докато не нагласи зад гърба на господарката си кръглата възглавница, за да се облегне по-удобно.

— Добре ли е? Още една възглавница?

— Джевахир!

Момичето усети заканата в тона на господарката и се засмя.

— Един лекар!

— Е, добре. И какво му е смешното?

Наложницата зачерви бузите.

— Засмях ли се? Ама не за това. За друго нещо.

— За какво?

— Че се преструвате на ядосана.