Погледна другите момичета, застинали в очакване Хатидже да се развика, и пак се засмя.

— Моята господарка е толкова добра, че дори и наужким не може да се ядоса.

Поигра си още малко да оправя възглавниците. Най-накрая се убеди, че удобствата на Хатидже султан са осигурени.

— Хайде, хайде! — махна с ръка към другите момичета. — Захващайте се за работа! Няма защо да ни подслушвате!

Наложниците се разпръснаха като ято чуруликащи птички, а Джевахир се приближи още повече до господарката си и зашепна тихо:

— Фехим Челеби е един от лекарите, които повика нашият падишах. Докато вие спяхте, той стоя неотлъчно пред вратата. Не мигна и за миг. Ако кажа, че нито яде, нито пи, няма да сбъркам.

— Защо? Какъв е бил проблемът му? В толкова критично състояние ли съм била?

— Неее! — разтревожи се Джевахир. — Бдеше известно време над главата ви. Като видя как спокойно спите, въздъхна и каза: „Не е позволено да стоя тук, при султанката. По-добре да изчакам пред вратата“. И излезе. Настоя, ако има нужда от нещо или ако се събудите, веднага да му съобщим.

Хатидже и бездруго не чу половината от нейните думи. В ума ѝ отново се наби онази дума: „Не е позволено!“. По дяволите това „позволено“! Преследва ме дори и когато губя съзнание и припадам“.

Вратата се отвори и влезе една от наложниците. Бързо се отправи към Хатидже.

— Фехим Челеби… — За миг Хатидже се загледа в руменината по бузите на момичето, но не си задържа погледа. — …пита, принцесо, може ли да дойде, дали е позволено?

Не успя да се овладее и изкрещя:

— Позволено е! — Цялата ѝ кръв се качи в главата. — Позволено! Да влиза!

Наложницата погледна към вратата пак така напрегнато, както когато дойде. Очите на всички момичета, начело с Джевахир, се впериха натам. Хатидже се учуди какво ли става. Защо ли, като се спомена името на лекаря, те до една се изчервиха и разхихикаха.

Вратата се отвори и лекарят влезе в стаята с лек поклон. Най-сетне се разбра защо момичетата го споменаваха с изчервени лица, защо новичката до Джевахир се засмя.

На прага стоеше най-прекрасният, най-красивият, най-финият мъж, какъвто не беше виждала никога през живота си. За миг Хатидже застина като омагьосана. Какво е това чудо? Дали е човешко същество? Можеше да се закълне, че не беше виждала толкова красив мъж нито в Трабзон, нито в столицата, нито в Одрин, нито в Бурса.

Първо, не носеше някакъв грозен сарък.

Нямаше нищо на главата. Беше с права черна коса.

Без брада, без мустаци.

Единствените косми по лицето му бяха извитите като лък черни вежди и гъстите дълги ресници.

Отначало реши, че е пъстроок.

— Приближете се!

Целта ѝ всъщност беше да го разгледа по-добре. Не, очите му въобще не бяха пъстри, а яркозелени. Мъж с черна коса, черни вежди и зелени очи.

Със стройно тяло. Тесни рамене. Върху тях — стелещ се дълъг бял кафтан. Под него — закопчана от край до край червена риза без яка. Под пешовете се виждаха черните му шалвари. А на краката — извити йемении в цвета на ризата.

Дали беше висок?

„Да!“ — отговори си сама.

Фигурата му приличаше на стройна топола. Вероятно и ръцете му бяха дълги. Не успя да ги прецени, може би ѝ се струваше така заради тесните ръкави на кафтана?

Внезапно Хатидже изпадна в ужас. Бузите ѝ пламтяха. Явно и тя се беше изчервила, също като наложниците си.

За да се отърси от магията на този мъж, тя си рече наум: „Ако и ти, Челеби, изречеш „Позволено ли е?“, ще си изпатиш. Веднага ще те изгоня!“

Разтуптяното сърце обаче ѝ подсказваше, че никога нямаше да го направи.

— Простете ми, ако съм ви обезпокоил!

Хатидже трепна. От ствола на тополата ли прозвуча този глас? Плътен, дълбок, завладяващ, обземащ, влудяващ беше гласът на лекаря.

„Защо те гледа така този човек? — надигна се вътрешният ѝ глас. — Като зашеметен. Що за поглед е това? Все едно — влюбен!“

Хатидже си даде сметка, че тези погледи не я безпокоят. И си каза: „Странно!“. Опита се да откъсне очи от неговите.

— Не сте!

Само толкова. Ако трябваше да има и следваща дума, дали щеше да я намери? Съмняваше се.

— Как се чувства Нейно Превъзходителство принцесата?

Как ли? Как се чувстваше ли?

— Добре! — измънка. — Нейно Превъзходителство принцесата се чувства добре.

Чу Джевахир да се изсмива и я погледна сърдито. Наложницата моментално се стегна.

— Личи си! — прозвуча онзи ангелски глас.

— По какво си личи?

— Страните ви са порозовели.

Употреби най-нормалния израз за това, което вижда. В тона му нямаше никаква инсинуация, никакъв присмех, но сякаш вряла вода попари Хатидже. Бузите ѝ пламнаха още повече.

— Здравето си личи по това, доколко кръвта се е върнала по лицето. Лицето на болните побледнява, нали знаете, става бяло като вар.

Всички момичета потвърдиха с глави: „Знаем го“, и Хатидже се обезоръжи:

— Знаем го!

Всеки в тази стая, с изключение на лекаря, забелязваше, че руменината по лицето на Хатидже си има и друга причина извън оздравяването ѝ.

— Слава богу! — продължи той. — Отварата на главния лекар е подействала добре.

Настъпи мълчание.

— Ако — изрече Челеби след едно-две покашляния, — принцесата намери за позволено, отсега нататък…

Хатидже не чу нищо повече. Веднага го прекъсна:

— Позволено е! Напълно е позволено!

„Боже господи, какво направих! Нали щеше да го изгониш, ако произнесеше думата „позволено“?“

— Щях да кажа, че отсега нататък аз се заемам с вашето лечение.

В тона му ясно прозвуча учудването от прибързания ѝ отговор. Загледа се в очите ѝ.

— Разбрахме се, както принцесата прецени, че ѝ е удобно. Нека най-напред да си починем още няколко дни, да продължим с лечебните отвари, а след това да тръгнем на път.

Хатидже трепна като ужилена.

— Да тръгнем на път ли? Закъде?

— За столицата.

— За столицата?

— Да. Главният лекар е на мнение, че климатът в Бурса не ви понася. И ние стигнахме до същото становище. Негово Величество падишахът заповяда: „Щом е така, да вземат бързо дъщеря ни и да я заведат в Сарухан, при майка ѝ и брат ѝ Сюлейман!“ Главният лекар обаче заяви, че през този сезон климатът в Сарухан ще ѝ се отрази по-зле и от Бурса. При това положение господарят реши да ви закараме в столицата. И вашият роб Фехим бе удостоен с честта да провежда лечението ви по време на пътуването.


* * *

Стана точно обратното на това, което всеки очакваше. Всички наложници, прислужници, стражи, охранители на покоите смятаха, че Хатидже ще се развика. Но не. Тя не показа ни най-малък признак на раздразнение през всичките тези осем дни, откакто султан Селим бе обявил решението си да я изпрати в Истанбул. Напротив, беше съвсем спокойна и сговорчива. Момичетата си шушукаха: „Не се заблуждавайте. И бурята е такава. Гледаш — тихо и ведро време. Струпват се облаци, струпват се, внезапно се развихря буря. Скоро и Хатидже султан ще избухне. Ще видите!“

Но не избухна. Спеше дълго и безметежно. Никой в сънищата не ѝ размахваше заканително пръст: „На ти, Хатидже, ще си отмъстя за пролятата ми кръв!“ Не чуваше писъците на Емирхан и виковете на Осман. Хранеше се с апетит. Преди да изминат и три дни, тенът на лицето ѝ се върна. Всеки ден, преди още слънцето да се издигне на две копрали, тя слизаше в градината и се срещаше с Фехим Челеби.

Младият лекар беше безкрайно доволен от бързото оздравяване на своята пациентка. В сутрешната прохлада двамата заедно се заслушваха в чуруликането на птичките и в звънтенето на капчиците роса по листата, когато ги отпиваха с малките си човчици.

Първия ден, когато излязоха в градината, с някакъв неподвластен вътрешен подтик тя наостри в един момент слуха си. Що за божествен звук бе това?

Фехим Челеби забеляза възхищението ѝ пред омайния звук и тихо ѝ подсказа:

— Славей!

— Славей ли, Челеби? Аз винаги съм си представяла славеите, накацали по вейките на розите.

— Славеите са много особени. Влюбени са в розите, но се страхуват да кацнат на техните вейки и да си откраднат една целувка. Те се приютяват в храстите и оттам възпяват своята любов.

— Добре, а розите какво правят? Не ги ли зоват?

— Те са жестоки.

Хатидже се възпротиви:

— Не ми се вярва! Как е възможно нежната роза, която излъчва толкова красиво ухание, да бъде жестока?

— С други думи казано, розата осъзнава своята красота. Тя се опиянява от аромата си. Иска всеки да е влюбен в нея, да я харесва, да омайва с уханието си… Как да го кажа…

— Значи розите са влюбени в себе си… Това ли се опитвате да ми кажете?

Фехим Челеби се удиви от умението, с което принцесата подбра думите и ги употреби така на място.

— Вие изразихте много сполучливо това, което исках да кажа. Да, розата е влюбена в себе си!

Хатидже едва доловимо се подсмихна.

— Тоест харесва се, така ли?

Красивият лекар кимна със свенлива усмивка.

Боже господи! Очите ѝ се заслепиха. Ако ѝ бяха казали, че някой мъж може да се усмихва така пленително, никога нямаше да повярва. Мъжът трябваше да бъде строг, с намръщено лице, брутален, егоист. Това беше научила до ден-днешен, това беше и видяла. Положи старание да не издаде възхищението си.

— Добре, а после какво се случва между розата и славея?

— Казват, че всяка роза познавала песента на своя славей. Превъзнасяла се от неговите любовни трели, но не се издавала. Затова казвам, че е жестока. Страхувала се да не би като издаде възхищението си от зова, изтръгнат от мъничкото му сърчице, той да не се отвърне от нея и да замлъкне. Искала нейният славей да обича единствено нея. Непрестанно да възпява само нейната красота, да пее само на нея най-прекрасните песни за любовта.

— Винаги ли ще бъде все така?

Красивото лице на Фехим Челеби се помрачи.

— Не, разбира се! И планините, и скалите не могат да издържат на несподелената любов, та сърчицето на славея ли да оцелее?

Лицето на Хатидже побледня.

— Недейте! — промълви. — Не ми разказвайте какво става нататък.

Но очите ѝ го молеха: „Разказвай!“. Ничий мъжки глас в живота ѝ не я беше обайвал така, не я беше разтърсвал до дън душа. Боже мой, колко хубаво говори, колко пленително разказва! Внезапно се улови, че сравнява себе си с гордата роза, а Фехим Челеби — с пеещия в гъстия храсталак славей. Погледна лекаря и му се усмихна.

— Не ме залъгвайте! — промълви тихо. — Колкото и тъжен да е краят на тази легенда, аз искам да го чуя.

— Но…

Вдигна ръка да прекъсне възражението му.

— Не се бойте! Аз съм свикнала с тъгата!

За миг погали с поглед красивите му очи. Дъхът ѝ секна. За да се отскубне от магията им, тя си заговори наум: „Аз съм принцесата на тъгата. Аз съм Хатидже и чух писъците и виковете, чух молбите към палачите пред прага на смъртта на мъничкия Емирхан и на Осман, който всеки ден заставаше пред сребърното огледало да провери дали му пониква брада по лицето. Аз съм същата Хатидже, свидетелката на всичко това — как бих могла да се трогна от риданието на един славей?“

— Хайде, слушам ви! — ласкаво му подхвърли тя.

— Това е древна, много древна легенда — започна Фехим Челеби.

За пръв път гласът му прозвуча леко дрезгаво. Зеленият цвят в очите му сякаш потъмня, забулен от незнайна скръб.

— Преди много, много години в една далечна страна имало един пеещ Славей. Сърцето му пламтяло от любов към една Бяла роза. Тя била толкова бяла, толкова нежна и красива, че малкият Славей се изплашил да не би да не го хареса. Какво да направи, скрил се там, където не можела да го види, сред гъстите храсталаци, и започнал да възпява любовта си към нея. Извисявал най-пленителните си трели, въздишал, редял любовни напеви, зовял…

На Хатидже ѝ се струваше, че чува зова на влюбения в Бялата роза Славей.

— …Но напразно. Макар че по цели дни той възпявал своята любов, Бялата роза дори не се обърнала да види откъде идва тази хубава песен, кой е този сладкогласен певец. Славеят изпаднал в отчаяние. Натъжил се: „Най-красивите си песни ѝ изпях и пак не успях да ѝ покажа колко много я обичам!“…

Хатидже видя как някаква птица изпърха с криле и отлетя. Измисли ѝ роля: „Това е влюбеният Славей!“. Лекарят я беше отвел в страната на приказките. Накара я да погледне с други очи розите, дървесата, пъстрите цветя. Влагаше смисъл във всяко едно чуруликане, стигнало до слуха ѝ.