Ибрахим отпусна на леглото умореното си тяло. Извърна глава настрани и се загледа в трептящия пламък на свещта. Питаше се: „Какво става? Какво друго беше нейната песен, ако не любовно признание?“

„Ох! — изпъшка дълбоко той. — Ох! Ох! Ох!“

Беше решил никога да не се влюбва. Казваше си: „Каква ти любов за един роб!?“. Всъщност той беше стока, която се купуваше и продаваше. „Най-накрая — изсъска в себе си — и оня сатана! Най-накрая и оня сатана ме продаде. Току-виж утре и господарката ме продаде. Сетне някой друг…“ Съдбата така го е орисала. Имаше минало и настояще, но дали щеше да има бъдеще — съвсем не му беше ясно. Каквото щеше да става, един господ, а и ония, които го купуваха и продаваха, знаеха кога, как и къде щеше да се случва.

Много отдавна се беше отказал да проклина мъжете, които го отвлякоха. Дори не си спомняше физиономията на оня човек. Не знаеше дали запазеното в съзнанието му лице беше негово. Можеше да е и някое въображаемо лице. Избледнели бяха спомените и за родното му място. Защото още през нощта, когато го хвърлиха в трюма на черния кораб, той разбра, че зейналата в душата му от копнеж по дома рана ще го боли още дълго време. Оттогава си беше забранил дори и насън да вижда страната си, забранил си беше да мисли за нея. Но тази нощ… тази нощ беше толкова различна.

В спомените му изплуваха първо вълните, които се разбиваха в скалите по брега. Много стръмни, страховити зъбери. Морето громолеше по тях. Пак си ги представи. Сетне от потайно кътче в съзнанието му изскочи малката им родна къща. Разположи я в оживялата картина на своите представи. Жените я боядисваха с ухаеща вар. Измазването на вратата и прозорците със син камък беше мъжка работа. В единия край на картината положи черквата с покритата кула на камбанарията. Ами на отсамните стръмнини?… Там непременно трябваше да са застланите с гергини хълмисти била, сред които някога тичаше и играеше. Гергините започваха да цъфтят през този сезон. Покриваха брулените хълмове с пъстрите си килими от бели, жълти, розови, червени, лилави цветя върху зеления фон от листа. Отново дочу гласовете на децата, които тичаха сред цветята:

— Йорго!

— Катерина, ела тук, момичето ми!

— Нико, Нико, не тичай, ще паднеш!

— Евдоксия, да не си изцапаш роклята!

— Никой не може да ме хване… да ме хване!

„Господи, познавам този глас!“ — промълви Ибрахим. Гласът на веселото, безгрижно детство, останало там някъде, в родината. Това момче сега беше Ибрахим. Нямаше го вече палавникът, който възсядаше своя дървен кон, размахваше дървения меч, тъпчеше с боси крака гергините по хълмовете и прехвръкваше насам-натам като пчела. На неговото място сега се беше изправил Ибрахим от Сарухан — сръчният младеж с едва наболите мустачки, който малко говореше, много мислеше и въобще не се и сещаше да се засмее, но беше влюбен в жената, която го купи.

— Яденето е готово, сине! Хайде вкъщи…

„Майка ми!“

Помисли, че някъде в мозъка му нещо се взриви. Затвори очи. Като ги отвори, усети стичащата се по бузата му капка. Не след дълго забеляза, че възглавницата му е мокра.

Най-много беше плакал в трюма, където го хвърлиха поробителите.

И сега.

„Нали никога повече нямаше да плачеш?“

Така беше решил, но ето на — плачеше.

Ядоса се. „Всичко е заради онази жена! Настъпи ме по мазола. Подмолно кървящата под струпея рана зейна.“

Онази жена!

Красивата господарка от чифлика на Касъм ага.

Ферахшад ханъм.

Хубавицата, която го накара да забрави наложената от самия него забрана за любов.

Очите му пламнаха и той ги затвори. Но дори и със затворени очи пак можеше да я вижда в цялата ѝ красота и одухотвореност.

Промълви си: „Жалко“. Езикът му не се обърна да продължи по-нататък. Изрече си го безмълвно: „Жалко, ако можеше да бродим по нашите хълмове хванати ръка за ръка. Да ѝ направя венец за главата от гергините. Да ѝ изсвиря най-красивите си мелодии. Да слезем до морския бряг и да съзерцаваме заедно как вълните се разбиват в скалите. После… после…“

— По дяволите! — скочи рязко от леглото си Ибрахим. Седна.

За „после“ изобщо не биваше и да си мечтае. „После“ беше забранено!

Дори не трябваше и да си фантазира за някакво „после“.

„После“ означаваше бедствие, „после“ означаваше позор, „после“ означаваше гавра, „после“ означаваше изпъждане, „после“ означаваше да бъде продаден на някой друг.

Отново се хвърли на леглото. Отърси мисълта си първо от вълните, които се разбиваха в скалите. След тях — от измазаните с вар къщички, малката църквица с покритата кула на камбанарията, от гергините по хълмовете. Още по-късно — от планините с вечно покритите си със сняг върхове. Заглуши и детските гласове в ушите си. И гласовете, които го зовяха по име.

Замести всичко това с плътния глас на Халил ага:

— Ибраааам, по вадите не тече вода. Отвори преградите!

— Погледна ли онези на памука дали не мързелуват?

— Тичай към тютюните да ги видиш! Таргите още стоят празни!

Това беше най-доброто. Най-безобидното. Гласът на Халил ага се повтаряше десетки пъти в съзнанието му:

— Ибрааам! Ибрахим, на теб говоря! Ибрахииим!

— Къде си бе, щурак! Само да те хвана, ще ти надупча дългите крака! Така да знаеш!

Усети лек полъх. Сигурно е поривът на утринния ветрец в стаята. Толкова ли късно беше станало?

Този път полъхът го погали по лицето.

— Ибрахим!

Почуди се. Този глас като че ли идеше от небитието.

— Ибрахим!

Това не беше гласът на кехаята. Но кой тогава? Кой го зовеше?

„Халюцинация! — си каза, за да потисне трепкащото в него недоумение. — Сигурно съм се унесъл. Сънувам.“

Стисна колкото може повече очи, за да не се събуди.

Полъхът още веднъж го погали по лицето.

Страх го беше да се събуди. „Ако този глас не е на Халил ага, то и полъхът не е на втурналия се в стаята ми утринен ветрец!“

Пресвета Дево! Да не би…?

В съзнанието му се надигна вик на радост и паника.

— Ибрахим!

Усети по бузата си как го гали крило на гълъбче. Господи, колко меко, колко топло беше то. Гълъбовото крило сякаш пламтеше. А може би пламтеше собствената му буза?

— Събуди се, Ибрахим! Аз съм!

Ами ако е сън? Отвори ли си очите, може да секне в най-хубавия момент. Нали сънищата не могат да продължават от същото място, където са прекъснати.

Ами ако не е сън, а реалност? Ако това гълъбово крило е нейната длан? Ако този глас не е на чучулига, а нейният? А полъхът, който гали лицето му — нейното дихание?

„Отвори ги! — заповяда му подсъзнанието. — Отвори очи и се срещни лице в лице с истината!“

Така и направи. Отвори ги! И не беше сън!

— Ферахшад!

— Ибрахим!

Свещта отдавна беше угаснала. Проникващата в мрачната стая лунна светлина озаряваше косите ѝ със сребрист ореол. Като че ли пред него стоеше светица.

— Ти?

— Да — промълви Ферахшад. — Аз.

Ибрахим различи сред мрака голите женски рамене, бялата предизвикателна гръд. „Не, това не е светица!“ — възкликна без глас.

Понечи да скочи веднага, но тя не му позволи. Натисна го за раменете към леглото. Видя дори и в тъмното как очите ѝ горят като жарава.

Господарката се изправи и започна да съблича всичко, което беше по нея. Свлече се по плещите ѝ и последната тъкан. Сърцето му биеше до пръсване, едва си поемаше дъх.

Ибрахим отново си спомни онази мраморна женска статуя, която видя сред останките в Рим. Ферахшад беше по-стройна и от нея, още по-гъвкава. А и съвършено гола. Погледът му се прикова в облените от лунна светлина закръглени гърди. Зави му се свят. Това бе първото му съприкосновение с жена. Господарката беше първата жена, която виждаше гола. Първата жена, която се събличаше за него. Обзет от лудо желание да сграбчи гърдите ѝ, той вдигна ръце, посегна, но веднага се отдръпна.

Тя не пропусна този мигновен негов порив и шемет. Хвана едната ръка на Ибрахим и жадно я придърпа към гърдата си.

Меката плът изпълни дланта му и от това докосване Ибрахим направо обезумя. Помисли, че ръката му запламтя. Господарката беше огън и плам. Другата открита гърда на Ферахшад затрептя от нетърпение мъжка длан да грабне и нея. Този път Ибрахим не чака повече. Стисна я.

— Оххх!

Стонът на Ферахшад го накара да се надигне. Искаше му се да скочи и да я грабне в обятията си, но тя пак го натисна по раменете назад.

— Почакай!

Вдигна единия си крак, преметна го през протегнатия в цял ръст в леглото си Ибрахим и плавно легна върху него.

— Оххх!

Този път и двамата едновременно изстенаха.

— Сега! — сведе се тя с шепот над главата му.

Притисна налетите си гърди в голата плът на Ибрахим. Допирът на твърдите им зърна разтърси и двамата.

Вече нямаше връщане назад.

Парещият дъх на Ферахшад пролази покрай ухото му.

— Хайде! — изстена тя.

Устните ѝ потърсиха пламтящите мъжки устни, а Ибрахим с изригнал от недрата на плътта му необуздан порив обгърна с дланите си бедрата ѝ.

— Ето така! — промълви господарката. — Вземи ме!


X


ДВОРЕЦЪТ В БУРСА АПРИЛ 1513 Г.

Позволено или не! Хатидже вече не я интересуваше. Не я засягаха и шушуканията, и подсмихванията на наложниците зад вратата.

За пръв път след толкова дълги години тя чувстваше, че живее.

Най-лечебната ѝ отвара беше присъствието на Фехим Челеби. От доста време нито се стряскаше насън от кошмари, нито пък припадаше.

От страх да не би Фехим — в мечтите си тя го наричаше само със собственото му име — да я заведе до столицата, а самият той да се върне обратно, Хатидже правеше всичко възможно да забави заминаването им за Истанбул.

Дойдеше ли главният лекар да я попита как е със здравето, тя му отговаряше без настроение: „Ех, не ми е зле. Но зимата в Бурса, изглежда, ми подейства добре. По това време климатът в столицата е много влажен. Ако изчакаме пролетта…“

Възрастният лекар със задоволство казваше „Позволено е“ и си тръгваше. Освен това полза допринасяше и неговото мнение пред падишаха, че бързото оздравяване на султанката се дължи на отварите, които той сам ѝ приготвя.

Целият харем беше наясно, че истинската причина за оздравяването ѝ бяха зелените очи на младия лекар, неговите извити като полумесец вежди и гъстите ресници, но се преструваше, че не знае.

Хатидже очакваше с нетърпение посещенията му. Челеби не можеше вече да идва всеки ден както преди. Отначало се случваха три пъти седмично, после се разредиха до две. Един ден ѝ каза:

— Ако остане на мен, вашия слуга, нямаше да се отделя от прага ви. Но главният лекар рече и отсече: „Дотолкова е позволено!“. Тръгвали клюки.

Ако в дните за посещение той позакъснееше, Хатидже се ядосваше, започваше да търси за какво да се заяде. Но ето че в началото на една седмица Фехим Челеби за пръв път не дойде. Хатидже трескаво дочака петъка. Лекарят не се появи и тогава. Когато и през следващата седмица нито се чу, нито се видя, тя направо полудя. Накара Джевахир да пита и разпитва. Донесе ѝ новината, че бил ангажиран с ранените.

— Ранените ли?

Хатидже беше толкова обсебена от Фехим, че дори забрави за войната, която баща ѝ султан Селим поведе в края на март. Бурса се тресеше от мълвата, че чичо ѝ, принц Ахмед, е тръгнал с изпратените от Сафеви хан хора право към Йенишехир овасъ. Мислите на Хатидже обаче отдавна бяха далече от всякакви войни, кървища и амбиции.

— Да, принцесо. Миналата седмица в Йенишехир овасъ нашият господар е влязъл в бой със силите на принц Ахмед. Битката била толкова кръвопролитна, че както разправят, зелената равнина била удавена в кръв.

Хатидже се замисли: „По-рано щях да възклицавам ах-вах, щях да питам добре ли е баща ни“.

Като видя, че принцесата хвърли само един бегъл поглед към нея, Джевахир сама подхвана:

— Да благодарим на Всевишния, че нашият господар падишахът връхлетял като орел срещу бунтовниците и ги направил на пух и прах.

Принц Ахмед побягнал към скалите на Биледжик, султан Селим — по петите му.

— А Фехим Челеби?

Джевахир се взря в очите на господарката. „Леле, леле! — възкликна без глас. — Огън и пламък! Фехим, та Фехим! Дори не попита за баща си!“