Преди малко, като чу новината, че баща ѝ е жив и здрав, от щастие се запрегръща с прислугата си, сега пък търси сметка защо той самият не е дошъл.“ Личният секретар не намери думи да ѝ отговори. Най-накрая целуна три пъти кутията с туграта на султан Селим, допря я до главата си и я подаде на момичето:

— Ето това ви изпрати!

Хатидже се развълнува. Какви такива странни работи правеше Славеят. Вместо да се втурне и да дойде, ѝ изпраща кутия с известие.

Като посегна да я поеме, тя видя туграта върху нея.

„Туграта на баща ми!“

Едва тогава проумя. От вълнение и копнеж беше възприела всичко погрешно. Вестта идваше не от него, а от падишаха. Жив и здрав беше не Фехим, а баща ѝ. Щом е така, къде беше нейният Славей? Дали не го беше сполетяло нещо лошо?

Пое кутията с треперещи ръце. Преди да я отвори, личният секретар отново почтително наведе глава и сухо добави:

— Господарят написа на нашата султанка каквото има да ѝ казва. Но ми заповяда устно да ви предам и още нещо. Селим хан иска да тръгнете на път утре сутрин преди зазоряване.

Да тръгне на път ли?

Сърцето ѝ се разтуптя. А в същото време се попита: „Какво става? Какво се крие зад всичко това?“ Отвори кутията. Извади пергамента. И още с първия ред запламтя:


Хатидже! Там вече не е безопасно за теб. Спечелихме в боя победата на наша страна, обаче навсякъде плъпнаха наемниците на нашия избягал брат Ахмед, които той горещо изпроси от Сафеви хан. Убийците може да са проникнали и в нашия дворец. Питах лекарите, казаха, че няма пречки. В такъв случай взех решение сутринта да си тръгнеш оттам. Трябва бързо да започнеш и привършиш приготовленията си, още веднага след като това писмо стигне до теб. Ние също, като си свършим работата, ще се върнем в столицата.


Всичко на всичко — само това!

Няколко реда — сухи, хладни, без обич!

Дори не попита как става така.

В началото на писмото липсваше поне някакво обръщение като „Дъще“. Сякаш го беше написал до някой свой служител. Просълзи се. Като вдигна глава, видя, че оня човек още си стои там. Веднага се стегна. „Не му показвай, че плачеш! — си заповяда сама. — Не му позволявай да хукне към баща ти да му докладва, че принцесата плаче.“

Намери опора в ръката на Джевахир. От яд и мъка издра с нокти ръката на наложницата си. Момичето изпита силна болка, но не се дръпна.

Ами той?

Този въпрос се заби като стрела в мозъка ѝ.

Ами той? Славеят? Нали баща ѝ беше натоварил Фехим Челеби със задачата да я придружава по пътя към столицата?

Вдигна глава, в очите ѝ сега пламтеше повече гняв, отколкото мъка.

— Добре, а кои трябва да се приготвят, предупреден ли е някой? Не трябва нищо да ни липсва на такъв дълъг път!

— Аз се заех с подготовката. Наредих да се приготвят девет коли. В едната сте вие и… — Главният секретар посочи с глава към Джевахир. — …вашата наложница. За другите момичета има още три коли. Две — за прислужниците и стражите. В още две ще се натовари багажът. Конен отряд ще съпровожда султанката…

— Станаха осем. Не споменахте нищо за деветата кола.

— Ах, да! Простете, султанке! Забравих Фехим Челеби.

„Забравил бил! — извика от негодувание наум Хатидже. — Сърцето ми, моя Славей забравил!“

— Тази кола предоставихме на лекаря. Само за билките, шишетата, инструментите.

„Ето това е! — изригна от радост цялата ѝ душа. Идваше и той! Погледна към Джевахир с блеснали очи. „Съвсем е неуравновесена! — помисли личният секретар, като видя очите на принцесата сега да искрят от радост, вместо да го стрелка, както одеве, с пламъците на гнева. — Всяка минута се променя. Ах, ах, значи господарят ненапразно иска да има лекар при нея.“

С разцъфнало в усмивка лице Хатидже се обърна към него:

— Можете да се оттеглите. Предайте на баща ми да не се тревожи. Можем вече да пътуваме не само до столицата, а и до другия край на света!


XI


НА ПЪТ КЪМ СТОЛИЦАТА

Няма го, няма го, няма го! От два дни само това си повтаряше: няма го!

Отчаянието нарастваше в Хатидже като лавина. Надяваше се да го види още сутринта, докато отиваше към докараната чак във вътрешния двор на двореца кола. Цялата нощ си го представяше, така и осъмна.

Хатидже щеше да излезе през високата порта, която се отваряше към двора, и щеше да види своя Славей, застанал да я изчака до колата. Фехим щеше пръв да се затича към нея:

— Султанке моя!

После тя щеше да направи нещо немислимо — щеше да се хвърли в обятията на мъжа, комуто подари сърцето си.

— Славей мой!

Излезе на двора с мисълта, че я чакат десетки коли, но стоеше само една. Беше оградена отвред с кавалеристи и тя едва я забеляза помежду им, заедно с впрегнатите в нея четири коня.

— Другите коли са отвън — каза ѝ Джевахир, като видя изписаното по лицето ѝ разочарование. Иначе Хатидже щеше да полудее.

Тръгнаха. Опита се да погледне навън през плътно спуснатите завеси. Отстрани до колата яздеше великан с рунтави мустаци, на гърба му висеше щит, а дори само ръкохватката на препасания през кръста му меч беше достатъчна да изплаши Хатидже.

— С тежко въоръжение ли са оборудвани вече кавалеристите?

През рамото на момиченцето, което седеше и не се отделяше от нея, наложницата се пресегна и открехна леко завесата. Видя, че и момиченцето се уплаши от вида на този мъж.

— Мисля, че това не е кавалерист. Я да видя. Има още двама като него. Единият язди най-отпред. Другият е от лявата страна на колата. Вероятно са от дворцовата охрана, изпратили са ги да ви пазят.

— Другите коли идват ли след нас?

Още първия ден, след като тръгнаха, тя зададе този въпрос поне четиридесет пъти.

Разбира се, Джевахир знаеше, че господарката ѝ всъщност питаше дали идва и той. Първия път потвърди с глава: „След нас са. Тъй като на Хатидже не ѝ омръзваше да сипе въпрос след въпрос, тя взе в дланите си нейните ръце, започна да ги гали и в това намери някакво спасение.

— Недей да се тревожиш, красива моя султанке! И лекарят ни следва.

Изтощена и зашеметена от люшкането при пътуването през целия ден и чак до вечерта, в ума на Хатидже се въртеше една-единствена мисъл: „Кога ще видя моя Славей?“

От подвикванията на войниците разбра, че са стигнали до място, където ще отседнат през нощта, и се оживи. Ето, тук щеше да види Фехим. Щяха да седнат един срещу друг край огнището, щяха да впият очи един в друг и да съзерцават в тях танцуващите отражения на жаравата.

Ханът беше предварително подготвен само за султанката и наложниците ѝ, а за войниците и прислугата от антуража — естествено, заедно с тях и за лекаря на султанката — се определиха места в къщата зад хана и в хамбара.

А великанът с рунтавите мустаци остана на пост пред вратата на хана.

След като се нахраниха, Хатидже, Джевахир и помощничките ѝ се оттеглиха в нейната стая, а мъжете от охраната — по определените им да дежурят места. Един — пред стълбата, която водеше към етажа със стаята на султанката, друг — на горната площадка, а трети застана почти пред самата врата на стаята. Човек като ги погледнеше изправени така, щеше да ги вземе за великани от някоя приказка. Половината от лицата им бяха скрити под шлемовете. Не си личеше очите им отворени ли са, затворени ли. Единственото нещо, което се набиваше на очи, беше това, че те до последната си фибра бяха нащрек. Нямаше съмнение, че при най-малкото подозрително движение щяха да се хвърлят върху убиеца и да го обезглавят.

„Сутринта! — утеши се Хатидже. — Сутринта ще го видя.“

Не го видя.

Фехим Челеби не се мяркаше никъде. Ако не беше преброила осемте коли пред плевнята, щеше да помисли, че той е напуснал кортежа.

Една дума се вклини в мозъка ѝ. Напуснал?

Добре де, какво му беше лошото да е в кортежа?

Все едно я прерязаха с нож в гърдите. Така де, беше видяла само една кола. Но не и Фехим Челеби да се качва в нея. Можеше ли човек да не се появява, щом отсядаха в хан? А не трябваше ли да попита как е султанката. Нали баща ѝ го беше задължил да се грижи за нея по време на пътуването? Това ли му беше грижата?

Ами ако всичко е лъжа? Ако всичко е нагласено така, че да ме измъкнат от Бурса? Защо ли Селим хан ще изпраща от бойното поле своя най-доверен човек и защо ли ще пожелае тя по спешност да напусне Бурса? Дали наистина наоколо се навъртаха наемните убийци на чичо ѝ? Или и това беше просто една измишльотина, колкото да я измъкнат? Добре, но защо беше необходима такава лъжа? Защо баща ѝ не искаше тя да бъде в Бурса?

На втория ден, колкото и да се стараеха, колата подскачаше по пътя от камък на камък и от дупка на дупка, а от това Хатидже започна да усеща болки в кръста. Момиченцето до Джевахир ту я подпираше с възглавници, ту ѝ правеше разни маймунджилъци, за да я разведри — но напразно! Не свършваха нито пътят, нито предположенията!

Нямаше никаква логика. Да не би Селим хан чак в Йенишехир овасъ да е разбрал, че чичо ѝ си има наемници? Като е искал да я върне в Истанбул, защо си беше затворил очите пред нейните преструвки и пред оставането ѝ за още известно време в Бурса? Какво се беше случило така внезапно, че трябваше моментално да се махне оттам?

Изведнъж се сети какво каза личният секретар: „Забравих“. Нима можеше да забрави за деветата кола и че в нея е Фехим Челеби?

Как нямаше да го забрави, след като Челеби не е бил там! Когато Хатидже го попита, той просто се престори, че изведнъж се е сетил, и каза, че там ще са Фехим Челеби и неговите шишета. Ето откъде изскочи лъжата.

Който и да е бил, бил е в деветата кола. Само че нейният Славей го нямаше. А може би колата да е празна? Но защо? Защо баща ѝ се е отказал да ѝ даде като придружител лекаря?

Ами ако… Хрумналото ѝ предположение я прониза право в сърцето. Дали баща ѝ не беше чул, че дъщеря му е влюбена във Фехим Челеби?

„Не, драга! — си каза Хатидже. — Откъде ще чуе? Откъде баща ми ще разбере нещо, което аз самата не смея да призная пред себе си?

Това я утеши за кратко време. Той беше Селим хан! На секундата го осведомяваха какво се говори по стаите на Сафеви хан, какви планове се кроят, каква е подготовката на Джанберли Газали, с кого Томамбай заговорничи, та нямаше да знае какво се случва с ума и сърцето на болната си дъщеря ли?

А може би наемниците, които споменаваше, не бяха на чичо ѝ, а негови, на баща ѝ. Те са го осведомявали за състоянията ѝ, за бързото ѝ оздравяване, за разходките в Градината на розите, а той се е разгневил: „Каква е тази работа!“ — и е изгонил Фехим Челеби.

Боже господи, ами ако…

Веднага пропъди от мислите си това предположение. Знаеше, че ако само за миг си представеше своя Славей обезглавен, сърцето ѝ щеше да се пръсне.

Опита се да потисне страха: „Такова нещо не може да стане! А и Фехим е невинен. Представа си няма дори какво изпитвам аз. Справедливо ли е да му вземат живота заради това, което изпитвам аз дълбоко в сърцето си?“

Изсмя се без глас. Справедливост ли каза, Хатидже? Справедливост, а? Питаш за оная справедливост, с която прерязаха гърлата на малките принцове — децата? За оная справедливост, с която решиха, че още ненавършилият седем години Емирхан е заплаха за трона?

„Да! — отвърна си гневно тя. — Говоря за същата справедливост. Дори справедливостта на баща ми не допуска да се отнема живота на невинна душа. Грехът на принцовете беше, че бяха принцове. А какъв би могъл да е грехът на един тъжен Славей, че да бъде посечен от ятагана на палача?“

Колкото повече път изминаваха, толкова повече тази мисъл я обсебваше. Вече беше сигурна, че някой наоколо е човек на баща ѝ. Добре, кой беше този мръсник? Трябваше да е някой доста приближен до нея. Който следи всеки неин жест, чува всяка нейна дума, споделя безсънните ѝ нощи, познава страховете ѝ, чува бълнуванията ѝ, който ѝ припомня вика, изтръгнат от гърдите ѝ на ръба на пропастта!

Вдигна глава като ударена от гръм.

Джевахир!

Всевишни, та кой по-добре от Джевахир познаваше в какво състояние се намира?

Джевахир видя бликащия от очите на господарката ѝ ужас и се стъписа.

— Искате ли нещо, красива моя султанке?

„Нима можеше някой агент да има толкова невинен вид. А и защо Джевахир да го прави? — опита се да оправдае своята наложница. — Заедно израснахме. От мен е видяла единствено доброта. Когато боледувах, тя по цели дни не мигваше. Защо да го прави?“