— Нищо ми няма.

— Гледахте гневно. Да не би неволно да съм направила нещо, което ви е раздразнило…

— Не си! — прекъсна я Хатидже. — А и защо да го правиш?

Но разумът ѝ начаса откри една причина. „Глупачка! Защо да го прави ли? Ами от ревност!“

„От ревност ли? Защо да ме ревнува? Аз съм дъщеря на падишаха. И да ревнува, какво от това? В края на краищата тя е една слугиня. С една дума мога да реша съдбата ѝ.“

Дяволът здраво ѝ обърка мозъка. „Ти, Хатидже, си сляпа! — изсъска през зъби. — Щом ти си успяла да накараш Фехим Челеби да се влюби в теб, защо да не го накара и друга?“

Цяла се вцепени.

Защо да не го накара? „Като нищо може да стане. За Фехим аз съм една непостижима любов. Но една наложница…“

Разтрепери се от глава до пети.

Джевахир се опита да я завие с нещо, но тя отблъсна ръката ѝ.

— Ти видя ли го?

Такъв въпрос въобще не ѝ беше хрумвал. Но ето на, устата го изтърва.

— Кого, моя султанке?

— Знаеш за кого говоря!

Сама се учуди колко враждебно прозвуча гласът ѝ. И Джевахир се скова.

— В последната кола е.

— Видя ли го?

— Неее! Откъде да го видя?

— Сигурна ли си, че е там?

Момичето погледна стреснато към Хатидже.

— Но нали вие…

— Изглежда, са ме измамили. Фехим Челеби не е в кортежа.


* * *

Хатидже сама не знаеше как осъмна. Какво ли не преметна през ума си. Мислено подложи Джевахир на разпит. Момичето се объркваше на кръстосаните ѝ въпроси, но наред с това ѝ отговаряше, без да ѝ мигне окото.

— Какво мисля за Челеби ли? Знам ли… Че наша работа ли е да си мислим за лекаря?

— Да речем, че е наша работа. Как ти се вижда например? Умен ли е?

— Ако не беше умен, нямаше да стане лекар!

— Малко е висок като че ли, а?

Джевахир усети, че султанката държеше под езика си съвсем други думи, но не смееше да я попита какво иска да каже.

— За бога, господарке! Изобщо не съм го заглеждала. Висок ли е?

Хатидже не успя да долови и най-малкия повод за подозренията си и от една страна, се поуспокои, а от друга, се раздразни. Можеше ли това момиче да ѝ играе номера? Можеше ли да остане толкова равнодушна към нейния Славей?

— Висок е, висок. И то доста. Няма брада, няма мустаци, това какво ли трябва да означава?

— Аз бих предпочела малка, грижливо поддържана брада.

„Виж я ти! — си рече Хатидже. — Малка, грижливо поддържана брада, а? Тя така ли си го представя Фехим?“

— Ами какво ще кажеш за очите му? Аз не съм се заглеждала много-много, но ми се струва, че са пъстри.

Очакваше Джевахир веднага да я поправи: „Зелени!“, но не стана така. Момичето само тръсна рамене.

— Така ли? Не съм обърнала внимание.

Най-накрая Хатидже вдигна бялото знаме. Остави момичето на мира и започна мислено да анализира думите ѝ, погледите, поведението. За толкова много години Джевахир не беше направила нито една погрешна стъпка. Не знаеше дали щеше да умре за нея, ако ѝ го заповядаше, но не беше такова момиче, което ще вземе да се влюби в мъжа, по чиито извити като полумесец вежди — толкова е очевидно! — копнее нейната господарка. „Бях несправедлива! — помисли си Хатидже. — Извърших грях към нея.“ Седеше сред мрака на ханската стая от часове и гледаше навън през прозореца, от който не се виждаше абсолютно нищо. Само някакво прошумоляване, някакво помръдване да беше усетила, веднага щеше да скочи: „Той идва! Моят Славей идва!“

Но той не дойде.

Когато взе решението, нощната тъма все още не даваше признаци, че може да се разсее. Единствено сивкавият пояс по върховете на боровете започваше да избледнява. Стана. Отправи се към постелята, на която лежеше Джевахир. Коленичи до главата ѝ.

— Стани!

Не успя да събуди наложницата с първия шепот. Гърдите на Джевахир се повдигаха и отпускаха в такт с равномерното ѝ дишане. Усети се, че пак ѝ завижда за спокойствието.

— Джевахир?

Този път момичето скочи в паника:

— Господарке! Какво ви е?

С ококорени от страх очи скочи и момичето, което се беше свило в краката ѝ.

Тъмнината не попречи на Хатидже да прочете страха в очите на Джевахир.

— Не се бой! — прошепна ѝ тя и я погали по рамото. — Няма нищо страшно!

Като видя господарката пред себе си, почти легнала на колене, момичето трескаво се надигна:

— Простете ми, красива моя султанке! Заспала съм…

— По-добре ти ми прости!

— Какво говорите, султанке? С какво съм заслужила?

— Постъпих несправедливо към теб.

— Несправедливо ли?

Джевахир се изправи, хвана Хатидже за ръката и ѝ помогна да се изправи и тя.

— Усъмних се в теб. Моят… — не знаеше как да ѝ го каже. — Дали… в него… във Фехим, значи… За бога, Джевахир, сети се де! — Видя, че момичето не разбра нищо, и продължи: — Като не видях Челеби цели два дни, си помислих, че ти си казала на баща ми колко съм влюбена в него и че той го е отстранил от мен.

— Не дай боже! Че може ли Джевахир да направи такова нещо? По-добре Джевахир да се просне по гръб на мъртвешката тарга, отколкото да измени на своята господарка.

И двете не забелязаха, че момиченцето се дръпна настрани и се разплака.

— Мълчи, не говори така! — смъмри я Хатидже. — Каква ти мъртвешка тарга! Пази боже! Виж, че не съм с ума си, Джевахир. Защо го няма тук?

— Явно си има някаква причина — замислено продума Джевахир.

— Страх ме е, Джевахир! Предчувствам, че ще се случи нещо лошо. Не мога да се отърся от това усещане. Плюс това… — помълча за миг, досрамя я да си признае, че много копнее за него. — Трябва да го видя!

Джевахир почувства как сърцето ѝ се сви от мъка пред невъзможната и безнадеждна любов на своята господарка: „Ах, моя луда Хатидже! Не ти ли е ясно какво ще се случи? Не виждаш ли, че тази любов няма да завърши добре? Защо тръгваш по тези задънени пътища?“.

— Джевахир, аз трябва да видя моя Славей, трябва да говоря с него!

— Кого?

Момичето така се озадачи, че Хатидже хем се засрами, хем неволно се усмихна сред мрака.

— Такова… Между него и мен… По-точно аз… Той дори си няма и представа… Аз си го наричам „моят Славей“. Никаква представа си няма, от нищо! — Внезапно гласът ѝ затрептя от мъка. — Нито от онова, което мисля, нито от вихрите, които изригват от дъното на душата ми!

Малко остана да прибави: „Нито от тръпките на копнеж из цялата ми плът“, но в последния миг го преглътна.

— Трябва да го видя! Трябва да разбера дали отговаря на чувствата ми! Иначе, дяволите да ме вземат, поне няма да се влача подир някакви очаквания и надежди!

Наложницата ѝ даде знак с глава, че има право. Хвана ръцете на господарката между дланите си и започна да ги гали.

— Да! — замислено продума тя. — Трябва да се видите с него. Но как?

Помълчаха малко. Неочаквано Джевахир постави ръцете на Хатидже върху гърдите си.

— Съвсем лесно! — Скочи на крака. — Защо не се сетихме за това по-рано? — прошепна на господарката си.

Радостта в шепота на това момиче помете мъката и отчаянието, обгърнали душата на Хатидже.

— Лесно ли? И как?

— Вие сте болна!

— Какво!? — погледна я с недоумение Хатидже.

— Тоест ще се разболеете!

— Но…

— Наужким, мила! Аз ще им кажа така. Щом вие сте се разболели, нашият лекар трябва да дотича презглава, нали така?

От радост Хатидже я прегърна през талията.

— Джевахир, скъпа моя приятелко!

Джевахир я погали по косата.

— Хайде сега… Пак ви призля… Припаднахте…

Този път Хатидже ѝ отправи отнесен поглед. Очите ѝ се плъзнаха и тя започна да ги върти насам-натам. И двете прихнаха в смях. Султанката изведнъж се свлече от дивана на пода.

— Помощ, тичайте!

Писъкът на наложницата излетя от ханската стая и се понесе навън.

— Тичайте! Султанката припадна! Лекааар!

Хатидже чу как се разтичаха отвън. Стисна плътно очи.

А Джевахир извика още веднъж:

— Лекааар!

А в същото време се удряше по коленете:

— Дежурният, тичай при лекаря! Извикай Фехим Челеби! Хатидже султан си отива! Тичайте, момичета! Тичайте, красивата ми султанка загива!


XIII


САРУХАН, ЧИФЛИКЪТ НА КАСЪМ АГА

Ибрахим беше уплашен. Изтощен. Чувстваше се като хванат в капан. Топлотата на женската плът, неустоимият порив на страстта направо му взеха ума. Не мислеше вече за нищо друго, освен да обладава Ферахшад. Напоследък все по-често се замисляше: „До вчера бях роб на една богата господарка. Сега съм роб на страстта на една богата, красива, ненаситна жена“. И все пак в главата му се въртяха и някакви други усещания. Усещания, много по-различни от любовта и страстта. Най-важното — имаше си сметка за оправяне, имаше да си отмъщава.

Легнал, без да мърда, той изчакваше тялото му да спре да се тресе. Ферахшад спеше с отпусната на гърдите му глава и той се боеше да не би и при най-малкото движение тя да се събуди и да го подгони към нова любовна схватка.

През първите дни въобще не се оплакваше от необузданите страстни изблици на своята зажадняла от години буйна господарка. Дори напротив — това, че е толкова желан от жена и че я подлудяваше, ласкаеше мъжката му гордост на жребец. Натрупаният у Ферахшад глад избликна в игрите с девственото, недокоснато от женска ръка тяло на Ибрахим като буен извор. Нито Ферахшад спираше, нито Ибрахим. Нито Ферахшад казваше: „Стига, любов моя!“, нито той се опитваше да спечели време: „Почакай, да си починем малко!“.

Кой бе по-агресивният първата нощ — и това не помнеше. Стори му се, че чува как на разсъмване Ферахшад, галейки крака му с голото си бедро, го попита:

— За пръв път ли? Аз ли съм първата ти жена?

Така си беше. Само че дори това, че е първата, подлуди господарката.

— Тогава още! — изстена тя. — Жадна съм! Пресъхнала! Безплодна!

„Боже господи!“ — си каза Ибрахим. Ето че дори споменът за онзи миг, за онова приласкаване, за онова докосване му стигаше, за да се разпали отново цялото му тяло. Насили се да потисне кипналия плам в кръвта си: „За тази нощ — толкова! Толкова! Изтощих се, стопих се! Стига!“.

Страхуваше се и да не ги хванат. И така — още от първата нощ, когато дочу някакъв шум зад прозореца. От една страна, с цялата страст на зажаднялата мъжественост грабваше Ферахшад в обятията си, обсипваше я навсякъде с целувки, а от друга, се ослушваше има ли някой отвън.

Дали нямаше някой от работниците да види как господарката посред нощ влиза в хамбара, където спеше Ибрахим?

Същата нощ той пропъди тази мисъл от главата си. В момента трябваше да се занимава със съвсем други неща, а не с това дали някой ги е проследил или не.

Това беше неговата първа нощ. Първата нощ, в която притежаваше жена. Първата нощ, когато подлуди тази жена, когато усети как разумът му се помрачава, когато с пресекнал дъх стигна до кулминацията и изригна като порой.

Първата нощ, когато, засрамен от бързо настъпилия край, долови във въпроса на тръпнещата в ръцете му жена „За пръв път ли?“ невероятна гордост. Тя беше първата за него жена и явно това направо я подлуди.

— Да, не ми се сърди.

— Не се притеснявай. Сега ще те накарам отново да полетиш!

И полетя. Сякаш не той се срина преди малко от набързо изкачения връх. В мига, когато с безсрамните си ласки я облада, и той не можа повече да удържи онова, което кипна в него.

Размахаха криле и двамата в един и същи миг, в един и същи миг излетяха до върха, в един и същи миг се спуснаха като пенливи водопади от височините към тихите спокойни води.

Уталожваха потните си изморени тела с леки целувки, когато Ибрахим още веднъж чу онова шумолене. Отвън имаше някой. Или нещо.

Сега Ибрахим се сравняваше с акробат, който ходи по опъната над огъня тел. Можеше да не падне и да премине отсреща. Можеше да падне и да изгори. Всичко зависеше от умението на акробата. Само че на телта имаше двама акробати. Не се отнасяше единствено до него това дали ще оцелее, без да се претърколи. Една погрешна стъпка на другия акробат можеше да му доведе нещастие.

След всяка буря от страсти той си казваше: „Ти, Ибрахим, си този, който ще падне в огъня! Вземи мерки. Отърви се от сладостта на тази работа. Измъкни се от този капан. Това ли искаш — цял живот да садиш тук лозя и да сушиш грозде, че да свириш и на цигулка?“.