Сюлейман преметна крак и умело слезе от коня.

— Попаднахме тук на връщане от лов. Казахме си, я да отидем и да видим дали домакинята ще има по един тас студена вода да си утолим жаждата.

Този път Ферахшад му отдаде почит с поклон от кръста.

— Ако господарят нареди да се даде малко почивка, веднага ще направят айряни, сиропи.

Принц Сюлейман се запъти към верандата.

— Край басейна е прохладно. Ще си почина за малко там.

Принц Сюлейман още не беше седнал на мястото, което му посочи Ферахшад, когато Халил ага и Мюнире дотичаха с по един поднос. В този на Халил ага върху малка чинийка имаше мокра кърпа. Принцът я взе и с нея хубавичко си изтри ръцете и лицето.

— Това добре ме освежи. Напоили сте пешкира с жасминова вода.

— Много се радвам, че господарят обича аромата на жасмин.

— И само на жасмин ли! Обичаме всеки приятен аромат. Хубавото ухание разведрява душата.

Халил се оттегли, но Мюнире се поклони заедно с подноса пред принц Сюлейман. Ферахшад се почуди кога за толкова кратко време това момиче е успяло да извади от шкафа порцелановата чаша и да му я поднесе. Сюлейман я взе и започна да я разглежда.

— Не е тукашна изработка, нали, госпожо?

— Спомен е от покойния ми съпруг. Казваше, че е донесена от далечна страна. Направена била в Исфахан.

Принцът вдигна глава и я изгледа.

Сви вежди и чифликчийката моментално усети, че е направила гаф.

— Оттам ли е бил?

— Неее! — припряно възкликна Ферахшад. Сети се, че отношенията между Османската династия и Сафеви хан не са добри. — На млади години е ходил там с някакъв търговски керван. Касъм ага е роден и израснал в Сарухан.

— А вие?

— Вашата робиня е от Гермиян[13].

Принцът забеляза, че Мюнире още стои превита надве с подноса в ръце, но не реагира. Погледна с усмивка още веднъж към чашата. Като че ли нямаше никакво намерение да си сипе айрян от каната върху подноса.

— Чудесна е, много ни харесва!

Най-сетне Ферахшад разбра, че принцът чака друг да му напълни чашата: „Та няма синът на великия владетел сам да си налива айрян, я!“ — измърмори си наум.

— Простете, господарю! Толкова се зарадвахме, че ни почетохте, такава гордост изпитахме, че забравихме благоприличието.

Посегна към каната, но Сюлейман ѝ попречи. Хвана съдинката за извитата дръжка, вдигна я и си наля айрян чак догоре. Изпи го на две-три глътки, без да я оставя обратно на подноса. Не го засягаше, че покрай устните му остана тънка бяла ивица. Наля още айрян в празната чаша и чак сега върна каната върху подноса. Награди Мюнире с едва забележима усмивка.

— Вярно било това, което чухме.

Ферахшад настръхна. Какво ли можеше да е чул?

— Тъй като не мога да позная какво сте чули…

— Разправят, че много умело ръководите работите и в чифлика, и в домакинството. Който чуе името „Чифликът на Касъм ага“ и Ферахшад ханъм, не започва да говори, без да е отправил молитва за добро. Дойдохме и видяхме, че е точно така — нито по-малко, нито повече.

— Господарят ни дари с щастие!

— Не, не сме много-много по комплиментите. Както сме го чули, така си е. Много ви обичат!

Много ви обичат!

Кръвта ѝ се смръзна. Толкова иносказателна дума. Какво имаше предвид принцът?

В сенчестата веранда принцът не забеляза как лицето и побледня. Ферахшад така и не чу нищо по-нататък от неговите думи. В ушите ѝ звънтеше само гласът му: „Много ви обичат. Много ви обичат. Много ви обичат. Обич… Оби…“

— И още едно нещо сме чули.

„Ооо! — нададе вик без глас. — Злочестата аз!“

— Главно заради него дойдохме, госпожо!


XIII


„Стана тя, каквато стана! — каза си Ферахшад. — Какво си мислеше, че хората са слепи и глухи като теб ли? Хайде сега си сърбай кашата, дето я надроби. Чак до ушите на санджакбея е стигнало какъв голям грях си извършила. Сега си плащай пред принца за грехопадението.

„Та той е още дете“ — реши да се оправдае пред себе си.

„Дете ли? — присмя ѝ се разумът. — Забрави ли, Ферахшад, ти се отдаваш на едно дете колкото него? Дете, а? Още повече, това не е роб, а принц! Хайде сега отговаряй на това дете: какво избираш — четиридесет мулета или четиридесет сатъра[14]?“

Ферахшад потръпна от яд. „Изчезвай! — викна тя на този човъркащ мозъка ѝ глас. — Хем ме подлудяваш, хем се прокрадваш в мислите ми да се подиграваш, така ли?“

— Няма ли да попитате какво сме чули, госпожо?

„Няма да попитам — си каза. — Не мога да попитам!“

Кехаята се разтревожи, като видя, че господарката му бави отговора. „Какво ѝ стана на тази Ферахшад ханъм? — зачуди се той. — Великият ни санджакбей я пита нещо, а тя мълчи!“

Принцът също изглеждаше учуден. Обърна се към един от придружителите си и му каза нещо.

Мюнире изпадна в паника. Лицето на господарката ѝ беше побеляло като вар. Карадут знаеше от какво се беше уплашила. Самата тя също се страхуваше. „Боже мой! — горещо се молеше наум. — Само доброта съм виждала от нея, ям от хляба ѝ, не искам да ѝ се случи нещо лошо. Само че това, което изпитва моето сърце, не е тайна за теб. Поне на Ибрахим не стоварвай този грях. Моля ти се! Аллах, ти ми даде сила и издръжливост да гледам този грях, но ако му се случи нещо, няма да го понеса!“

— Еее? Няма ли да попитате какво сме чули?

Кехаята вече не издържа. Хвърли се в краката на санджакбея и започна да му целува ботушите:

— Милост!

— Какво правиш бе, човек? Махай се!

Двама от охранителите, изплашени, че ще посегне на принца, издърпаха Халил ага настрани от краката на Сюлейман.

— С посещението си нашият господар така ни изненада, че всички си глътнахме езиците.

Сюлейман поглеждаше ту към кехаята, който на колене редеше горещи молитви, ту към Ферахшад.

— Като че ли изненадата ви е изплашила?

— Изплашила ли?

Гласът на Сюлейман още отекваше в главата на Ферахшад, когато отново на помощ ѝ се притече Халил ага:

— Да сме се уплашили ли, господарю? Че кой от нас, робите, които служат с чест под сянката на тугрите на нашия господар, бея на санджак от великата османска държава, се е плашил, та и ние да сме уплашени? Личи си, че онова, което сте чули, сигурно е за нещо хубаво, щом ви доведе чак дотук.

Принцът се загледа във Ферахшад, после се обърна към кехаята:

— Хубаво е, хубаво!

Ферахшад можеше да се закълне, че в този момент нещо в нея изсвистя. Все едно поляха вода върху разпалена жар. Запита се: „Нещо хубаво ли каза? Значи напразно се уплаших. Отървахме ли се?“

Опита да се съвземе. Не можа. Краката ѝ се подкосяваха. Нещо хубаво, а? Чул нещо хубаво?

— Господарю наш… — успя най-сетне да промълви.

— Слава богу! Започнахме да се тревожим да не сте си глътнали езика, госпожо!

— Господарю, аз… Аз изведнъж…

Усети как кръвта отново потече по жилите ѝ. Сякаш по цялото ѝ тяло полазиха мравки. Пръстите и краката ѝ изтръпнаха. Беше на прага да припадне от радост.

— Каквото и да е това, което сте чули, и го намирате за хубаво, нас само може да ни зарад…

— Малко е да се каже хубаво, великолепно е!

„Божичко, какво ли е това нещо, което е харесал толкова много!?“ — зачуди се Ферахшад.

— Дори ако кажем, че ни е „омагьосало“, няма да е пресилено.

— Нашият принц…

Не можа да продължи. С жест на ръката си Сюлейман ѝ даде знак да замълчи. Това означаваше, че е решил да каже за какво става дума.

— Онзи ден по това време се връщахме от лов. Внезапно чухме божествени звуци. Да кажем, че е славей, не е!

Ибрахим!

Ако не се беше сдържала, Ферахшад щеше да нададе вик с името му.

— Замръзнахме на място. Дори конете ни нададоха уши към понесеното от вечерния полъх благозвучие. Питахме соколаря, питахме и тукашните хора да ни обяснят — никой не знаеше как се казва тази птица. Що за птица е това: ту стенеше тихо-тихо, ту внезапно се извисяваше нависоко. Колкото и да им разправяхме, че ни е трогнала до дън душа, нямаше полза. Кълняха се, че за пръв път чуват такова нещо. Това беше такова звучене, не знам как да го опиша. Невероятно! Не подлежи на описание. Може да се разбере само когато се понесе. Това е самата Божия благодат, вълшебство, дадено от Аллах!

— Това… — обади се Ферахшад, но Сюлейман я прекъсна.

— Такъв дъх, непресекващ. Подхванеше ли някакъв акорд, дълго-дълго го задържаше все в това звучене, след него без никаква пауза преминаваше в друг и го превръщаше в божествена мелодия.

Обитателите на чифлика на Касъм ага най-сетне си отдъхнаха. Те всяка вечер слушаха птицата с божествения глас, която принцът и ловците му не можеха да назоват.

— Ще я чуете, господарю!

Принцът погледна Ферахшад със светнали очи.

— Сигурна ли сте? По едно и също време ли се чува всяка вечер?

Госпожата погледна към кехаята. Халил ага отдавна беше разбрал каква заповед ще последва. Напусна верандата и хукна презглава. След десет-петнадесетина крачки по-натам започна да го вика:

— Ибрааам! Ибраааам! Щуро момче, къде си? Идвай, бързо!

Халил ага изчезна сред слънчогледите, обърнали глави към залязващото слънце.

— Простете ми, принце, ако съм прекалила! — продума Ферахшад. — Трябва да бъдете гост на трапезата на своята робиня и да си отдъхнете.

— Много сме. Да не ви затрудняваме.

— Да ни затруднявате ли, господарю! — изчурулика Ферахшад, зарадвана на спасението си. — Вие вдъхнахте живот на вашата робиня. Нека затруднението от нашия принц да понесем като венец на главите си.


* * *

Ибрахим беше в построената от него беседка насред лозята. Когато слънцето се скри и започна да обагря с червеното си зарево облаците, той се покатери върху беседката и кацна там като птица. Не обръщаше внимание на предупрежденията: „Не го прави! Някой ден гредите ще поддадат и ще си счупиш главата!“. Навик му беше привечер да седи не под покрива на беседката, а на него, отгоре. Така можеше поне за малко да е далече от разните буболечки и насекоми. Освен това усещаше по-добре полъха на вятъра, можеше да гледа по-надалече. И си даваше сметка, че на него му е необходимо да вижда много по-надалече от очертаните там хоризонти. Много по-надалече от чифлика, към бъднините в живота си отсега нататък. От деня, в който двамата с Ферахшад поставиха разстояние помежду си, в ума му се въртеше много повече бъдещето, отколкото настоящето. Все се питаше: „Какво ли ме очаква утре?“

Намери повод да стои настрана и от вечерните трапези. Изяждаше си вечерята върху беседката. После се прегръщаше с нощта, притваряше очи под звездите и се отдаваше на размисли и мечти.

Още не беше слязъл оттам, когато чу Халил ага да го вика:

— Ибрааам! Щуро момче! Тичай! Слизай бързо отгоре!

— Какво става, ага, за какво е тази паника?

Онзи се спря запъхтян пред беседката.

— Виж го ти него, че и пита още! Не си виждал ти паника! Ела във верандата на господарката да видиш какво значи паника!

Намръщи се, но се постара да я прикрие.

— Госпожата ли ме вика?

Ибрахим отново усети, че го обземат противоречиви чувства. Хем му се искаше тя да го извика, хем — да прекара нощта сам под звездите, може би да стисне цигулката под брадата си и да засвири от нежно по-нежно. Насаме със своите чувства и мечти. Мечтите го отърсваха от тегнещото на плещите му усещане на затворник. А за тях нямаше граница. Веднъж пришпорваше коня си към Индия, друг път — към Китай. Размахваше ятаган пред кръвожадни зверове.

Кехаята, вкопчен в дирека на беседката, вече си поемаше дъх.

— Не! — отговори. — Не госпожата! Очаква те синът на нашия повелител султан Селим хан, лъвът на лъвовете, санджакбеят ни принц Сюлейман!

Въпреки вътрешното си напрежение, Ибрахим му се присмя отгоре:

— Няма да дойда! Няма да се помръдна оттук, ако самият падишах не дойде лично да ме повика!

Изведнъж зърна какво изражение направи кехаята.

— Сериозен си! Не се шегуваш, нали?

— Виждал ли ме е някой аз да се шегувам!

— И сега ти ми казваш, че принцът е в чифлика, така ли?

— Казвам ти, че ако се помотаеш още малко, ще те заковат за ушите на стената.

Ибрахим скочи от беседката.

— Виж какво, ако отида там и те хвана в лъжа, не отговарям. Утре ти ще засаждаш захарната тръстика. Не е кой знае колко много, душко, хиляда и двеста калема.