— Виж го ти! Абе казвам ти, че принцът те чака, а ти без срам и свян пред възрастта ми си седнал да си чешеш езика! Хайде, размърдай се, тичай! Вземи си и онова проклето цигу-мигу!


* * *

Още като видя отдалече верандата, Ибрахим разбра, че кехаята не го е излъгал. Вече се беше смрачило, но въпреки това там бъкаше от хора. Отвсякъде беше обкръжена с копия и ятагани. Горяха факли, цялата веранда беше залята със светлината на полилеите, които Ферахшад пазеше като зениците на очите си.

Щом видяха насреща им да тичат презглава двамата запъхтени и запотени мъже, охранителите заеха бойна позиция и насочиха копията си към тях.

— Отваряйте, отваряйте, санджакбеят нас чака! — обади се Халил ага.

— А вие кои сте, че да ви отваряме? — изръмжа един от тях.

— Аз съм кехаята на този чифлик.

— А онази върлина кой е?

— Той ли? — засмя се кехаята и пристъпи на крачка от копията. — Ами той е странната птица, която омагьосва принца със своите песни.

Охранителите им направиха път. Разбутаха хората, дошли да видят войниците и принца, и минаха навътре.

Госпожата беше опънала голяма трапеза точно срещу шадравана при басейна. Начело седеше с кръстосани на дивана крака един човек с огромна шапка. Бяха с гръб към мястото, откъдето идваха. „Този сигурно е Сюлейман — помисли си Ибрахим. Личеше си по шапката. Плюс това седеше върху най-великолепната постелка от чифлика. Карадут непрестанно обясняваше, че господарката не дава на никого да сяда на нея, а и нещо повече — не дава даже и да се погледне. „Значи задникът на принца е по-ценен от всяко друго нещо — измърмори си наум Ибрахим. — Виж го ти, не му стига диванът, ами и от три страни са го подпрели с възглавници!“

Ферахшад седеше точно срещу него на двете си колене и обслужваше гостенина. Тя първа видя, че Ибрахим идва. „Колко седмици стана? — му мина през ума в този момент. — Три ли?“ Още като я видя — тази жена, от която искаше да се отърси! — кръвта закипя в жилите му с нова сила. Долови и оня добре познат блясък в очите на господарката. Те преливаха от копнеж и желание. Тя хвърли поглед настрани, направи му знак от коя страна да дойде. Тъкмо щеше да се отправи натам, Халил ага го хвана за ръката и го дръпна към себе си.

— Онзи човек е принцът, нали разбра? Не стой като мотика насреща му! Захлупи се на земята и не се надигай, докато не ти каже да станеш!

В него започна да се надига потаен бунт: „Погледни, господи, към тези двама твои раби! Той ще стане падишах на Великата Османска империя. Ами аз? Роб на големия чифлик! Къде е справедливостта?“

Стресна се от страх да не извършва грях. Незабелязано се прекръсти и без да отмести поглед от купата му, коленичи пред своя връстник, който си сърбаше супа с лъжица. Видя как той присви очи в знак на потвърждение, наведе глава почти до земята и застина така.

Почака. „Ей ти, Голямата шапка, кажи ми да стана де!“

Не каза.

Чу тропането на лъжицата.

— Господарю? — Гласът на Ферахшад. До този момент никога Ибрахим не беше го чувал така стеснителен и плах. — Ще ми разрешите ли да ви запозная с някого?

По звука, който чу, Ибрахим разбра, че онзи е оставил купата със супата върху сребърната поставка.

— Можете да станете! От колко минути стоиш все така, сигурно кръстът те е заболял.

Гласът беше колкото чистосърдечен, толкова и зареден с нотки на шега, хумор, присмех.

Изправи се. Застанаха очи в очи.

Беше първият му поглед към престолонаследника принц Сюлейман, санджакбея на Сарухан.

— И аз тъкмо си виках — усмихна се Ибрахим, — че ако Негово Превъзходителство принцът след малко не ми каже да стана, ще трябва да ходя при къръкчия или чъкъкчия[15].


XIV


ХАН ПО ПЪТЯ КЪМ СТОЛИЦАТА

Писъците на Джевахир вдигнаха на крак не само целия хан, ами и всички от придружаващия ги кортеж. Дежурният пред вратата на принцесата изтича до стълбището и викна:

— Хей! Вие там! Тичайте да кажете на капитана!

— Вече съм тук! — отвърна му отдолу капитанът и се втурна към стълбището.

— Какво става? — вдигна разширените си от уплаха очи към надвесения отгоре дежурен.

— Не знам. Наложницата на султанката иска лекар!

„По дяволите!“ — възнегодува в себе си капитанът. Значи молитвите му това пътуване да приключи без инциденти не са чути. Единственото му желание беше да предаде в двореца по живо, по здраво тази, която му беше поверил султан Селим, и да се отърве от тази беда. Разбира се, беше дочул, че дъщерята на падишаха е болна. „Не можело да се предвиди кога ще я връхлети епилепсията, отваряй си очите! — му беше пошушнал началникът. — Случи ли се нещо лошо със султанката, и твоята глава няма да стърчи повече над раменете ти!“

Ето че беше станало това, от което се страхуваше. Явно принцесата епилептичка беше изпаднала в криза. Мислеше си само как час по-скоро да стигне до столицата и да прекара няколко нощи в обятията на закръглената кръчмарка. За момент си представи нейните знойни бедра и едрите ѝ гърди. „Аллах, дай ми търпение! — измърмори наум. — Сега ли му беше времето!“

Обърна се с гняв назад. Като видя, че хората му се струпват при стълбището, викна:

— А бре, негодници! Не се озъртайте такива сънливи-сънливи! Тичайте да намерите оня без космите, така наречения лекар!

Сам не повярва, че нареди да извикат Фехим Челеби — нали му беше забранил да се навърта наоколо. Изпитваше отвращение от него. „Що за човек е тоя! — говореше обидно зад гърба му той. — Да няма един косъм по лицето си!“

Вътрешният глас му се противопостави: „Голобрад-неголобрад, тоя е щастливец. Ти си стой тука, загорял за жена, а негодникът ей сега ще пристигне и ще влезе в стая, пълна с жени. Ооох!“

Писъците на Джевахир отгоре не спираха. Освен отделената за султанката голяма стая, имаше още пет. Всяка от тези врати се отвори, оттам наизлязоха другите жени и се втурнаха към стаята на Хатидже. Охранителят тъкмо беше решил, че щом е съобщил на капитана, вече си е изпълнил задължението, сега на бърза ръка се върна там, където дежуреше, за да види момичетата отблизо.

Капитанът също долови мириса на жени. Пое го дълбоко в гърдите си, напоен с топлината на току-що напуснала леглото потна женска плът. Чуваше тревожното топуркане на босите крака. За момент се поколеба какво да прави. Накрая реши: „Трябва да се възползвам от случая. Най-добре е да се кача и да ги погледам, вместо да стърча тук“. Напуши го циничен смях. „Така де, може да имат нужда от мъжка помощ!“

На три големи скока изкачи прогнилото стълбище на хана и се озова горе. Почернелите мухлясали дъски на коридора изскърцаха под тежестта на едрия мъж. На края на стълбите се спря да си поеме дъх и засука мустак. На лицето беше изписано сурово, но готово да стане приветливо изражение.

Вратата на султанката беше отворена. Едни от момичетата влизаха, други три или пет излизаха разтревожени и хукваха нанякъде. Очите на застиналия като камък дежурен се въртяха като пумпал подире им. „По дяволите!“ — изруга наум, като видя, че идва командирът, и трескаво побърза да прибере разтеглената си до ушите в усмивки уста.

Скърцайки по дъските, капитанът се насочи право към него.

— Дежурният! — надигна глас. — Какво става тук?

Дори не чу какво му отговори войникът. През пролуката на вратата видя Хатидже султан просната на земята в цял ръст. Пет момичета — но какви момичета! — клечаха до главата ѝ, плачеха и се удряха по коленете.

За да предизвести, че мъж има намерение да влезе вътре, извика:

— Дестуууур!

— Фехим Челеби, ти ли си?

Увисналите от двете страни на устните му мустаци щръкнаха от яд нагоре. Не прикри гнева си:

— Какъв ти Челеби бе, жена!

А наум си каза: „Откъде ще извади такъв мощен глас, като рева на лъв, онзи, голобрадият, дето няма и един косъм!“

— Аз съм командирът на охраната!

— На нас ни трябва лекар! — викна отвътре жена. — За какво ни е войник! Лекар! Намерете лекаря и го доведете!

Леле, леле! Каква оперена жена бе! Ей такива жени обичаше той. Като седнеше на приказка с приятели, казваха, че жената трябвало да бъде кокетка. Не, тя трябва да се опъва. Да хапе, да къса. А като ѝ удариш един шамар, да стене от похот. Какво ще правя аз с нежна жена в леглото. Никаква работа няма да свърша.

Жената вътре сигурно беше точно такава. Капитанът усети да му прималява под лъжичката.

— Изпратих вече хората си. Където и да е, ще го намерят и доведат.

Побутна лекичко вратата и прекрачи прага.

— Дестур! Идвам!

— Не влизай! — изпищяха отвътре и другите.

Спря се на прага.

— Не е позволено! — викна друга жена.

Нямаше намерение да се откаже така лесно.

— Султанката лежи на пода. Не ви ли е срам, не се ли притеснявате? Имате ли си представа, ако това стигне до ушите на господаря, как ще побеснее?

— Няма да можете да я вдигнете сами. Нека ви помогна да я занесем до леглото.

— Не можеее! — нададе вик оперената жена. — Болната не бива да се пипа, докато не дойде лекарят! Да не си посмял да влезеш!

„По дяволите! По дяволите! По дяволите!“ — изруга наум и отстъпи назад. В светлината на единствената запалена в стаята свещ той видя повече момичетата, отколкото принцесата, и направо си загуби ума. Замисли се: „Султанка-мултанка, какво да я правя?“ Хем болна, хем намусена. Видя я веднъж-дваж, и то отдалече, като слизаше от колата да си починат и като влизаше в хана. Нещо, потънало в сивия широк кафтан. И с това лице! Човек не бива ли да погледне към тези, които му слугуват и се грижат за него, а пък и да им се усмихне. Дори не ги погледна, нито им се усмихна. Но наложниците!? Чуруликаха като птички. А сега момичета бяха така, както са изскочили от леглата. Кажи-речи, голи!

Капитанът се престори, че притваря вратата и хвърли крадешком още един поглед навътре. „Направо да ти се пръсне сърцето!“ — си каза. Голи ръце. Под светлината на свещта непрестанно се движеха розово-бели бедра, червени пети.

Жълтеникавата светлина в стаята не му позволяваше да разгледа момичетата както трябва, но за пътищата на фантазията нямаше прегради, нали? И той си представяше как от пазвите на наложниците, които ту се навеждаха, ту се изправяха, през деколтетата на нощниците изскачат гърди.

— Дайте път! Дайте път!

Отдолу се разнесоха подвиквания и върнаха капитана от света, в който се беше пренесъл.

— Кой се дере там да крещи така? — избухна с колкото му глас държи. — Не знаете ли? Вътре има болна!

Първо видя главата на човека без сарък и си промърмори: „Дявол да го вземе! Взе, че дойде!“. Останал без дъх между двамата войници, Фехим Челеби прекрачи и последното стъпало. Капитанът изгледа с омраза тичащия право към него мъж. „Да не е гяурин? — му мина през ум. — Сигурно е точно такъв. Мюсюлманин ще тръгне ли да се мотае без сарък на главата? Или е арменец, или потурчен грък.“

— Раз-два, раз-два! — строи той двамата войници. — Има разрешение само за лекаря. Тук е забранено за вас!

Те се върнаха назад, без да прикриват издаващите прикритите им ругатни физиономии, а Фехим Челеби се втурна към него.

Внезапна надежда осени капитана. Реши още веднъж да изпробва шанса си. Ще се промъкне в стаята зад гърба на лекаря. А оттам нататък — вече божа работа! Отмести се встрани, все едно правеше път на лекаря, и бутна вратата навътре.

— Дестууур! Лекарят дойде!

Отвътре се надигнаха и разтревожени, и зарадвани женски гласове.

— Тичай, Фехим Челеби! — викна оперената жена. — Господарката ми си отива!

Капитанът набързо мина пред Фехим Челеби, застана на прага и видя едно от момичетата. Зави му се свят. Голи ли бяха раменете ѝ под тюла? Фехим Челеби го избута. Тъкмо щеше да влезе и той в стаята, когато момичето хлопна вратата под носа му.

„Проклетница! Душицата ти да извадят!“ Изреди всички ругатни, които знаеше. Каза си: „Каквото видях, все пак е нещо!“

„Редно ли е това, справедливо ли е! — заоплаква се на себе си. — Виж каква работа! Захлопват ни вратата под носа като на мръсник. А оня негодник без сарък, без мустаци, с женското лице!? Какъв бил той, моля ви се, като е лекар, не можело да бъде мръсник, така ли?!“

Стисна юмруци. „Ще видиш ти, голобрадко! Ако не ти направя живота на ад, да не ме викат Диметокалъ Хъдър!“


* * *

Хатидже видя през пуснатите си ресници как Фехим Челеби се промъкна в стаята ѝ и както си лежеше на пода, издаде леко стенание.