Наложниците зачуруликаха от радост:

— Жива е! Жива е! Султанката идва на себе си!

Никой друг, освен Джевахир не знаеше, че Хатидже припадна наужким. Посрещнаха приближаващия се до нея Фехим Челеби с радостната вест:

— Идва на себе си! Султанката идва в съзнание!

Хатидже чу едно от момичетата да казва:

— Дори самото ви появяване я излекува!

Безпределно ясно беше, че радостта на това момиче извира не толкова от подобрението, колкото от това, че вижда красивия лекар. Озлоби се от ревност така, както си лежеше: „Уличници! Хайде, ела още повече на себе си, та моят Славей да кацне на клончето от розата!“

Фехим дойде и коленичи сред момичетата, които се отдръпнаха на две страни само толкова, колкото да се добере до нея. Все пак беше рамо до рамо с наложниците. Наведе се над Хатидже доста разтревожен. Хвана я за китката и се опита да ѝ намери пулса.

Джевахир долови настроенията на момичетата и плесна с ръце:

— Хайде! Не може така! Отдръпнете се, отдръпнете се! Доктор Фехим трябва спокойно да прегледа султанката. Какво сте се струпали така! Дръпнете се, дръпнете се! Да има въздух за господарката!

Момичетата започнаха да се обаждат, да протестират.

— Има право! — обади се докторът. — Някоя от вас да отвори кепенците на прозореца. Няма ли друга свещ? Нужна ми е повече светлина.

Хатидже издаде още един стон. И си мислеше: „Ти, Славей мой, си светлината за мен. Нещо повече от светлина! Само ако знаеш как ми озари душата твоето сияние още щом влезе!“

Челеби се зае да ѝ мери пулса. Не беше зле. Постави длан върху челото ѝ. Нямаше температура. Видя, че една от наложниците палеше свещ.

— Донесете ми я!

Момичето тръгна към него с възторг, но Джевахир я пресрещна.

— Дай ми я!

Взе свещта от ръката на момичето и се изправи до Челеби.

— Можете ли да я подържите по-близо до лицето? Само внимавайте да не я покапе.

Под светлината на свещта внимателно огледа лицето на Хатидже. Не беше много сигурен, но на тази светлина не му изглеждаше побледняло. Отново постави длан върху челото ѝ. „Не, няма температура! — заключи той. Постави пръсти пред носа ѝ, за да проследи дишането.

Хатидже усети мириса, излъчван от фините мъжки пръсти.

— Челеби, какво ѝ има на нашата султанка?

Беше една от наложниците. Седнала на колене точно пред лекаря, тя се беше навела напред над болната, само и само да бъде колкото може по-близо до него. В очите ѝ се четеше много повече възхищението ѝ към Фехим, отколкото интересът да чуе нещо за здравето на принцесата.

Фехим вдигна глава и срещна омайния поглед на момичето. Наведе се пак напред.

— Опитвам се да разбера!

Джевахир усети, че и другите момичета ще намерят повод да се изпречат пред него и уж да попитат за Хатидже. И реши да овладее положението.

— Отдръпни се! — смъмри наложницата тя. — Не чу ли какво казах одеве?

Момичето започна пак така на колене да се отдалечава, а в това време Джевахир забеляза как по лицето на Челеби се изписа недоумение. И си каза: „Разбра! Разбра, че не е припадала!“.

Фехим не беше съвсем сигурен. Доловеното с пръсти дишане беше нормално. А и дъхът ѝ не беше по-горещ от обикновено. „Еее? Как така?“ — замисли се той.

Отново ѝ измери пулса, да не би да е сбъркал. Сега беше леко ускорен. Наведе се над султанката.

Хатидже забеляза неговото движение. Колко близко беше до нея!

В усилията си да спре трептенето на ресниците я заболяха клепачите.

Всевишни! Какво прави моят Славей?

Главата му лежеше точно върху гърдите ѝ. И… и ухото му се допря до тялото. Хатидже имаше чувството, че наистина ще припадне.

„Преслушва сърцето ми. Ако е така, той чува как в сърцето ми думкат барабаните на целия военен оркестър? Още ли не е разбрал, че сърцето ми тупти така, като лудо, заради него? Дали да си отворя очите и да се хвърля на врата му?“

С тези прелитащи през главата ѝ въпроси пулсът на Хатидже още повече се ускори.

Фехим се изправи съвсем бавно. Знаеше, че Хатидже султан го наблюдава през ресниците си. Усмихна се едва забележимо. Обърна глава надясно и се срещна очи в очи с Джевахир, а тя го гледаше така, сякаш му говореше: „Не ни издавайте!“ Задържаха погледи без думи. Онова, което говореха очите на главната наложница, заличи в него всякакво колебание. Вече беше убеден: султанката беше изиграла истинска сцена. Нищо ѝ нямаше.

Джевахир се постара да придаде на гласа си колкото може по-голямо притеснение:

— Как е, Челеби? Преди да дойдете, стенеше.

Той извърна очи към Хатидже. „Султанке — заговори си наум — знам, че ме наблюдаваш през ресниците. Защо изигра тази сцена?“

Изсмя се на този си въпрос. „Какво ти е толкова неясно? Ами за да те докара тук! Още ли не си разбрал?“

Разбрал я беше! И какво? Въобще не можеше да реши как трябва да постъпи. Да каже „След малко ще дойде в съзнание“ и да си тръгне или да остане под предлог, че е много болна, и да се грижи за нея. И двата избора бяха един от друг по-опасни. При първия го грозеше убийственият гняв на султан Селим. При втория — любов! „Фехим, и двата случая ще те заведат до една и съща врата! — си каза. — И двата водят до едно и също нещо — смърт! А нима и ти не гореше от копнеж да я видиш?“

— Ще ми подадете ли онази торба?

Едно от момичетата не даде възможност на Джевахир да се прояви и този път. Грабна торбата и моментално се присламчи към лекаря.

— Това ли искахте?

Джевахир сърдито промърмори наум: „Мръсница, иска да покаже на човека не торбата, а хубостта си!“

От стенанието на Хатидже си пролича, че тя е в течение на всичко, което става наоколо. Сама установи, че стонът ѝ е прозвучал доста заплашително.

— Моята торба с отварите!

Посегна за миг да вземе торбата, но веднага се отказа.

— Оставете я ето тук, до мен!

Челеби говореше със странен глас.

Момичето разбра, че е пропуснало шанса си да го докосне с ръка, и изрони тежка въздишка.

Фехим извади от торбата малко празно шишенце. А наум си каза: „На играта — с игра!“

— В това шишенце има много силно лекарство — обърна се той към Джевахир. — Сам счуках семената от едно дърво, копривка се казва. Прибавих и щипка от моята тайна рецепта.

Хатидже се разсмя без глас: „Копривка? Копривка, а?“

Джевахир едва се сдържаше да не прихне от смях. Лекарят излезе по-голям актьор и от тях.

— Ако може да повдигнете малко главата ѝ, ще ѝ дам да помирише от лекарството. Нашата султанка веднага ще се съвземе.

Джевахир го погледна с признателност, че не изкара наяве номерата им.

— Веднага.

Коленичи до Хатидже. Подаде свещта в ръката си на момичето до нея:

— Дръж я, Лалезар!

Лалезар се изпъчи от щастие, че името ѝ прозвуча пред лекаря. Ако не друго, Фехим Челеби вече щеше да я познава по име.

Джевахир придърпа нежно главата на господарката върху коленете си.

— Така добре ли е?

— Чудесно!

Хатидже усещаше, че търпението ѝ се изчерпва. Знаеше, че въпреки всички усилия ресниците ѝ започнаха да трептят. „Хайде вече! — говореше си наум. — Не издържам повече! Покажи си чудото, Славей мой! Изцели своята Хатидже, да отвори очите!“

Челеби махна тапата на шишенцето така грижливо, сякаш вътре имаше кой знае какво невиждано и нечувано лекарство. Поднесе го под носа на Хатидже. И избърбори тихичко:

— Нека доброто и здравето да се върнат на място!

Изчака малко.

— Султанке?

Ето го. Славеят започна да ѝ пее. Хатидже трепна от радост. Наложниците в един глас викнаха:

— Оооо!

Всички решиха, че потрепването на Хатидже се появи след чудодейното шишенце на лекаря.

— Хайде, султанке!

Шепотът на Фехим прозвуча на Хатидже като нежен звън от тамбура. Изстена и помръдна, все едно идваше в съзнание.

— Отворете очи, султанке!

Хатидже усети, че се отърси от оня закачлив детински смях, който напираше да избухне. „Ще ги отворя, ще ги отворя. Но при едно условие. Като ги отворя, да ме грабнеш в обятията си.“

Джевахир размърда коленете си да ѝ подскаже: „Стига толкова игра!“

Фехим ѝ поднесе шишенцето да го помирише още веднъж.

И щом Хатидже се размърда, той го запуши с тапата и го пусна някъде в торбата с отварите.

— Хайде, моя красива господарке! — замоли ѝ се Джевахир. — Отворете ги, моя скъпа господарке!

— Султанке?

А това беше нейният Славей. Така пееше, че щеше да съживи и раздвижи планини и скали, а не само Хатидже с нейните мними припадъци. Тя направи точно това — реши да се съживява. Запърха с ресници. Сега можеше през тях да различава много по-добре красивото лице на Фехим. Сама си заповяда: „Стига! Идвай на себе си с благодарност към своя Славей и неговото шишенце с аромат на копривка! Веднага! Отваряй очи, погледни го!“


XV


Нададе стон и отвори очи. И го видя. Нейният Славей! Господи!

Слава богу! Спомни си за времето, когато, вече събудена, упорито стискаше очи, само и само да не зърне съпруга си.

Сега до нея беше Славеят. И не можеше да се насити да го гледа. „Да можехме да сложим глави на една и съща възглавница! Нямаше да заспивам, щях да си го гледам!“

— Какво ми стана?

Джевахир и останалите момичета плеснаха с ръце:

— Браво! Жива и здрава!

Любимият седеше до главата ѝ, гледаше я и не откъсваше очи от нея. Погледна го и тя, без да се надига от скута на Джевахир.

— Какво ми стана?

— Мина ви вече, султанке. За миг бяхте припаднали.

Само тя и Джевахир забелязаха нотката на укора в тона на Фехим.

Нейният Славей я гледаше с такъв израз, сякаш ѝ говореше: „Разбрах каква сцена разигравате. Как може да се прави подобно нещо!“.

„Може и още как! — изкапризничи наум Хатидже. — Щом ти от толкова дни не се показваш!“

— Аллах да я пази от уроки! — промълви Джевахир. — Да благодарим първо на Аллах, а после и на целебното шишенце на Фехим Челеби, че дойдохте на себе си!

— Как се чувствате сега?

Хатидже погледна косо към чуруликащите край нея наложници.

— Главата ми… — престори се тя. — Главата ми ще се пръсне…

Джевахир начаса разбра какво искаше да ѝ каже господарката.

— Шъъът! — изшътка тя на момичетата, които оживено коментираха колко е силно лекарството на Фехим Челеби. — Хайде да ви видя по стаите! Нали чухте! Султанката я боли глава. Нужна ѝ е тишина. Уповавах се на Корана за оцеляването на господарката. Аз ще остана тук да ѝ прочета молитва. Дано и Фехим Челеби да поостане още малко тук.

— Да! — потвърди и той. — Лекарството е силно, но има един недостатък. Ето този. Причинява главоболие. Всички да пазят пълна тишина.


* * *

Не се чуваше ни звук, ни глас. През прозореца с отворените кепенци вече нахлуваше светлина и свеж утринен ветрец. Уж трудно, Хатидже се изправи и легна на леглото зад паравана. Джевахир седна с кръстосани крака до нея, покри главата си с шал и започна да ѝ чете молитва.

С крайчеца на окото си обаче следеше наложниците, които се мотаеха и се чудеха как да постоят още в стаята. По едно време насред сурата[16] тя повиши глас, за да разберат, че работата е сериозна и че вече са я ядосали. Усетили, че няма отърване, наложниците се изнизаха пред лекаря като гугутки. Не забравиха да разкършат снаги, да обърнат към него глави и да го дарят с по една свенлива усмивка. Някои дори се спряха на прага, погледнаха го за последно и отрониха тежки въздишки.

Докато момичета излизаха по една, по две, на Фехим не му оставаше нищо друго, освен да седне пред паравана, зад който лежеше Хатидже, и да изчака болната напълно да се съвземе. Така и направи.

Когато и последното момиче напусна стаята, Хатидже се обади:

— Там ли сте?

— Тук съм.

— Все там ли ще стоите?

— Да, така е позволено.

По дяволите! Точно това не трябваше да ѝ казва още с първите думи. Не искаше да чува израза „Това е позволено!“.

— Само че, изглежда, имам малко температура.

Така гальовно, така сладко го изрече султанката, че му идваше да блъсне паравана и да се втурне към нея.

— Недейте, султанке! И двамата го знаем — нищо ви няма!

Джевахир, която изтича след момичетата и седна да пази до вратата да не би внезапно някой да влезе, този път повиши още повече глас, напомни им, че и тя е там.