— Тоест и тримата! — поправи се Фехим.

— Не ми ли вярвате?

— Простете!

— Лъжа, значи? Зле ми е, елате да видите. Ох, челото ми гори!

Джевахир извиси глас, докато четеше под нос. „Аллах! Не ми приписвай грях, че на устата ми е молитва, а в ума ми — тези двама луди! Какво да правя, толкова са безпомощни!“

Предупреждението на главната наложница вразуми готовия да се поддаде на дявола Фехим.

— Защо направихте това? — попита той, за да смени темата.

— Заради вас!

— Какво съм направил?

— Какво бил направил!? — изхленчи зад паравана гласът на Хатидже. — От Бурса досега не сте си показали физиономията. Поне веднъж! По едно време дори започнах да си мисля, че татко ви е отделил от кортежа.

— Командирът забрани на всички служители, които ви придружават, да се доближават до вас. Не ни се разрешава дори да минаваме покрай колите с вашия багаж. Обгражда отвсякъде и местата, където отсядаме. В хана, където сте настанена, могат да влизат единствено той и дежурните охранители. Наказанието за този, който се качи на етажа, където сте вие и наложниците, е тежко.

— Така ли? И какво е то?

— Хъдър паша да му счупи краката и да го предаде.

Даже и Джевахир се стресна. Не можа да реши да се засмее или да се разплаче на честния и откровен тон в гласа на Фехим Челеби. Господарката ѝ обаче вече се заливаше от звънлив смях зад паравана си.

— Вие, значи, толкова много си обичате краката?!

Фехим усети, че е допуснал неволна грешка, и смутено ѝ отговори:

— Неее! Не исках да кажа това. Имах намерение само да ви обясня колко сериозно се е захванал с работата си капитанът. Заради това не можах да се добера до моята султанка.

— Добре, добре! — обади се Хатидже. — Вие сте бдели над любимите крака, а ние, ето на, припаднахме от очакване и нерви.

— Султанке, само да знаехте…

— Още ли ще стоите там? — Гласът на Хатидже показваше, че вече започва да се ядосва. — Или ви е страх, че ако дойдете при мен, ще ви строшат краката? А нали Славеят беше смел? Нали за да докаже любовта си, той забил бодила право в сърцето си? Лъжа ли беше всичко?

— Много е опасно.

— Лъжец! — изрече Хатидже на един дъх. — Значи славеите били без сърце. Или ние сме си дарили сърцето на лъжлив славей. Сърцето ви изобщо не е трепнало за нас.

Фехим се раздвижи на място. „Не може така!“ — си мислеше. Едва се сдържаше да не се втурне към Хатидже, да грабне ръцете ѝ в дланите си, да я целуне по алената буза.

— Аххх! — изстена той. — За кого друг би могло да бие сърцето ми, ако не за моята султанка?

Хатидже без малко щеше да закрещи от радост.

„Влюбен е! Влюбен! Нейният Славей е влюбен в Хатидже!“

— Аз само… заради вас… — опита се да продължи Челеби, но Хатидже го прекъсна:

— Не вярвам, ето на, не вярвам!

Сама се стресна от гласа си. Това не бе нейният глас. В него прозвучаха следите от неизживяното, прекъснато детство. Гласът на палаво, разглезено, наранено, зажадняло за обич момиченце.

Джевахир усети, че той губи търпение. Работите отиваха на зле. Обзе я истинска паника, като видя, че Фехим се раздвижи. Прекара длани по лицето си: „Амин!“. Изпревари го и отиде при него.

— Не бива да оставате повече. Ако се задържите прекалено дълго, ще събудите подозрения. Много е опасно! Може да си помислят, че султанката е много болна, и да извикат друг лекар.

Фехим Челеби опита да се противопостави:

— Докато дойдат…

— Моля ви, вървете си! Веднага излезте! После пак ще дойдете!

— Невъзможно! Командирът въобще няма да ми разреши.

— Тайно, ви казвам!

Той я погледна с отчаяние и болка. И тримата знаеха, че това е невъзможно. „Точно поглед на влюбен!“ — си рече Джевахир. Никой мъж не беше поглеждал самата нея по този начин.

— Не може! Много е опасно!

И за да предотврати новото избухване на Хатидже зад паравана, продължи:

— Сърцето ми е запленено от моята роза. Страхувам се единствено да не навлека на султанката някоя беда. Позволете ми още мъничко да поседя тук. Стига да ме облъхва аромата и диханието на моята роза.

От другата страна на паравана се долови някакво движение. Явно господарката си беше наумила, че щом Фехим не идва при нея, тя трябва да отиде при него. Този път Джевахир се спусна и се изправи отпреде ѝ.

— Султанке! — Прозвуча и като молба, и като заповед. — Не го правете! Не бива да го правите! Много е опасно!

— Джевахир!

Гласът на Хатидже бе остър като кама. Искаше да я бутне настрана и да мине, но тя не я пусна.

— Моля ви! Ако не щадите себе си…

Душа не ѝ даде да продължи: „Пощадете поне него!“. Но стана така, все едно го е казала. Хатидже разбра, че искаше да ѝ каже: „Пощади го!“, и се закова на място.

Едно опозоряване щеше да коства не нейния, а живота на Славея.

— Но… Джевахир, аз…

— Хатидже!

Лицето на султанката грейна. Ето че Славеят отново пропя. Фехим Челеби произнесе името ѝ! В същия миг душата ѝ засия. Това бе гласът на любовта.

— Обещавам! — опита се Джевахир да успокои господарката. — Обещавам ви! Ще ви го доведа! Кълна се!

— Хатидже!

Наложницата кипна. „Млъкни бе, човек! — измърмори наум. — Аз се чудя как да успокоя султанката, а ти като го изтърсиш това Хатидже!“ Обърна се към него:

— Хайде де, отивайте си! — направо му се скара.

— Джевахир!

— Господарке, красива моя султанке! Нали ви обещах! Ще ви го доведа! Кълна се в Аллах, ще го доведа. Но сега го оставете да си тръгне!

— Кога и как?!

„Не знам! — викна без глас Джевахир. — Не знам, но на всяка цена ще измисля някакъв начин.“

— Когато всички са се прибрали, султанке. Сега обаче трябва да си тръгне.

Тя усети, че в главата ѝ най-неочаквано започна да се оформя някакъв план, и сама се учуди. Остави султанката и отчаяно се обърна към лекаря. Дръпна го към вратата, сякаш го изтръгна от мястото му.

— Тръгвайте! — му каза. — Днес султанката не бива да пътува. Трябва да си почине още една нощ. Иначе болестта ѝ може да се повтори.

Бяха вече при вратата.

— Разбрахте ли ме?

Видя, че Фехим гледаше не към нея, а някъде назад, и се обърна. Хатидже беше излязла пред паравана и плачеше.

— Хатидже! Моята красива роза!

Джевахир едва успя да го спре, щеше да се хвърли към нея. „Тези са полудели! Луди са! И двамата са луди!“

Сега пък защо плачеше султанката?

„Нали ти обещах бе, момиче! — говореше погледът, който ѝ изпрати. — Ще ти го доведа. Какво искаш, да му отсекат главата ли?“

Стиснала здраво лекаря за ръката да не се отскубне и да хукне към султанката, Джевахир посегна към токмака на вратата.

— Кажи на капитана моите думи! — прошепна му тя. — „Днес султанката не може да пътува. Утре. Може би и тогава… Трябва отново да я прегледам.“ Разбра ли?

Погледна го настоятелно право в очите. Не беше сигурна, че я е разбрал, но и без това нямаше какво повече да направи.

— Прави-струвай — изшептя почти в ухото му, — в полунощ бъди в колата си!

Отвори вратата, подпря гръб в касата и избута лекаря навън покрай изправения на пост дежурен. Пазачът реши да се обърне и да погледне към стаята, но така и не успя да го направи. Джевахир вече беше затръшнала вратата под носа му.


XVI


САРУХАН, ЧИФЛИКЪТ НА КАСЪМ АГА

„И аз тъкмо си виках, че ако Негово Превъзходителство принцът след малко не ми каже да стана, ще трябва да ходя при къръкчия или чъкъкчия.“

Само който не чу какво каза Ибрахим, само той не настръхна: „Какво?!“. Подобна суматоха би могла да настъпи единствено ако в басейна до шадравана паднеше гюле от оръдие.

Някой от съседната трапеза изпусна от страх лъжицата върху подноса и се разнесе страхотен гръм. Всички, които бяха на верандата, погледнаха с ужас натам. Виковете им се сляха ведно:

— Оооо!

— Виж го ти оня, босоногия! — чу се подхвърлянето на някого. — Може ли такова невъзпитано държане към нашия принц!?

— Заслужава си боя!

— Какъв ти бой? — измърмори друг. — Езикът му е много дълъг! Трябва да му го изтръгнат чак от мозъка.

Ибрахим усети Ферахшад да диша до него като бясна. Уплашена до смърт, тя всеки момент беше готова да припадне в безсъзнание.

Но… станалото — станало! Нали на шегата обикновено се отвръщаше с шега! Той направи точно това. И сега се измерваха един друг с погледи. Ибрахим беше решил да не свежда очи пред погледите на принца. Гледаше Сюлейман точно така дръзко, както и той него. „Какво толкова? — казваше си наум. — И аз съм млад колкото него. Връстници сме. Единствената разлика помежду ни е тази, че неговият баща е падишах, а моят — рибар.“

Надигна се вътрешният му глас: „Какво като е рибар? Ако неговият баща е падишахът на османската държава, твоят пък е кралят на моретата“.

Голямата шапка покриваше веждите, очите му бяха черни и властни. Погледът — пронизващ. В зениците прехвърчаха като светулки искриците на ума. Носът беше малко възголям за лицето. Като че ли и леко гърбав. Скулите — изпъкнали, брадичката — закръглена. „Много ще му отива брада! — помисли си Ибрахим. — Ако бях на негово място, щях да си пусна!“

Очакваше се при тази размяна на погледи принцът да побеснее и да изгони Ибрахим, а Сюлейман взе, че се разсмя с глас.

— Значи костите ти са много крехки, а? Щом си се изплашил, че от едно навеждане могат да се счупят!

— Ами лошото им е, че са кости на роб — измънка Ибрахим със същия закачлив тон. — Колко дебели могат да бъдат? Малко по-дебели от скелета на рибата.

Сюлейман се заля в смях.

— Скелетът на рибата, а? Чухте ли? Скелетът на рибата!

Онези, които допреди малко си шушукаха, че Ибрахим трябва да бъде наказан заради грубиянството си, сега, като видяха как се развесели Сюлейман, взеха да се усмихват. И се замисляха: „Щом великият санджакбей не се разгневи на този босоног селянин, какво остава на нас, защо да му се ядосваме?“. Един даже му се подмаза:

— Принце мой, как може да изцери скелета на рибата един къръкчия или чакъкчия?

Сюлейман кимна с глава в знак на съгласие:

— Не може, не може. Пази боже, скелетът да ти остане в ръката. Добре че с нас има трима лекари. Веднага ще намерят цяр за болката ти.

Когато обърнаха всичко на шега, Ибрахим се засегна.

— Не се безпокойте — каза. — Робите са и работници, и лекари. Много добре знаят и как сами да превържат раните, и как сами да си разпорят коремите.

Смеховете, подсмихванията, кикотенията секнаха изведнъж. Всеки затаи дъх и взе да се ослушва дали на съседната трапеза няма да падне върху подноса още някоя лъжица. И усмивката на Сюлейман замръзна върху лицето му.

— Какви ги вършиш? — побутна го леко с лакътя си Ферахшад.

Сюлейман отново се обърна към купата си.

— Виж ти! — тихо подхвърли той. — Винаги ли си служиш с езика така, като с ятаган?

Ибрахим пак се почувства като акробат, който ходи по опъната над огъня тел. Вярно, връстници сме, но… Голямата шапка, с когото водя този словесен двубой, е принцът престолонаследник. С една своя дума може да ми запуши устата.

Както седеше на колене, наведе глава и се преви от кръста напред до земята.

— Не! — отговори с убедителен тон. — Само пред онези, които притежават ум и сърце, неподвластни на страха от думите.

— Защо?

— Защото само те знаят, че колкото по-горчива е думата, толкова повече онзи, който я изрича, е по-верен приятел.

Скованото изражение върху лицето на Сюлейман постепенно се смекчи. По устните му отново заигра усмивка. Мъртвешката тишина, която бе надвиснала над шадравана, сякаш започна да се разсейва.

— А ние от тях ли сме? Така ли мислиш?

— Да!

Принцът гребна една лъжица от ястието си. Подъвка го известно време.

— По какво разбра?

— По очите ви!

— По очите ми? — обърна се принцът към останалите си сътрапезници. — Че какво им има на очите ни?

Объркани какво да му кажат, те започнаха да си шушукат, но в това време, без да променя позицията си, Ибрахим се обади:

— Аз да ви кажа! Мъжество, храброст и приятелство.

Чу как близо до него Ферахшад си въздъхна облекчено. Този път и мъжете от антуража на Сюлейман, и обитателите на чифлика си разменяха приказки, от които си личеше, че това, което изрече Ибрахим, им е допаднало.