— Е, какво? — обади се изведнъж Сюлейман. — Прибра вече ятагана в канията? Уплаши се да не ме разгневиш и се отказа от словесния ни двубой, така ли?

Ибрахим се засмя без никакво смущение. Вече беше убеден, че вярно е разгадал очите на санджакбея. Сюлейман го харесваше.

— Неее! — промълви. — Не съм се изплашил. Само че моят баща винаги ми казваше: добре е да си знаеш мярката! Видях, че в словесния двубой принцът ни е по-голям майстор от мен, и отстъпих крачка назад. Но… внимание! Ятаганът е още в ръцете ми!

Сюлейман дълго време се смя.

— Майстор! — възкликна между изблиците от смях. — Кълна се в Аллах, майстор на думите!

Отпи глътка вода и отново отправи поглед към Ибрахим.

— Цял куп приказки изприказвахме, а още не сме се запознали. Кои сме ние е ясно, но ти кой си?

— Ясно е кои сте, но все пак и вие си кажете.

Сюлейман се изуми, но в същото време реши, че от упорството му ще изскочи пак някоя игра на думи.

— Ние — заяви той съвсем непретенциозно — сме Сюлейман. А ти? Ти кой си? Как се казваш?

— Щом ти си само Сюлейман, и аз съм само Ибрахим.

— Само толкова ли?

— Не! — изсмя се Ибрахим. — Моята работа е сложна. Там, откъдето дойдох, моята майка ме наричаше Жюстиниен. Аз самият пък си избрах друго име. Александър.

— Защо Александър? Нямаше ли други имена?

Ибрахим вдигна глава и погледна принца с откровени очи.

— Дълга история — тръсна рамене той. — Ето на, Александър. — И продължи: — Държах всички да ме наричат Александър. Ако ми викаха Жюстиниен, обръщах глава и дори не ги поглеждах. После…

За миг отбягна погледа на принца.

— После? — настоя Сюлейман.

— Тези, които ме отвлякоха, ме кръстиха Ибрахим. И вече съм Ибрахим. Това е моето последно име.

За миг си пое дъх. Изведнъж повиши глас, все едно току-що се беше присетил:

— О, не! Имам си още едно име!

— И какво е то?

— Ибраааам! Нашият кехая… Възрастният ваш роб ей там, от лявата ви страна, Халил ага, ме нарича Ибрааам!

Надзирателят се изчерви като рак, но като видя, че всички, начело с принца и господарката, се разсмяха, се успокои.

— Ибрааам, а?… Ибрааа… Колко „а“-та казва този надзирател?

Халил ага се опита да каже нещо, но така и не успя. Сякаш бяха изгорили езика му с нажежено желязо, та изобщо не можа да го преобърне в устата си. Вместо това размаха ръка във въздуха:

— Охооо! Когато иска, агата слага едно „а“, минава само с Ибрам. Друг път, като реши, прибавя по три-четири. Обаче ядоса ли се, „а“-тата стигат до девет-десет.

Сюлейман не помнеше в последно време да се е смял толкова много. Тук сякаш редът, протоколът, традицията, правилата — всичко това беше останало извън верандата. Този роб на неговите години не се притесняваше да говори, без да му мигне окото за всичко, което му минеше през главата. Умът на Сюлейман, привикнал още от детските години да търси скрития смисъл на всяка дума, на всеки поглед, изпитваше истинско удоволствие да разговаря откровено с някого, който не знае да чете и пише. Че беше роб, роб беше този Ибрахим, а въпреки възрастта си сипеше умни приказки. При това доста умело втъкаваше в думите и остроумие. Откакто се срещнаха, принцът не спираше да се смее — ту за едно, ту за друго.

— Жив и здрав да си, ти, богатият на имена човек! — възкликна развеселен. — Ей, Аллах, виждаш ли какви ги свършихме! Да ти дадем и ние още едно име! Така, откъде си?

Закачливият поглед на Ибрахим изведнъж се помрачи.

— Отдалече… — отрони едва чуто. — Много отдалече. От една страна… толкова далече, колкото е един цял живот.

— Нека. Ти все пак ми кажи. Откъде си?

— Вдигнаха ме от Парга. — Гласът му преливаше от тъга и гняв. — От Парга съм.

— Парга ли? Никога не съм я чувал? Що за страна е тази Парга?

Усети как нещо го жегна под лъжичката. „Не си я чул, а, османлия такъв? — занарежда наум. — Никога не си чувал за Парга, а? Тогава ще те накарам да охкаш и ахкаш! Така ще прославя Парга, че да не остане човек, който да не е чувал за нея и да не знае къде е!“

Очите му се загледаха унесено надалече. Видя наяве вълните, които се разбиваха в скалите на Парга. Подвикванията на надпреварващите се с чайките рибари. Усети мириса на Парга.

— Каква ли е, господарю? — продума. — Много красива. Парга е по-красива от всичко друго.

— Владение ли е на нашия баща?

„На баща ти ли? Откъде накъде ще е земя на твоя баща? Наша си е, на дедите ни.“

— Не. Не е османска. Но…

Гласът му преливаше от мъка. Ибрахим нямаше никакво намерение да я крие.

— Нашите брегове нямали господар. Така говореха рибарите. Тогава бях дете. Какво значи това, се питах. Че ние сме ѝ господарите. Но не било така. Попадали сме под властта на всеки, който ни окупирал. А който ни окупирал, завличал всичко, което намерел. И мене…

Гласът му секна от мъка. Опита се да продължи. Не можа.

Сюлейман се престори на весел, само и само да разсее мъката, изписана по лицето на връстника му.

— Парга, а? — продума доста оживено. — Ето ти още едно име, богаташо на имена! Според мен вече трябва да забравиш всички предишни.

— Да ги забравя ли, господарю!?

— Да. Открих името, което най-много ти приляга.

— Така ли? Мога ли да попитам какво име ми измислихте?

— Паргалъ! Паргалъ Ибрахим!


* * *

„Паргалъ Ибрахим“!

В един момент му се стори, че това име е повтаряно милион пъти.

„Паргалъ Ибрахим.“

Хареса му. Прозвуча му още по-ударно, още по-изразително от Паргалъ Александър.

Паргалъ Ибрахим. Откъдето и да го погледнеше, онзи Александър, който препускаше на дървения кон с дървения меч от победа към победа, си беше една детинска амбиция, в която просто се беше вкопчил с любов. Но това… Това си беше знак откъде е. Първо на първо, не беше от Македония, а от Парга. Жюстиниен от Парга. Но изведнъж Ибрахим му се стори много по-звучно от Жюстиниен.

— Паргалъ Ибрахим ли, господарю?

— Да! Много ти отива. Казвам ти, представяй се вече така, Ибрахим.

Той също бе взел своето решение твърдо до мозъка на костите. Каза си: „Точно така ще ме опознае светът, Сюлейман Османоглу — мен, Арманоглу Паргалъ Ибрахим!“.

Наведе леко глава пред принца като за поздрав.

— Нека радост озарява името ти и съдбата!

— Ето на това въобще не се надявам, принце!

— Защо?

Ибрахим погледна настрана.

— Личи си от това, докъде ме доведе съдбата!

— Да ти кажа една мисъл на майка ми, която тя често употребяваше, а на теб да ти е като обеца на ухото.

Ибрахим видя, че физиономията на санджакбея се понамръщи, и добави: 

— Принце, след името аз чакам да закачите и обеца на ухото ми. Ще изпълнявам съвета на вашата валиде, кълна се!

— Майка ми се казва Хафза.

Мъжете от свитата му закимаха почтително с глави.

— Тя е доста живяла и патила жена. Съдбата ѝ я довела от палатите на Златната орда чак до трона на Османската империя. От степите на Крим е, оттам. Иди кажи, че не е шанс, съдба, сполука. Естествено, но не чак толкова. Самата тя е водила не малко борби. Моята валиде е вървяла ръка за ръка с Азраил[17]. Дори и ние видяхме времето, когато смъртта я дебнеше на прага. Със сестра ми Хатидже нощем заспивахме, но майка ми седеше в очакване, без да затвори очи.

— Ами… искам да попитам нещо. Само че всички онези там… — Ибрахим посочи с глава към трапезата, където седяха хората от свитата на Сюлейман. — …опасявам се, че ще се ядосат много и пак ще започнат да мърморят.

— Питай! — махна с ръка към тях принцът в знак да не им обръща внимание.

— От какво се страхуваше вашата валиде?

— По-вярно е да попиташ от какво се страхува, а не „страхуваше“. Защото страхът изобщо не е напускал живота ѝ. Властта и надмощието изглеждат ослепителни в очите на онези, които не ги притежават. Само че ти ела и попитай тези, които разполагат с тях. Властта прилича на танц със смъртта.

Сюлейман замълча. Ибрахим го изчака да продължи, без да се обажда. И в същото време се опитваше да назове с точни имена чувствата, които изпитваше. Принцът изобщо не беше с вирнат нос. Личеше си дори по облеклото му. Придружителите му бяха по-нагиздени, по-надути от него. По някакъв странен начин гласът и погледите му подкупиха доверието на Ибрахим. Изглежда, най-въздействащ беше спокойният му тон. Гледаше събеседника си право в очите и от време на време проговаряше. И убеждаваше хората в това, което казваше.

— Може би няма да повярваш — продължи Сюлейман, — но ако останеше на майка ми, не ѝ трябваше слава, нито власт, нито пък разкош. Щеше да е доволна, ако живееше и в колиби, стига да е заедно със съпруга си, сина и дъщерята. Ето такава жена е моята майка. Казах ти тези неща, за да влезе думата на майка ми в едното ти ухо и да не излезе през другото. Това е съвет, извлечен от пречистения чрез страдания мозък на една жена, прекарала целия си живот в прегръдката на смъртта.

— От думите, погледите и жестовете на господаря става ясно, че съветът на вашата валиде не бива да се предлага на непознат. Уверявам ви, ще съхраня думите и в свитъка на мозъка си на такова място, където никога няма да изтлеят.

— В свитъка на мозъка, а? — възкликна Сюлейман. — Харесва ми този израз, Паргалъ!

— Всеки трябва да си има по един свитък в мозъка — казваше моят баща. — Ако не записваш в него онова, което си научил от живота, като ти потрябва някой ден, няма да можеш да си го спомниш. Щом си изкълват храната, рибите отплуват.

— Рибите ли?

Ибрахим се разсмя.

— Моят баща, господарю… — Изведнъж гласът му се пречупи. — …ако все още е жив и здрав, живее не в палати, а в рибарски лодки. Всеки ден танцува със смъртта — срещу гръмотевиците на бог Сварог, срещу водовъртежите на Посейдон. Ако и той не беше съхранявал в свитъка на мозъка си онова, което е казвал неговият баща, Адриатикът отдавна щеше да го е погълнал.

— Тогава и ние да си отделим по един свитък в мозъка. И на първа страница да си запишем съвета от бащата на Ибрахим.

— Защо да не запишете и още нещо: „Ако не му кажем съвета на нашата валиде, Паргалъ Ибрахим ще си остане без обеца!“ — разсмя се пак Ибрахим.

Сюлейман избухна в такъв смях, какъвто досега не бяха чули от него.

— Знаеш ли — подхвърли той между отделните приливи, — когато ние двамата започнем да си говорим, някой трябва да застава помежду ни.

— Някой ли? Че какво ще прави този някой?

— Ще ни сръчква! Ще предупреждава: „Приказваш много надълго и нашироко, господарю. Ще изпуснеш нишката на мисълта си. Казвай каквото има за казване!“. Иначе няма да свържем двата края на разговора. Виж, изобщо не идва ред за съвета на майка ми.

Колкото и да се чудеха и дивиха хората на Сюлейман, те двамата се разсмяха в един глас като истински приятели. Смехът на Сюлейман беше невъздържан, а на Ибрахим — от все сърце, но почтителен.

— Слушай! — рече Сюлейман. — Майка Хафза казваше така: „Става не това, което каже ханът, а каквото каже съдбата. Не се вкопчвай във вчерашния ден. На днешния не се доверявай. От бъдещето не се плаши!“.

— Добре казано!

— Има и продължение. „Умният не забравя вчерашния ден. Не е съгласен с днешния. Не оставя бъдещето си в ръцете на съдбата“. Това искам да ти кажа и аз. Става това, което реши не ханът, а съдбата, но да изградиш бъдещето си е в твоите ръце. „Не забравяй вчерашния ден. Не се предавай на днешния. Не си оставяй бъдещето в ръцете на съдбата!“ Разбра ли съвета на майка ми?

Ибрахим кимна. А наум си каза: „Без да съм знаел, аз съм си изпълнявал съвета на майка Хафза“.

— Кълна се! — отговори, без да му мигне окото, впил поглед в Сюлейман. В гласа му прозвуча твърда решителност. — Паргалъ се заклева! Няма да забравя вчерашния ден. Няма да се примиря с днешния. И няма да оставя бъдещето си в ръцете на съдбата!


XVII


ХАН ПО ПЪТЯ КЪМ СТОЛИЦАТА

От часове лежеше върху влажната земя. Не помръдваше. Ако го видеше някой, в първия момент щеше да го помисли за умрял. По лицето му пробягна заканителна, коварна усмивка. Един миг на изненада му беше достатъчен. Щеше да скочи като пружина и с извитата кама да ѝ пререже гърлото.

Само че вече не беше много сигурен в това. Понеже от дълго време не се бе раздвижвал, тялото му изстина, цяла нощ отгоре му се сипа слана. Влагата се беше просмукала до мозъка на костите му.