Макар че вече се развиделяваше, в гората още беше тъмно. Големите листа на дърветата закриваха слънцето като плътна завеса. Колкото му позволяваха да се прокрадне през тях, само толкова просветваше тук-там из гората. Най-големият му съюзник в работата, която трябваше да свърши, беше мракът.

Беше изтегнал дебелото си туловище до стъблото на един бук, избран да му служи като параван. Криеше се под треволяка и храсталаците. Беше един от седмината телохранители на шаха. Никой не можеше да бъде по-смъртоносен от тях. Никой не умееше да се спотайва като тях, да преследва с безкрайно търпение мишената по следите ѝ и щом настъпеше моментът, да се изхвърля като пепелянка и да нанася смъртоносния си удар. Дойде му наум за белега над лявата гръд. Лицето му незабелязано се смръщи. Никого не можаха да направят такъв телохранител като Исмаил — с толкова набито око, толкова бърза ръка и такова каменно сърце. Така например той беше подбран да върви по пътя на телохранителя заедно с още хиляда и четиридесет расови мъже. Изтърпя рамо до рамо с тях изтезанията, глада, жаждата, огъня, предателството, отровата и всичко останало, което може да направи живота непоносим. В края на първата година четиристотин от хиляда и четиридесетте кандидати вече ги нямаше. Някои — защото не понесоха тежкия режим, недоимъците и изтезанията, а други — защото умряха от болестите, които сатаната разпръсна из пустините на Сафевидите. Пред втората година загубите бяха още по-големи. Имаше дори и полудели. Половината от останалите станаха наркомани. Бехнам беше един от тях. Замъглеше ли му се главата от хашиша, той се чувстваше силен, решителен и по-важното от всичко — по-безмилостен. А на него точно това му трябваше. Нощем, когато смъркаше хашиш, някакъв глас започваше да му говори: „Ти, Бехнам, си смъртоносно оръжие!“. А оръжията не трябва да проявяват чувства. И той не жалеше никого. Кажеха ли му: „Убий го!“, той убиваше. Знаеше, че ако не го направи, друг кандидат щеше да клъцне неговото гърло.

Третата година започнаха сто и десетима. Обучението вече беше стигнало дотам, че повече не можеше да се издържа. Лягаха върху нагорещени на огън тухли. Изпращаха ги един по един в пустинята без храна и без вода. Врагове — много. Изпържени от жега дни. Смразяващи от студ нощи. Подвижни пясъци, които поглъщат хората. Отровни змии. Скорпиони колкото длан. И те. Всеки един от тях — враг на другия. Всеки от тях знаеше — за да стане телохранител на шаха, ще трябва да види сметката на съперниците си. С всеки убит кандидат се приближаваха малко по малко към успеха. Трябваше да бъдат бдителни и безмилостни, за да останат живи.

В края на годината от всичките хиляда и четиридесет мъже, с които поеха заедно по този път, оцеляха само четиринадесет. Четиринадесет живи смъртоносни оръжия! Шахът обаче искаше само седмина. Замисълът беше от ясен по-ясен. Още седем щяха да умрат. Бехнам беше твърдо решен да бъде сред живите, а не сред умрелите. Когато му пошепнаха на ухо кой е неговата мишена, не трепна, не отказа. Дори не му мина през ум да каже: „Но той е моят приятел!“. Не искаше да става така, но стана. Щом трябва да бъде така, този, който трябваше да умре, щеше да умре! Знаеше, че и приятелят му мисли като него.

Беше на прицел. Казваше си: „Или той, или аз!“. И двамата вече си пазеха гърба. Забравиха що е сън. Само се преструваха на заспали. Но се усещаха, че не спят. Не отделяха очи един от друг. Дебнеше да го улови в някоя незащитена позиция. „Търпение! — си казваше. — Защо мислиш, че те заровиха цял-целеничък на такова място, където бъкаше от отровни змии, и ти казаха: „Търпение!“? Ето затова! Търпеливо изчакваше момента, когато щеше да убие единствения си приятел. И този момент настъпи. Бехнам въобще не се поколеба да забие камата в сърцето на Акбар. Дори не помисли, че Акбар му е приятел от детските години, че някога си деляха и залъка, и глътката. Не си спомни, че заедно постъпиха в този ад, че останаха приятели и през трите години, прекарани по ръба на смъртта, че той му лекуваше раните, получени по време на обученията. Не се трогна и от свирепия блясък в очите на Акбар, когато замахна с камата си. Нямаше съмнение, че малко да беше позакъснял, той щеше да направи същото. Оставаше му единствено да ускори смъртта на приятеля си. Изтегли камата от гърдите на Акбар, заби я в корема му и разряза червата.

Телохранителят вече беше той! Телохранителят на шах Исмаил!

Един от седмината, които Исмаил изпрати срещу Османската династия.

Славният отличителен белег за това беше ето тук, на гърдите му. Трите дълбоки и дебели бразди, жигосани с нажежен нож над лявата му гръд.

И сега беше изправен пред новата си мишена.

Той щеше да я ликвидира!

„Ами ако се провалиш?“ — му пошепна немощен гласец. Това бе гласът на човешката му същност, която остави навън още преди да влезе в ада на телохранителите. Толкова усилия положи да го изтръгне от себе си и да го захвърли някъде. И беше успял. Той стана един от седемте примера как може човек да бъде превърнат в кръвожаден звяр. Но ето пак, в такива най-неподходящи моменти, гласецът се обаждаше. Бехнам му изръмжа: „Стига! Не разбра ли най-сетне, че за телохранителите на шах Исмаил не съществува такава възможност като „провал“!

Провалът означаваше смърт. Където и да избягаше, където и да се скриеше, ужасната смърт щеше да го проследи и намери. Отмъщението на шаха!

„Нямам ни най-малко намерение да умирам“ — помисли си той. И никога не беше имал! Седмината останали от хиляда и четиридесетте постъпили в ада телохранители бяха обучени на ето това: Другият да умре вместо теб!

И другият щеше да умре!


* * *

Бехнам не отделяше очи от хана отсреща. Беше запечатал в мозъка си всяка подробност, всяко движение. Преследваше ги по петите вече от четири дни. Всичко знаеше — как се подреждат колите, на какво разстояние едни от други се движат конниците. Наизуст беше научил кога настъпва времето за смяна на дежурните. Още щом си кажеше: „Ей сега ще пристигнат“, само след пет-шест минути от хамбара зад хана се изнизваше поделението на караула. Някои влизаха вътре, вътрешните излизаха. Пред входната врата на хана оставяха трима. Изправяха се на пост до стената през десет-петнадесет крачки. Имаше охрана дори и на покрива — четирима постови да наблюдават на четири страни.

Днес обаче се случваше нещо странно. От снощи насам ставаха много по-различни отпреди това неща. Някои от тях се вършеха в друг порядък, а не по този, който знаеше наизуст.

„По дяволите!“ — изруга така, както си лежеше. Нощес вече щеше да си е свършил работата. По това време скритият в пазвата му пощенски гълъб щеше да е полетял към шаха с прикрепеното на крака му шифровано съобщение: „Свърших си работата!“ Това означаваше: „Умря! Стрелата на шаха прониза Селим право в душата“!

Имаше обаче нещо, което не можа да си обясни. Както на всяко място, където спираха за почивка, така и сега колите бяха изтеглени в определения порядък до хана, около втората кола охранителите бяха направили с конете преграда. Лостовите бяха разпределени по места, само капитанът влезе в хана заедно с петима охранители, след направената проверка излезе и чак тогава разреши на мишената да слезе от колата. И той, разбира се, както всеки друг път, виждаше единствено безплътния тюл, който се движеше в образувания от охранителите коридор, и островърхите шапки. А в ушите му звънваха безгрижни женски гласове.

Жените в хана, мъжете — по двора и в хамбара. Такъв беше редът.

След като пътниците от втората кола и другите две коли след нея слязоха, гъмжилото от войници се разпръсна. Хората на ханджията започнаха да им носят храна и напитки.

Като се свечери, запалиха факли, свещници, фенери. В четири прозореца на втория етаж едновременно блесна светлина. Голямата стая. Другите прозорци не светеха. Значи и останалите жени бяха в голямата стая. При нея.

Всичко се повтори както през предишната и през по-предишната нощ. Чак докато снощи вечерта жената на ханджията не се появи пред прага на разкривената врата. От мястото, където се криеше, Бехнам не можеше да чува гласовете. Но по размахването на ръцете ѝ той разбра, че тя крещи нещо. Веднага след това видя как от хамбара изскочиха цял куп войници и хукнаха към хана.

Какво ли ставаше?

Всички фибри на обучения да убива Бехнам изтръпнаха. Беше станало нещо и той от това място тук не можеше да го разбере.

„Дяволите да го вземат! Какви ли са ги надробили там?“

Трима войници излязоха от хана, взеха да викат нещо и се втурнаха да тичат презглава в различни посоки — а това например беше едно от странните неща; той знаеше, че капитанът през предните вечери не оставяше вътре други войници, освен дежурящия на пост, сега обаче начело с командира си вътре се бяха струпали цял куп охранители.

„Търсят някого.“

Явно не знаеха къде е, затова викаха на вси страни. И не можеше да чуе какво точно казват. За момент му хрумна налудничава идея. Да стане от скривалището си и да се доближи повече до хана. Да разбере какво става. Но веднага се отказа. Ами нали всички охранители са вдигнати на крак, ако ги доближи, щяха да го хванат, преди да е направил и десет крачки. Това щеше да означава провал. А да бъде уловен за убиеца телохранител беше по-лошо и от смъртта. Голямо черно петно върху името. Никога нямаше да допусне подобно нещо.

В нощния мрак можеше да следи накъде тичат войниците единствено по факлите. Едната от трите тръгнали на три страни факли внезапно спря. Другите две — също. Явно тази, която спря първа, беше открила търсения човек и беше съобщила на другите. Двете факли се върнаха и бързо се понесоха към първата. Под светлината на трите събрани на едно място факли Бехнам успя да различи, че тримата войници говорят нещо с някакъв висок мъж. Не след дълго трите факли заедно се отправиха към хана. Те водеха натам човека, когото намериха.

Кой беше той? Какво се беше случило в хана? Защо водеха този мъж натам? Ами нали той беше дебнал толкова нощи и беше сигурен, че капитанът не пускаше вътре никакъв друг мъж, освен дежурните на пост. Не пускаше да се качат дори хората на ханджията. Оставаше единствено дежурният, сам-самичък, пред пълните с жени стаи. Снощи обаче някакъв човек, издирван под дърво и камък, беше дотичал презглава и беше пуснат вътре без въпроси и разпити. Не бяха минали и пет минути след като той влезе, когато капитанът и струпалите се в къщата войници излязоха. Но високият не беше с тях. Бяха го оставили вътре.

„Странно! Много странно!“ — си каза Бехнам, свит в скривалището си.

За момента просто не можеше да реши как да постъпи.

Нещо се беше случило. Но какво?

Напъваше си мозъка до пръсване, за да открие причината за тази тревога. Но той беше обучен предимно да действа, а не да мисли. И действаше, без да се замисля.

Капитанът беше увеличил броя на обръча от охранители покрай къщата. А останалите войници вместо да отидат, да се сгушат в сламата и да заспят, седяха на групички и си говореха нещо.

Най-накрая се отказа да следва плана, който си беше набелязал. Беше станало нещо и Бехнам трябваше да прояви търпение, докато не разбере какво е то.

Съдбата беше отпуснала още мъничко живот на неговата мишена. Колко? Може би няколко часа, може и два, най-много три дни. Ако на четвъртия ден жертвата видеше зората, тогава за Бехнам вече нямаше да е останал никакъв шанс да изпълни святата си задача.

Сега не можеше да прецени колко време е минало.

Може би две четвъртинки, може би цял час.

Изостри вниманието си, когато се отвори голямата порта на хана.

Отвътре излезе някакъв висок човек. Слаб като върлина. В същия момент капитанът, с двама войници с факли от двете му страни, се втурна към вратата. Високият обясни нещо на командира и си замина.

Ето това беше пък второто странно нещо. До тази нощ никой от кортежа не беше спал в колата си. А погълнатият от мрака дългуч отиде до последната кола и повече не излезе оттам.

Странно, много странно. Османлията вършеше непривични неща.

А най-странното нещо Бехнам изживяваше точно сега. Не се извършваше никаква подготовка за отпътуване. Иначе, преди още да пукне зората, подкарваха конете към колите, прислужниците товареха денковете и багажите и щом слънцето започнеше да изплува над хълма зад хана, охранителите се нареждаха в две редици до втората в редицата кола и чакаха да преминат жените, от които Бехнам виждаше само върха на интересните им високи шапки. Две сутрини се изкатерваше на едно високо дърво, за да прецени дали може да си свърши работата със стрела. Като разбра, че е повече от невъзможно, той се отказа и измисли един достоен за себе си план. Ще изтрещи като гръм от небето, ще блесне като светкавица, смъртта като избухнала в неговата ръка гръмотевица ще прониже целта право в сърцето. А после… За него нямаше после! Щом му кажеха, че той има над лявата гръд белег от кама, Селим щеше да разбере откъде изгрява слънцето! Щеше да изпрати женски дрехи на шаха на шаховете Исмаил шах като залог за унижение. Но щеше да е късно. Освен това по-нататък имаше още шест смъртоносни телохранители, преследващи всеки своята мишена. Султанът на османската държава щеше да понесе още пет удара. Седмият телохранител щеше да му отсече главата, вече пронизан в душата, измъчен от страдания.