Децата щяха да ритат отсечената глава на Селим по улиците на Тебриз. Жените — да плюят по мъртвото му лице. Със своите седем удара седемте телохранители щяха да променят хода на историята. И толкова! Бехнам беше единият от тях.

Единият от тях, но какво ставаше? Защо ли още не бяха започнали приготовленията за пътуването? Дори и конете не бяха впрегнали. Няколко войници се мотаеха съвсем безцелно. Двамина изчезнаха сред дърветата. Разтревожени бяха само ханджията и жена му. Тя начесто влизаше и излизаше от хана, качваше тави, тенджери. И чираците от кухнята носеха димящи казани с чорба за осъмналите в хамбара войници.

Разтърси го внезапно хрумнало предположение: „Няма да тръгват!“.

Дявол да го вземе! Но защо?

За да си изпълни той плана, кортежът трябваше да тръгне на път. Малко преди да потеглят, той щеше да се метне на коня си и да препусне към мястото, където щеше да нанесе удара. Беше пресметнал всичко до най-малката подробност. Смъртта щеше да се стовари върху главата на мишената оттам, откъдето охранителите най-малко очакваха. От въздуха! Когато щяха да минат под Ясъкая, колата щеше да забави ход и Бехнам щеше да скочи върху нея. Докато примигнат с очи, той щеше да си е свършил работата.

Разсмя се ехидно така, както си лежеше върху земята. Но веднага се намръщи. Удари с юмрук по пръстта. Но ето че не тръгваха. „Защо, защо? — сипеше ругатни наум. — Тръгвай бе, щерко Селимова! Не ме карай да чакам повече, за да ти взема душата! Хайде, идвай!“

Изведнъж мъглата, която беше обвила съзнанието му, се проясни: „Болна е!“.

Да, само това беше възможната причина за всички странни неща.

Мишената му се беше разболяла.

И човека, когото намериха и доведоха през нощта, сигурно беше лекарят. А кортежът не тръгваше тъкмо защото момичето беше болно.


* * *

Нищо не помръдваше. Само четирима войници се метнаха на конете си и отпрашиха нанякъде. След около три часа се върнаха. През целия ден вратата на хана се отваряше единствено при смяната на караула. И толкоз! Не се мяркаше дори и ханджията с жена си. Бехнам не изпускаше от очи и колата на високия мъж. Там не се забелязваха никакви признаци на живот. По едно време дяволът му разчопли мозъка и той изпадна в недоумение.

„Проспа ли го, Бехнам?“

Закачката на дявола звънна в мозъка му като подигравка.

„Амиии, не!“

„Сигурен ли си? Да не би по някое време да си се унесъл?“

„Абе ти не знаеш ли, че щом някой смъртоносен телохранител се закачи за мишената си, докато не ѝ вземе душата, не знае що е сън?“

„Е защо тогава в онази кола няма никакво движение? — престори се дяволът на ни чул, ни видял. — Къде е оня, високият като върлина мъж?“

Не знаеше. Нямаше го, на. Сигурен беше, че човекът не е излизал от колата си. „Убеден ли си наистина?“ — попита се сам в един момент. Нали можеше да не го е видял през нощта, в този мрак?

Не можеше. Сутрешната чорба не отиде до колата.

Обедът — също.

Четвъртото странно нещо се случи следобед. Тъкмо Бехнам щеше да реши, че след като се е прибрал в колата, човекът е умрял, колата на дългуча се разлюля. Въздъхна с облекчение:

— Слава богу! Идвай най-сетне, излез навън, че да ти видя физиономията на дневна светлина!

Вратата на колата бавно се отвори. Бехнам се наежи до последната фибра на тялото си.

Високият слезе.

От устата на Бехнам се отрони неволно възклицание:

— Ах! Какво е това?

Дори отдалече си личеше колко е красив този мъж.

Лекарят!

Не знаеше защо си го помисли, но реши, че само лекар може да притежава такава красота.

Сетивата му изкрещяха в един глас: „Стани! Вместо да се излежаваш тук, промъкни се колкото може по-близо до онази кола. В нея има нещо лошо. Ще се случи нещо. Стани!“


XVIII


САРУХАН, ЧИФЛИКЪТ НА КАСЪМ АГА

И двамата известно време не намериха думи. Гледаха се един друг мълчаливо.

Не само Сюлейман и Ибрахим, ами и всички останали на верандата онемяха. Изпаднаха в смут и хората на принца, и момчетата от чифлика, и прислужниците. Ферахшад ханъм не знаеше нито какво да си помисли, нито какво трябва да каже. Само убедително повярва, че на Ибрахим му е пораснала дяволска козина. Наследникът на трона на великия Селим хан — принц Сюлейман, седеше и си приказваше най-приятелски с един роб, избухваше в смях. И като че ли това не му стигаше, ами и слушаше съветите на роба.

Ферахшад беше и радостна, и разтревожена, но най-вече — обидена. Не знаеше, че Ибрахим е толкова разбунтуван против орисията си, която го е довела дотук. Какво ѝ имаше на орисията му? „Ако тя не ме беше изпречила на пътя му, кой знае по кои краища щеше да го завлече!“ — заключи в себе си тя. Но дали сега е така?

Мълчанието наруши Сюлейман:

— Паргалъ, я кажи! Щом рожденото ти име е Жюстиниен, ти грък ли си?

Ибрахим не го остави да се смее сам.

— Това също е малко объркано, господарю. Баща ми е италианец, майка ми — гъркиня. Нейният баща е хърватин. Аз се чудя и мая какъв трябва да съм. Ако кажа грък, баща ми ще се разсърди. Той ако каже: „Моят син е италианец!“, майка ми ще се нацупи. Дядо ми пък всичките ги надминава. Само мърмори: „Хърватин е, хърватин!“.

— Добре де! — разсмя се с глас Сюлейман. — Онези, дето са те отвлекли, са свършили добра работа. Вече няма защо да се питаш какъв си. Ето на, станал си накрая османлия. Какво повече искаш?

— Станах, господарю, станах! — замислен промълви Ибрахим. — Станах османлия!

— И езика ни си научил чудесно!

— Научих го. Както имената ми, така и езиците, които научих, са много. Знам гръцки, италиански, хърватски и сръбски. Благодарение на учителите, които господарката нае, започнах да изучавам и персийския. Но там още съм съвсем в началото.

— Добре, добре. Тогава с теб можем да си говорим на тях. Ние също поназнайваме по малко или повече много от тези, които изброи. Плюс това разбираме донякъде грузински, малко арабски и малко руски.

— Това, което чувам, страшно ме зарадва, принце!

— Защо?

Изведнъж лицето на Ибрахим просветна и той изрече на сръбски:

— Ще ви кажа на един от тези езици някои неща, които единствено вашият разум ще може да схване. Така няма да изправим участниците във вашия кортеж един срещу друг в непристойния спор дали да ми изтръгнат езика чак от гръкляна, или да ми отсекат главата.

Сюлейман се обърна към Ферахшад:

— Вие сте голяма щастливка, че притежавате такъв помощник!

Господарката само наведе глава. Доста притеснена, тя успя да промълви:

— Той има и друга дарба, господарю. Заради това го извиках при вас.

— Така ли? И каква е тя?

— Ибрахим е творецът на вдъхновените напеви, заради които нашият принц благоволи да ни удостои с посещение.

Сюлейман реагира така спонтанно, като че ли щеше да скочи на крака. Хората от свитата му видяха това негово движение и понечиха да изхвърчат от диваните, където се бяха разположили най-спокойно. Сюлейман обаче се отказа и остана седнал, но някои вече бяха успели дори да се изправят.

— Какво казахте?

Принцът така и не даде възможност на Ферахшад да му отговори, обърна се към него:

— Ти ли, Ибрахим, създаваш онези божествени мелодии? — попита повече с удивление, отколкото от любопитство. — Истина ли е?

Сви устни.

— Не знам божествени ли са или не, господарю, но ако имате предвид мелодиите, да, аз ги свиря.

— Свириш? С какво?

— Ето с това.

Сюлейман се обърна натам, откъдето долетя гласът.

Кехаята Халил ага стоеше превит в поклон надве с цигулката и лъка — държеше ги в ръце, откакто Ибрахим пристъпи преди него към принца.

— Ела насам, ага! Застани пред мен!

Кехаята тръгна натам, както си беше превит надве. Като стигна до Сюлейман, се захлупи до пода.

— Така, изправи се, изправи се! На това нещо ли свириш, Паргалъ?

Халил ага изпревари всички:

— Няма да повярвате, господарю, ама Ибрааам с този дяволски инструмент…

— Простак такъв!

Откакто пристигнаха, принцът за пръв път повишаваше толкова силно тон.

— Как може да е дяволски инструмент нещо, което гали душата с такива чудесни мелодии?

И пак се обърна към Ибрахим:

— Какво е това?

Ибрахим хвана за тънкия гриф инструмента и му го показа:

— Ние там го наричаме цигулка.

— А другото?

— То е лъкът. Движи се по струните.

В очите на принца грееше подчертан интерес.

— Цигулка и лък.

— Толкова безформено нещо! — обади се от съседната маса един молла. — Човек чак да не повярва, че мелодията, която чухме с нашия принц привечер, е излязла от тази дъска.

Ибрахим не прикри яда си, обърна се и го изгледа. После се обърна пак към принца:

— Този ваш служител да не е главният ви музикант?

Сюлейман се разсмя с глас.

— Хюдаи Челеби е един от нашите учители, които още от детски години ни вкарват в правия път. Много неща сме научили от него. Отдаваме му заслуженото уважение. Той знае всичко. Но ето на, няма човек без недостатъци. Нашият учител си има един недостатък и това е, че се съмнява във всичко. Ако някой каже: Слънцето изгрява сутрин, а залязва вечер, Хюдаи Челеби ще попита: Нима? Ама че заяждане. Лала, това е толкова ясно. За какво ти трябват факти и доказателства? Няма полза да повтаряш, че слънцето изгрява сутрин, а залязва вечер. Той си знае неговото: Нима? Къде му е доказателството? Има ли факти? Ако питаш него, съмнението е основата на напредъка. Ако не изпитваш съмнение, прогрес не може да има. Така казва.

С просветнало лице Ибрахим погледна към принца.

— Благодарение на учителя на нашия господар закачих още една обеца на ухото си.

Полекичка извъртя глава към Хюдаи ходжа. Гневният допреди малко поглед сега беше разведрен.

— Няма да забравим съвета ви, лала[18] Челеби. Простете ми, ако одеве съм преминал границата. Това е то, мозък на роб!

Хюдаи Челеби подсказа с лека усмивка, че е приел извинението му. А в себе си заключи: „Ама че роб! Очите му преливат от интелект. И доста е образован. Виж го ти, как само води словесния двубой със Сюлейман!“.

— Според мен — обади се тихо той, — съмнението е дар от Аллах за неговите създания. То е украшение за ума. Извор на познанието. Без съмнение нищо не може да се научи. Нищо не може да се постигне. Дори животът на човека зависи от съмнението.

Полузатворените му очи се срещнаха с Ибрахимовите. Продължи, но в гласа му назидателният учителски тон вече отсъстваше, звучаха приятелски нотки:

— Пътят за отхвърляне на съмнението минава през отстраняването на колебанието. Ето затова са необходими фактите и доказателствата.

Лалата отново се обърна към принца:

— След като този богат на имена младеж твърди, че благозвучието, което е удивило нашия принц, произлиза от тази дъска, нека да ни покаже доказателството. Да видим що за звуци издава тя.

— Правилно! — засмя се Сюлейман. — Да видим сега твоето доказателство!


* * *

Ибрахим притисна цигулката между рамото и брадата си. Нагласи пръстите на лявата ръка над тънкия гриф. Имаше чувството, че ще се задуши от вълнение. Досега беше изтеглял лъка единствено заради себе си. А и за Ферахшад. Сега обаче щеше да свири за сина на най-могъщия човек на света. Поизправи се, без да обръща внимание на мърморенето откъм трапезата на свитата. Тъкмо се приготви да докосне с лъка струната „ла“, когато принц Сюлейман скочи набързо и го спря:

— Не, не!

Повечето от присъстващите на верандата си рекоха: „Стана тя, каквато стана! Този роб не спази поне малко благоприличие! Ще видиш ти, щом предизвикваш високопоставения си санджакбей така, че да скочи на крака. Ще ни даде да се разберем“.

Ибрахим стоеше все така с цигулката под брада и с лъка в ръка. Едва тогава чу мърморенето. Разтревожи се какво ли беше направил, че да ядоса пак тези бейове. А и физиономията на Сюлейман подсказваше, че ще заповяда нещо.

— Чакай! — каза той. — Не искам така!

Всички наостриха уши и зачакаха да видят как санджакбеят ще накаже роба.

— Ако тази дъска ражда благозвучие, което може да ни върне от пътя, не бива да я слушаме сред тропането на чинии и чаши. Ще е непочтително и към изпълнителя, и към слушателя.