Ибрахим бе удивен. Що за човек! Толкова години беше подмятан в ръцете на османлиите, но такъв като Сюлейман не беше срещал — толкова завладяващ, толкова умен, а и толкова благороден. Усмихна се на своя връстник със смесени чувства на благодарност.

Принцът плесна с ръце.

— Бързо раздигнете всичко това! Бързо, бързо! Не се бавете!

Разтичаха се прислужници и наложници. В надпреварата час по-скоро да се разчисти трапезата се включи дори и Ферахшад. Почти до самия шадраван приготвиха миндер за принца. Не искаше и да чува за чинии и паници, но все пак оставиха на достъпно за ръката му място купичка и една пълна със сироп кана с тънко гърло.

— Пригответе още един миндер до шадравана. Започне ли Ибрахим да тегли лъка, да не чувам повече ни гък, ни мък! В противен случай не отговарям за последствията!

Всичко вече беше наред, Сюлейман даде знак с ръце да не се говори повече, отиде и се настани върху постелката с кръстосани крака. Лицето му издаваше вълнение. Беше щастлив, притихнал, трепетен. Потупа с длан отсрещния миндер да покаже на Ибрахим къде му е мястото. Той отиде и клекна върху двете си колене. Поизпъна се, за да притисне цигулката с рамо, гърбът му се опря в камъните на басейна. Лекият вечерен полъх откъсна от фонтана прохладни водни капчици и ги посипа по тила му.

— Погледни натам, Паргалъ!

Сюлейман сочеше с пръст луната, блеснала в преливащата от морави в черни багри нощ като жълт, невиждан никъде по света китайски порцелан.

— Хайде! — прошепна. — Засвири такава мелодия, която да ни грабне и да ни понесе към луната и звездите.

Само след миг Ибрахим щеше да опъне лъка върху струните, но се спря. Така, клекнал, не можеше да свири. Нищо не каза, просто се изправи. Струпаните около басейна безмълвни участници в кортежа веднага се разшумяха. Едва тогава разбра, че се е посрамил, щом принцът си седи, а той стърчи над него прав на крака. Но нямаше друг начин. На колене не може да се свири на цигулка!

— Простете! — обърна се към Сюлейман с толкова висок глас, че да го чуят всички. — Не мога да свиря седнал.

В този момент Сюлейман направи нещо съвсем неочаквано. Натисна се по-силно на ръката, с която се подпираше на пода, и се изправи.

— Тогава не може и да се слуша седнал.

Като видяха, че Сюлейман стана прав, изхвърчаха от постелките си и останалите. Сега всички бяха на крака.

Принцът дойде и се изправи до Ибрахим. Опря ръце в мокрите камъни на басейна. Погледнаха се очи в очи. Видя в погледа на принца безпределно трепетно щастие. А Сюлейман прочете отправената към него признателност. Усмихнаха се. Това беше съкровена, безкористна, непревзета, но топла, приятелска, съучастническа усмивка. Сюлейман вдигна глава към луната.

— Хайде сега. Покажи вълшебството на тази дъска.

Ибрахим отстъпи две крачки назад и застана пред него. Ръката, която държеше лъка, посегна към центъра на цигулката. Отначало се плъзна като вихър върху „ла“-то. След него пръстите на Ибрахим заиграха върху „ре“, „фа диез“, „до“, „сол“, отново „до“ и „ла бемол“, после лъкът настървено се втурна от тази към другата струна.

На верандата цареше безмълвие. Въздействието на цигулката беше много по-мощно от предупреждението на принца. Дори насекомите прекъснаха едновременно подхванатата си стройна песен. Нощните птици нададоха ухо към вихрената мелодия, на която пригласяше ромонът от фонтана при басейна. Всичко живо слушаше Ибрахим.

„Ми“ обходи тишината като същински писък. Изтръгнатият от лъка тон сякаш зовеше за помощ. След него Ибрахим изтегли с лъка три ритмични натиска върху „ла“. Пръстът му натисна „фа диез“, лъкът премина цял от върха към жабката и докато го изтегляше обратно пак към върха, пръстът му завибрира върху „фа диез“, после застина. Вибратото на цигулката се извиси в хлип и плъзна навред.

Сюлейман откъсна поглед от омаята на луната и отправи очи към Ибрахим. В този момент отделните мотиви се преплитаха в игрива благозвучна хармония. Видя връстника си да отмерва такта с десния крак. Изведнъж се стъписа. Неусетно и той самият беше започнал да тактува.

Игривата мелодия като че ли щеше да продължава все така и нататък, но след едно продължително изтегляне лъкът започна да се моли, да стене. Сега всеки се заслушваше в плача на цигулката. Незабелязано Сюлейман се огледа наоколо. Гордите бейове, служителите от чифлика на Касъм бей, господарката му — всички, ама всички стояха като занемели. Ветрецът се беше отказал да шумоли из листата на дърветата. Притиснал буза до цигулката, Ибрахим стоеше неподвижно изправен, със затворени очи, само пръстите му играеха като полудели върху четирите струни. Никой не разбра, че в този момент едно момче, възседнало своя дървен кон, размахва дървения меч срещу врага и препуска от победа към победа.

След три силни, ударни акорда той вдигна лъка нагоре като същински меч. Последното „ла“ увисна във въздуха, после бавно и полека заглъхна в ушите. Остави след себе си неизказана тишина. Звънтеше единствено ромонът на шадравана и падащата от него в басейна вода.

Ибрахим отвори бавно очи. Нямаше ги момчето с дървения меч и дървения кон, нито вълните, които се разбиваха в скалите, нито зелените поля, плъпнали към планините със снежните върхове. Нямаше ги рибарите с техните весели закачки. Цял куп мъже със саръци по главите седяха и го гледаха с втренчени очи. Седяха и мълчаха. Ибрахим ги беше грабнал, отвел нанякъде и оставил там. Не дишаха, не продумваха, не помръдваха.

Дори и Сюлейман.

Ибрахим свали цигулката, свали и лъка.

Все още никой не помръдваше, звук не се чуваше. Сякаш някакъв магьосник беше дошъл да ги хипнотизира.

Не го харесаха!

Тази мисъл проряза съзнанието му само за миг. „Не! — оспори се сам веднага. — Хубаво свирих. И то много хубаво! Вложих всичките си чувства, всичката си страст, всичките мои болки и всички мои мечти!“

Ами ако не го беше харесал?

Какво щеше да прави тогава? Дори за миг не се замисли. В края на краищата, ако спреше да се наслаждава на луната и звездите, ако се намръщеше и речеше: „С това ли ни омагьосва миналата вечер?“, щеше да хвърли в краката му и цигулката си, и лъка.

Споменът внезапно го отведе години назад. Към една бурна нощ, когато го хванаха пиратите. Това бе преломният момент в неговия живот. И сегашният момент беше точно такъв. Сюлейман щеше или отново да му пренапише съдбата, или да го остави като роба свирач и да си продължи по пътя на своята блестяща съдба.

— Какво беше това?

Господи, най-сетне! Най-сетне се чу някакъв глас, някакъв дъх!

Очите на принц Сюлейман бяха залепени върху него. В тях блестеше сиянието на съзерцаваната допреди малко луна.

— Ибрахим — промълви той, — какво беше това, което изсвири?

— Един сръбски танец, принце.

— Вихрен танец.

— Да.

Сюлейман се беше завърнал от света на своя унес, събуди се и свитата му, разнесе се шушукане. С крайчеца на окото Ибрахим видя как мъжете кимаха с глави един към друг — това беше знакът, по който Ибрахим разбра, че са го харесали.

— Сръбският вихър ни грабна от басейна на госпожата и ни отнесе на луната. Ту се натъжавахме, ту се разлудявахме. В някои моменти сякаш препускахме на галопиращи коне в степите… 

— Ако ви е харесало…

— Да ни хареса ли? Какво говориш, ей ти, богатият на имена човек? Нима не си даваш сметка? Ти направо ни заплени!

Рязко се обърна към учителя Хюдаи Челеби:

— Лала, хареса ли ти неговото доказателство, фактът? Видя ли в каква божествена хармония тази дъска ту ридаеше безутешно, ту кипеше от жизнерадост?

Челеби се усмихна и кимна с глава.

— Все пак, принце мой, изкуството не е чак толкова в дъската, колкото в пръстите, които я командват.

— Така е, така е! Докато Ибрахим разплакваше цигулката, на Мухиби пък му дойде вдъхновението. Осениха го два стиха.

— Мухиби ли?

— Недей да си въобразяваш, че само ти си богат на имена. Мухиби е нашият псевдоним. Съчиним ли стихотворение, под него слагаме печата: „Мухиби“. Чуй сега, да видим ти пък дали ще харесаш изкуството на Мухиби!

Сюлейман замълча. Плъзна очи към звездите. Поизкашля се веднъж-дваж да настрои гласа си. Сетне с носов глас изля хрумналите му в този момент два стиха:


İnlerem tanbur-veş bagrum delindi ney gibi

(Инлерем танбур-веш багрум делинди ней гиби)

Bezm-i gamda mesken oldu kuşe-i hicran bana!

(Безм-и гамда мескен олду куиле-и хиджран бана!)

Свитата на Сюлейман нададе възгласи на възхищение:

— Оооо!

Ибрахим обаче нищо не разбра. Принцът улови погледа му, изпълнен с недоумение, и се засмя:

— Естествено, нищо не си разбрал?

— Простете! Значи още не съм научил езика ви.

— Ами че това не е турски език. Персийски е. Виж: аз казвам: Инлерем танбур-веш, това значи Ридая като тамбура. И по-нататък: багрум делинди ней гиби — Гърдите ми пронизани са като ней[19]; Безм-и гамда — и върху земята на скръбта, мескен олду куше-и хиджран бана! — превърнах кътчето на нашата раздяла в дом. Харесва ли ти?

— Поезията на принца е нещо много по-необикновено от моето свирене.

— Хайде и ти пък, като тях! — махна с ръка Сюлейман и с брадата си посочи хората от свитата, които още си шушукаха какво прелестно двустишие е изрекъл. — Не искаме да бъдеш салкъм от лозето!

— Моля? Пак не можах да разбера.

— Имаме такава поговорка — прошепна, наведен към ухото му. — Казваме: „Грозде грозде като гледа, почернява!“. — Метна поглед към свитата, — Стига ни толкова грозде. Теб, Паргалъ, те обикнах, защото си друг салкъм!

Внезапно се обърна.

— Госпожо?

Ферахшад трескаво се приближи към него.

— Ти ни дари с щастие. Направи истински празник за очите ни, за ушите и душите ни. Благодарни сме ти. Но като чуеш сега молбата ми, ще си речеш: „Що за благодарност е това!“ Ами на, такива сме. Не премълчаваме думите си, не крием какво ни иска душата само заради това какво щял да си помисли отсрещният.

— Удоволствието на нашия принц за нас е много по-ценно от благодарностите. Вашата молба за нас е заповед. Стига да ни е по силите да я изпълним!

Докато слушаше думите ѝ, Сюлейман кимаше с глава.

— Дори ако пожелаем да ви грабнем от ръцете великолепното съкровище, което притежавате, така ли, Ферахшад хатун?

Съзнанието на госпожата внезапно се замъгли. Великолепното съкровище ли, запита се наум. Че какво друго има, освен чифлика? Не биваше обаче да издава колебанието си. Казана дума — хвърлен камък!

— Разбира се, господарю! Една душа имаме. И нея…

Принцът вдигна ръка да замълчи.

— Ще ни продадете ли Паргалъ, госпожо?


XIX


ХАН ПО ПЪТЯ КЪМ СТОЛИЦАТА

Времето сякаш беше спряло. Хатидже не знаеше къде сяда, къде става. Боеше се, че докато настъпи полунощ, сърцето ѝ изведнъж ще спре да бие.

Кой знае за кой ли път през този ден Джевахир ѝ прошепна:

— Имай търпение, султанке!

Погледна я сърдито. „Ела ти да имаш търпение! — си измърмори наум. — Дали поне веднъж си очаквала да прегърнеш своя любим, та да знаеш как се проявява търпение! Бъди търпелива, бъди търпелива! Е, не става!“

Изобщо не им се удаде случай да останат двете насаме — през целия ден наложниците влизаха и излизаха. Затова и не успя да обясни на господарката плана си. Освен това на главите им се лепна и оня с рунтавите мустаци. Капитан Хъдър ага на всеки кръгъл час удряше крак по стълбището, качваше се на втория етаж, разменяше по някоя дума с дежурния и думкаше по вратата.

— Дано султанката да е жива и здрава!

И двете усещаха сърцата им да се качват в гърлото.

— Жива и здрава е, много ви благодарим. Вълшебните отвари на доктора ѝ подействаха добре.

Човекът обаче не се убеждаваше така лесно.

— Моята султанка има ли някакви нареждания към слугата си?

Джевахир поглеждаше какъв знак ѝ прави с ръката си султанката.

— Не, няма!

Командирът просто искал да ѝ чуе гласа, за да бъде сигурен, че султанката е добре.

— Добре съм, капитане, не се тревожи, още утре ще се оправя.

Сега пък идваше ред на другия въпрос:

— Утре дали ще можем да тръгнем на път? Та с подготовката…