Вече и Хатидже не издържаше повече:

— Аллах е велик! Нима може да се познае кога е решил, че няма да бъде рисковано. Току-виж утре сме по-добре от днес. Или по-зле. Откъде да знам!

Чуваха мърморенето на капитана заедно с тропота от стъпките му надолу по стъпалата.

— Аллах бил велик! А какво ще стане с нас? Ще стърчим тук като камъни ли?

Хатидже се размисли, че никого не е очаквала с такова нетърпение. „И кого можех да очаквам? Съпруга си ли, в чиито прегръдки ме хвърлиха насила?“

Напротив, него го чакаше със страх. Сърцето ѝ започваше да бие до пръсване още щом чуеше вратата на конака да се отваря, прислужниците да се разбягват, после — изкачването му по стъпалата, приближаването на стъпките към нейната стая.

„По дяволите! — си каза. — Не искам да се ровя в миналото и да се връщам там. Само че как да се отърся от него, като не мога!“

Това минало беше приковано като окови за краката на Хатидже. Дори когато си представяше, че любимият ѝ се появява на прага и влиза при нея, умът ѝ започваше да се лута сред следите от миналото, съзнанието ѝ се помрачаваше.

И само за да изхвърли от главата си спомените, които го затормозваха, тя попита:

— Ще си изпълниш ли клетвата?

В отчаяния поглед на Джевахир се четеше: „Какво правите?“. А другите наложници се почудиха — че коя беше главната наложница, та да се заклева пред падишахската дъщеря?

Хатидже така и не се усети. Сега тя имаше нужда да се вкопчи в някаква надежда, да се унесе в някаква мечта.

— Виж какво, да не кажеш после, че не си! Ако не си удържиш на думата, не знам какво те чака.

Прегърнала възглавниците, наложницата ѝ ги тупаше с все сила и преди още да ги остави вече издути, тръсна глава:

— Дадена дума, хвърлен камък!

После всичко потъна отново в тишина. Наложниците шушукаха, дрехите на султанката се проветряваха, вързопите се развързваха и завързваха, но тя не виждаше никого, не чуваше нищо. Очите ѝ бяха приковани във вратата. Тази врата щеше да се отвори, пойният Славей щеше да размаха крила и да долети в обятията ѝ.

Представи си, че се прегръщат, тялото ѝ дори се сгърчи от желание. Тя беше като зажадняла за вода земя. Сушата беше похабила духа ѝ, плътта ѝ, сетивата ѝ. Трепетът, който запърха в сърцето ѝ от деня, когато го видя за пръв път, накара скритите в глъбините на пресушената земя семенца да покълнат. Сега всички те започнаха да подават връхчетата си навън, за да засмучат животворната вода.

„Тази работа няма да спре дотук!“ — си каза Хатидже.

Докъде?

„Няма да опре до това — само да прегърна моя Славей.“

Ти да не си полудяла?

„Забрави ли? — изсмя се наум. — Аз съм болната дъщеря на султан Селим. Сега ли откри, че съм луда? Полудях, разбира се. Полудях от любов. Полудях от желание. Полудях от жадуване!“

Щеше да го посрещне с пламтящи като факли устни.

Кой знае как щяха да я изгорят и неговите устни, как щяха да я влудят?

Ако се срамува, ако се притеснява, тя щеше да го поведе. Все пак нали се беше научила какво значи да си с мъж? Мъжът, когото тя беше приела за съпруг, я беше обучил. Вярно, той беше безчувствен, груб, покварен, без никакъв стил и финес, но ето на, Хатидже разбираше кое колко струва. Сега тя щеше да приложи за любимия мъж любовните игри, на които беше научена.

Устата ѝ пресъхна. Бузите ѝ запламтяха.

— Вода! — промълви. — Малко вода!

Джевахир скочи.

— Вие си вършете работата! — нареди тя на другите момичета.

— Моля ви, султанке! — прошепна, докато ѝ подаваше чашата. — Запазете спокойствие. Да се държим както всеки друг ден. И без това капитанът ни подозира.

— Искам го, Джевахир! Искам го!

— Знам. Ще ви го доведа!

— Не съм дете! — изсъска Хатидже. — Като дете ли ме залъгваш? Как? Войниците не дават дори мъжка птица да прехвръкне наоколо. Как смяташ, ако ние не боледувахме, щяха ли да пуснат вътре лекар? Не можем да направим пак същия номер — нали ти го каза? Ти си играеш с мен!

Опасно беше да си шушукат глава до глава. Всички наложници бяха видели колко влюбено се гледат султанката и Фехим Челеби. Малко ум им трябваше в главите, за да се сетят веднага, че си говорят за него. Някоя от тях можеше да изклюкарства, че си приказват тайни работи. Например пред любопитната дъщеря на ханджията. Тя пък щеше да го изтърси на войника, който я задиряше. Шушукането щеше да се разпространи, да се поукраси и да стигне до капитана. А оттам нататък нямаше вече никаква надежда. Дори принцесата да се разболееше наистина, оня с рунтавите мустаци вече нямаше да пусне вътре лекаря.

Джевахир взе чашата, отдалечи се малко от Хатидже. Захвана се да прави нещо. И тихичко, през зъби, рече:

— Ако Хъдър ага не дава мъжка птица да прехвръкне… тогава ще долети женска птица.

Хатидже я погледна с широко отворени от недоумение очи.

— Какво?

— Така де! — продължи тя на висок глас, все едно е захванала някакъв весел разговор. — Видели, че мъжките птици не влизат в кафеза, и пуснали вътре женски. — Сетне се доближи плътно до султанката. — Имайте търпение и чакайте! Ще дойде! Това ваше вълнение ще ни издаде. Ще провали цялата работа.

Не се ядоса на раздразнението в тона на наложницата си. Права беше. Не ѝ оставаше нищо друго, освен да търпи и да ѝ се довери. Женска птица, а? Какво ли крои това момиче в главата си?

Каквото кроеше — да го крои. Каквото щеше да прави, за нея щеше да го направи. Реши, че ще е най-добре да заспи. Само със сън можеше да убие времето. Може би тъкмо докато спеше, вратата щеше да се отвори и пойният Славей щеше да се втурне вътре.


* * *

Вратата се отвори. Влезе някакъв великан. Остави отворено. Светлината падаше откъм гърба му, на прага, като кръвожаден звяр от приказките се очертаваше силуетът на мъжа, когото беше приела за съпруг.

Двете свободни години, които прекара Хатидже след онази причинила болестта ѝ злокобна брачна нощ, бяха изтекли. Съпругът ѝ беше дошъл да довърши работата си, прекъсната тогава наполовина.

Гледаше великана на прага, без да помръдне. Сърмените кордони, отличителните знаци по гърдите му изглеждаха в нейните очи като гадни люспи на звяр. Хатидже знаеше, че ѝ се привижда кошмар, но въпреки всичко обърна заровената си във възглавницата глава. За пръв път днес не искаше да се събужда от този стотици, хиляди пъти сънуван кошмар. Защото очакваше, преди да се хвърли в обятията на пойния Славей, да преживее онази нощ отново до най-малките ѝ подробности. И това щеше да бъде за последно. Отсега нататък тя щеше да си припомня единствено прегръдките на Славея. Щеше да започне да изпитва не погнусата от ухапванията и мръснишките докосвания на мъжа с ръцете-паяци, когото бе приела за съпруг, а бъдещите сладостни трепети, пробудени от ласките на своя любим. Щеше да се вкопчи в живота отново. Сега за нея не беше проблем да си припомни за последен път кошмара от втората нощ, която отвори незаличими рани и в душата, и в тялото ѝ. Този път нямаше да се провали в мрака. Защото щеше да се събуди от кошмара, щеше да си тананика една много задушевна песничка, щеше да се подготвя за нощта, за неговото идване, за мига, когато той ще отвори вратата, ще промълви „Хатидже!“ и ще се хвърли в обятията ѝ.

Отново се впусна в глъбините на кошмара. Видя малкото момиче. Свито в ъгъла на стаята, то гледаше ужасено към вратата, откъдето щеше да се появи звярът.

— Какво е това, малко мое птиченце, няма ли да кажеш „Добре дошъл!“ на своя съпруг?

Усети, че при спомена за този глас никак не се ужаси. Ето че се освобождаваше от оковите си, те падаха една по една.

Малкото момиче едва забележимо размърда устни:

— Добре дошъл, ефенди!

— Само толкова ли? — разтърси стаята с ужасния си смях той.

Но момичето пак не се уплаши. А си спомняше Хатидже, че през онази нощ трепереше до мозъка на костите си.

— Ела на светлото, да те видя…

Момичето не помръдна.

— Ела, ела! Не се дърпай! Ха така! Не там, тук!

Момичето отиде с наведена глава.

— Завърти се сега, да те огледам! Завърти се, завърти се!

Момичето се въртеше. Усещаше как дишането му се ускоряваше.

— Раздялата ти се е отразила добре, султанке! Много си пораснала, много си се развила, много си се разхубавила! Като глътка вода! Искендер гори, хубавице моя! Ей сега ще я глътна тази водица!

Като видя изражението на лицето му онази нощ, изпадна в ужас. Същият образ се явяваше в кошмара ѝ. Изкривено от желание, грозно лице. Изхвръкналите от орбитите си кървясали очи и протегнатите към нея ръце като паяци! Сега обаче, когато преживяваше отново тази сцена, ѝ идеше да се разсмее. Защото след малко тя щеше да изтрие веднъж завинаги звяра и на негово място щеше да постави стройния като топола нежен свой Славей.

— Какво, хубавице, страх ли те е?

Страхуваше се.

Още повече се уплаши, когато той я обгърна с ръцете си през талията. После вонящата му уста се залепи до врата ѝ, тя започна да реди молитви отново да припадне, както първата нощ, но този път молбите и воплите ѝ не бяха чути.

И сега си спомняше оня хрип, който избликна от гърлото ѝ, когато ръцете-паяци се залепиха за гърдите ѝ:

— Ахххх… ххх…

— Ахх, я! — сумтеше звярът от кошмара ѝ както тогава. — Аххх викаш, а? И ти гориш от страст. Пламтиш. Само почакай малко. Виж сега Искендер как ще потуши твоя пожар!

Той разкъсваше облеклото ѝ.

— Край на договора! — продължаваше да сумти и да я смуче по врата, по ушите, по гърдите. — Този път и да умреш тук, няма отърване! Преди да си получи своето, Искендер няма да те пусне!

Съпротивата ѝ само го възбуждаше още повече.

— Хайде, тогава ти казваха детето-булка. Ами сега? Ами сега?

В нощта, когато приетият от нея съпруг я питаше „Ами сега?“ тя още нямаше навършени дванадесет.

— Не мога да изтрая повече, Хатидже! Не бягай! Ела, момиче! Дори санджакбеят, твоят татко, да дойде, повече няма да те грабне от ръцете ми. Договорът приключи. Искам си своето.

И не я оставяше. Като планина се стовари отгоре ѝ. Тежестта на звяра я премазваше. Ръцете-паяци я стискаха, разнищваха, разкъсваха, те разтвориха бедрата ѝ на две страни.

— Татко… мамо… Спасете ме!.. — стенеше малкото момиче.

Но те не чуваха това момиче.

— Аааах! — изригна викът на Искендер в ухото ѝ.

— Ах, мамо! — изпищя от ужасна болка малкото момиченце.

— Мамо, я! — пръхтеше и се мяткаше като луд върху нея той. — Мамо викаш, а? Искендер е това, султанке! Усети ли му сладостта! Кажи, усети ли я? Кажи усетих я, хубавице! Не я ли усети?

Болката вътре в малкото момиче нарастваше все повече и повече. Пред очите ѝ причерняваше. После той изведнъж изхриптя, отпусна се върху нея и примря.

Хатидже си спомни, че тогава се зарадва. Помисли, че оня с ръцете-паяци е умрял. И тя се разплака. Не знаеше защо. Беше се разплакала заради това, че приетият от нея съпруг е умрял ли? Или за ограбеното ѝ кристалночисто детство?

Мъжът не беше умрял. Като полежа малко все така неподвижен, току изхърхори:

— Припадна ли? — ухили се насреща ѝ той. — Този път припадна от наслада!

Години наред Хатидже се измъчваше, че тогава не го заплю в лицето:

— Погнусих се!

— Ела тогава! — говореше ѝ той, пак притисната под него. — От страх лежа под мен като камък, но нека! Искендер е това, щях да се почудя, ако не се беше уплашила. Какви горещи жени са се плашили, та ти ли няма да се уплашиш?

Смееше се с глас отгоре ѝ този човек, а гърбицата му подскачаше насам-натам.

— Ще свикнеш! Няма да можеш от един път да се насищаш. Ще викаш: „Още!“. Не се бой! В Искендер има още много сила!

И мъчението отново започваше.

В кошмара си Хатидже видя още веднъж този ужасен миг — разтрепераното от тласъците на пръхтящия отгоре мъж момиче, главата, която непрекъснато се люшкаше под неговото рамо. Приковало безжизнени очи в тавана, малкото момиче плачеше.

Сутринта, докато събираха чаршафите, нахлулите в стаята прислужници шушукаха и се подсмихваха, а тя потъваше вдън земя от срам.

— Оставете ги, вървете си, махайте се! Оставете ме сама!

— Не може! — кикотеха се прислужниците и стискаха под мишница чаршафа. — Трябва да го занесем и да го покажем като доказателство.

Доказателство за какво? За прекършеното ѝ детство ли?

Кой ли щеше да се зарадва при вида на окървавената ѝ душа? Баща ѝ ли? Майка ѝ ли?