Или щеше да послужи като доказателство за проявената от гърбавия звяр мъжка сила над едно ненавършило още дванадесет години дете?

Дойде редът и на последната сцена от кошмара.

Малкото момиче се хвърли на леглото и се задави от плач.

И най-неочаквано в кошмара просветна една съвсем нова, несъществуваща дотогава сцена. В съня се появи Хатидже, в сегашния си вид, в бродираната със златна сърма сива нощница. Пристъпи право към разтърсеното си от плач детство. Започна да гали малкото момиче по косата. И да мълви: „Не плачи вече, единствена моя! Край! Край! Свърши се! Него вече го няма! Но теб те има! Виж се, ето те тук! Ти, това съм аз. Виждаш ли? Хайде, избърши си хубавите очи!“

Бършеше със собствените си ръце сълзите от очите на детето.

— Няма вече мъки! Има те теб, има и… Има го и Славея. Ти ще се влюбиш в него. Ще го боготвориш!

— Султанке!

Беше Джевахир. Хатидже и бездруго спеше като заек, веднага се изправи:

— Какво има? Дойде ли?

— Не — засмя се момичето. — Дойде време да пристъпим към действия.

По-преди още щом се събудеше от кошмара, Хатидже политаше в мрака. А сега моментално отвори очи. И още по-важно — нямаше и помен от оня вихър, който я грабваше, изваждаше я от релси и я повличаше в чернилката.

Огледа се наоколо. Бяха съвсем сами. Не се мяркаше никаква наложница.

— Момичетата?

— Не берете грижа за тях. Докато не се върна, няма да излизат от стаите си.

— Дежурният?

— Ще имаме време да се сменят двама дежурни. И двамата са предупредени.

— Ами рунтавият мустак? Ако Хъдър ага мине на проверка?

Джевахир наведе глава и се закиска.

— Султанке, изобщо и през ум не ми минава, че капитанът ще може да си отърве яката от ръцете на Шерифе и да дойде тук.

— Джевахир!

Момичето се задоволи само да се изкикоти над неподправения яд на господарката.

Шерифе беше една от чернокожите прислужници на Хатидже. Не признаваше нито някакви забрани, нито някакви правила. Не се въздържаше от всякакви грехове. Не я спираха и предупрежденията на момичетата: „Недей, не го прави, някой ден ще те хванат. Не дай боже, ще те замерят с камъни, докато те убият!“ „Какво да правя, като съм хубавица?“, оправдаваше се тя. „Нали Аллах ми е дал това тяло, тази осанка и онази проклетия?“, показваше си тя под кръста и се заливаше от смях. „Какво да правя, аз ако си стоя мирна, тя не стои! Ами ако е грях, щеше ли Аллах да ни я даде, а? Кажете де!“

Момичетата се изчервяваха, засрамваха се, нищо не можеха да ѝ кажат. Но си личеше, че в себе си я оправдаваха. Начело с Джевахир. Единствената разлика между тях беше тази, че Шерифе беше по-смела.

— Ако ни е съдено да предадем богу дух като утрепани с камъни, нека ни замерят! Стига да си дам на онази там каквото ѝ се полага!

Тази нощ в прегръдките на капитана Шерифе щеше да се потруди да даде на „онази проклетия“ каквото ѝ се полагаше.

Джевахир грабна приготвения вързоп и тръгна да излиза:

— Да не забравите! Първо ще тропне на вратата два пъти. Ще почака. Ще тропне още веднъж.

Разбира се, че нямаше да забрави!

На вратата ѝ щеше да има две по-дълги и едно по-кратко потропване, а щом се отвореше, Славеят щеше да възкликне: „Моята Роза!“ — и щеше да кацне на нейните клони.


XX


САРУХАН, ЧИФЛИКЪТ НА КАСЪМ АГА

Ферахшад стоеше като вцепенена. Ибрахим — стъписан. Принцът чакаше отговор.

— Ще ни продадете ли Паргалъ, госпожо?

Да го продаде ли, се питаше Ферахшад? Да продаде него? Как да отговори на сина на падишаха: „Нима човешката душа може да се продава?“

Като се отърси от първоначалното стъписване, Ибрахим първо хвърли крадешком поглед към Ферахшад. Лицето ѝ беше по-бяло и от вар. Гърдите ѝ се издуваха и спадаха като ковашки мех. Плъзна поглед към Сюлейман. Принцът се размърда върху постелката си да покаже, че се дразни от бавенето на отговора. После погледна и към хората от свитата си. Всеки човек, когото Сюлейман вземаше при себе си, за тях се явяваше съперник. Наистина, веднага усетиха, че това момче свирач с навирената глава не може да се сравнява с никого. Без съмнение, като се наситеше на удоволствието си, принцът щеше да го забрави. Този Сюлейман, който обичаше да звънтят ятагани, да се опъват лъкове, да се ходи на лов, нямаше да седне от сутрин до вечер да слуша музика, я!

— Какво става, защо мълчите, госпожо? Попитахме, ще ни продадете ли Паргалъ? Разбира се, ако и той самият пожелае да дойде при нас.

После рязко се обърна към него:

— Ти защо мълчиш, Паргалъ? Искаш ли да те купя?

Ибрахим усети, че старата рана отново започна да кърви.

Купуване. Продаване. В съзнанието му прозвучаха гласовете, които не можеше да забрави:

— Това гръцко копеле струва доста пари!

— Веднага да го купим!

— Абе ти, какво ти разбира главата от продажба на роби!? Така ли веднага се продават? Ще кажеш: докато не се появи оня, който дава добри пари, не го продавам, така ще му вдигнеш цената.

„Хе, хе, хе! — изскочи между спомените му оня отвратителен смях. — Погледни го онова, капитане! Момченце като капчица! Има-няма след две години — и вече става за любов. Като вземат маниаците да се забавляват, злато ще ти носи бе!“

Ще го продават, ще го купуват, злато ще им носи от удоволствията!

В съзнанието му се надигнаха и други гласове. Изведнъж бичът в ръцете на оня проклет дявол изплющя върху гърба му:

— Или човек ще станеш, или ще те продам! Не ме интересува. Какво искаш още бе? По три пъти на ден ти дават цели купчини храна. Какво искам от теб в замяна на това?

Ибрахим мълчеше.

— Казвай! Какво искам в замяна?

Ибрахим пак не отговаряше. Стискаше зъби, защото знаеше какво е наказанието, ако не отговореше на господаря си.

— Покорство! — крещеше оня. — Послушание! Каквото ти кажа, това ще правиш! Като кажа да го заколиш, ще го заколиш!

Чуваше безмилостното изсвистяване на камшика, хапеше до кръв устни, само и само да не изкрещи от непосилната болка в мига, когато се стоварваше върху гърба му.

— Ще те продам аз тебе! Не ме интересува — щом не чуваш от дума и се правиш на важен! Ще те дам на някой, който продава роби, тогава ще видиш! Ще те продам!

Следеше дявола през пролуката на вратата. Говореше с някаква жена. Тя беше с гръб към него, не можеше да я види.

— Продаваш ли го? — попита тя господаря.

— Само за да не скърша волята на Касъм ага! Но да ти кажа истината! Горделив е. Не чува от дума. Вирнал си е носа. Цял месец се заяждал с нашите момчета — като рекъл „Не мога! Няма!“ и край! Още като чух, казах: „Я ми го хванете оня!“ Стана работата. Сам си я свърших. Ще има да те тормози, госпожо! Мъж не може вече да му стъпи на врата и да го вкара в пътя. А пък искам и много пари за него.

— Ти само ми кажи каква му е цената.

Дяволът прошушна цената, Ибрахим не го чу. Жената подхвърли звънтяща от пари кесия.

— Купих го, край!

Оня дявол подхвърли в шепата си един-два пъти кесията, а после се засмя.

— И аз го продадох, край. Дано добро да ти носи! Но не забравяй какво ти казах!

Жената се обърна към вратата, сега вече Ибрахим видя лицето ѝ. Засмяна жена, красива.

— Не се бой! Аз ще го направя човек!

„И го направи!“ — си каза. Направи го. За миг в него оживяха топлината на тялото ѝ, парещите устни, които шареха по цялото му тяло, ласките на малките гъвкави ръце, стенанията ѝ, когато се притискаха като луди: „Моят мъж!.. Моят мъж!...“

„И тя ме направи човек!“ — заключи наум.

— Е, няма ли да ми кажеш? Нали преди малко в словесния ни двубой ти беше достоен партньор? Казвай, Паргалъ! Искаш ли да те купя от твоята госпожа?

Ибрахим усети, че Ферахшад го държи крадешком под око и че душичката ѝ трепери какъв отговор ще даде. Сигурно дори отправяше и молитви: „О, Аллах! Дано да каже: „Не искам! Моля ти се, нека каже, че не иска!“

Вдигна глава. Взря се в засмяното, но непреклонно лице на своя връстник.

— Защо? — попита глухо. — Защо искаш да ме купиш, принце? Какво ще ме правиш?

Този път свитата на принца замърмори гневно, без дори да се прикрива.

— Виж го този нахалник!

— Кой си ти, че да говориш на господаря на „ти“!

— Госпожата не е успяла да го направи човек!

— Камшикът въобще не трябва да подминава такива като него!

— Да вземеш и да му строшиш в главата оня дяволски инструмент!

— Принце, дайте му на тоя да разбере!

Сюлейман вдигна гневно ръка и накара хората си да млъкнат. Погледна към Ибрахим.

— Музикант ли ще ме правиш?

Принцът се разсмя от сърце.

— Ако ги слушам тези, трябва още като те заведа в двореца, веднага да те туря на фалаката. И да те бият с тоягата дотогава, докато се научиш как се говори с един принц, при това син и наследник на Селим хан, от когото трепери целият свят…

„Добре де! — си каза Ибрахим. — Ами направи го! Вие и без това само това знаете: да отвличате, да биете, да колите, да убивате!“

— Ние обаче няма да постъпим така. Ти само кажи идваш ли или не. Кажи си, а пък аз след това, като се приберем в Сарухан, ще ти обясня защо искам да те купя.

— Музикант ли ще ме правиш?

Физиономията на принца леко се помрачи.

— При нас няма музиканти. — Замълча за миг, взря се в очите на Ибрахим. — Да не би да си сложи на сърце това, че поискахме да ни изсвириш нещо? — Обърна се към свитата си: — Такива са си хората на изкуството. С крехки души. От един поглед, от една дума се вледеняват.

— Не, не съм си го сложил на сърце. Но…

Сюлейман го прекъсна:

— Виж какво ще ти кажа. Отсега нататък ще свириш само за себе си, не за нас. Когато ти душа поиска. Ние няма да те караме: „Хайде, Паргалъ, вземи си онзи инструмент да ни изсвириш нещо“. По което и време да опънеш лъка, ще отворим и нашите души и ще те слушаме отдалече. Както вчера…

Ненадейно Ибрахим изпита странно усещане. Сигурно на това му викат „вкуса на победата“. Беше се опълчил, а могъщият принц отстъпи. Имаше чувството, че е спечелил победа над бъдещия падишах. Първата победа на Александър.

Разумът го предупреди: „Стига толкова! Не отивай по-далече. Не си въобразявай, че си победил принца. Той само ти достави удоволствието да изживееш това усещане. Толкоз!“

Вдигна глава и погледна право в очите на Сюлейман.

— Идваш ли с мен?

Ясно му беше, че отговорът, който щеше да даде, щеше да преобърне целия му живот. При госпожата си щеше да остане просто един роб. Господарят на лозята, на слънчогледите, на царевичните мамули. Дотогава, докогато собственичката им пожелае… Ако тръгне с този младеж, който е негов връстник и носи грамадна шапка… Нямаше представа какво щеше да му се случи, но при всички случаи щеше да е по-добре, отколкото да е господар на лозята.

— Идвам!

Последва нещо съвсем неочаквано. Откъм мястото, където стоеше Халил ага, се изви тихичък писък:

— Хииии!

Всички глави се обърнаха натам.

Мюнире беше. Изпищя неволно, после закри уста с две ръце. Нямаше как да не видят, че цялата ѝ кръв се е качила в лицето, нищо че кожата ѝ беше черна. Гледаше с широко отворени големи очи.

— Какво беше това? — обърна се Сюлейман към Мюнире. — Как да си обясним този писък?

Ибрахим също нямаше обяснение. Халил ага я гледаше с изненада и страх. Ферахшад — също.

Карадут изведнъж скочи. Разбута всички пред себе си, проправи си път и набързо изчезна от погледите им.

Принц Сюлейман отправи очи към Ибрахим.

— По всичко личи, че… — Сега на лицето му грейна закачлива усмивка. — …като си тръгнеш оттук, Паргалъ, ще оставиш едно разбито сърце.

Разсмяха се.

Само госпожата не се разсмя. И само Ибрахим. Въобще не очакваше подобно нещо. Как не се беше сетил? Точно така, забелязваше погледите ѝ, вниманието ѝ, но ги свързваше с подозрението, че е започнала да надушва какво става между него и Ферахшад. Този писък обаче беше нещо съвсем друго. Това беше вопълът на едно сърце.

Халил ага стоеше като изумен. „Уж си отваряш очите на четири, Халил! — назидаваше се той. — Как така не разбра, че това чернокожо момиче се е влюбило в оня щурак? Леле, моя черна черничке, леле, моя черна принцесо…“

— Да приключваме вече с тази работа! — върна се пак на темата принцът. — Времето доста напредна. Път ни чака. Последната дума е твоя, Ферахшад ханъм. Каквото кажеш, това ще стане. Чу го, нали? Паргалъ е съгласен да дойде с нас. А ти? Съгласна ли си да го продадеш?