— Какво говорите, принце?

Стоеше с наведени към земята очи. Боеше се, че ако вдигне глава, всички щяха да разберат каква буря раздира сърцето ѝ.

— Ибрахим не е стока за продаване!

За миг от очите на Сюлейман сякаш изхвръкнаха гневни искри, но тутакси погаснаха.

Ибрахим се разтресе като ударен с куршум. Не знаеше да се радва ли, или да плаче. „Господарко моя! — промълви без глас. — Аз не съм стока за продан! Не съм стока!“

— Дори веднъж не ми е минавало и през ум да го продавам! — продължи Ферахшад.

С всяка дума тя късаше с нокти сърцето си парче по парче и ги запокитваше нанякъде. Болеше я.

— Възприемаме като заповед молбата на нашия господар принца. Ибрахим обаче не е за продаване.

Над басейна сякаш легна мраз.

Ферахшад положи неимоверни усилия да не се издаде как ѝ трепери гласът:

— Ибрахим е подарък за нашия принц от чифлика на Касъм ага!

Ледовете мигновено се разчупиха, скованата от мраз атмосфера се стопли. Сред развеселените шушукания свъсеното лице на Сюлейман се озари от широка усмивка.

— Ако приемете… — промълви Ферахшад — нашия подарък… за нас… ще бъде чест, принце!

Сюлейман се изправи.

— Приемаме го, Ферахшад ханъм! „Госпожата е мъжка жена, с голямо сърце!“ — така ни бяха казали. Нищо не е това! Да проявяваш мъжество е лесно, но героизмът е трудно нещо. Трябвало е за теб да добавят: „Жена герой“. И със златно сърце, и герой. — Обърна се към свитата си: — Е, ние вече да си вървим. Пътника път го чака.

Всеки, пред когото мина, сведе глава и направи поклон пред принца. Когато застана точно пред Ферахшад, той нареди:

— Вие — не! На вас трябва да ви се покланят!

Погледна я право в очите. Тази вечер Ферахшад може би за хиляден път си помисли: „Той го знае! Знае, че си разкъсах сърцето. Знае, че окраде душата ми!“.

С един скок принцът възседна жребеца си. Отново погледна към Ферахшад:

— Имам още една молба към вас, госпожо. На вас поверявам вече Паргалъ. Грижете се добре за него три дни. Имате тук работи за довършване. Тъкмо да ги оправи както трябва. На четвъртия ден ще дойдат да го вземат. — Тъкмо да сръчка коня с пети, Сюлейман се наведе и прошепна: — Заедно с онова чернокожо момиче, прислужницата, която скочи и избяга разплакана, без да поиска позволение от наша милост!

Дръпна юздите и си тръгна.


* * *

Ибрахим я чака през цялата нощ. Не дойде.

На разсъмване му се счу някакво шумолене. „Идва! — скочи веднага. — Тази, която ми строши оковите, идва!“

Но не беше тя.

— Ибрахиииим!

Гласът долетя зад прозореца. Стана и отвори кепенците.

В белезникавия сумрак в него бяха вторачени две големи блестящи очи.

— Мюнире! Какво търсиш тук?

— Истина ли е това, което ми каза Халил ага?

— Какво ти е казал? Не знам!

— Той… такова… нашият господар принцът… Той поиска ли и аз да тръгна с теб?

Момичето беше готово всеки момент да припадне от вълнение. Ако ѝ кажеше „да“ — от радост. Ако ѝ кажеше: „Кехаята грешно го е разбрал“ — от мъка. Кимна с глава.

— Така, така е.

Карадут плесна радостно с ръце.

Идеше ѝ да викне от радост: „Не се разделяме, не се разделяме!“ но нищо не каза. Подскочи нагоре. Сетне се обърна с гръб и хукна назад.

— Мюнире — прошепна подире ѝ той, — виж какво, Мюнире…

Момичето изобщо не го чу. И без това не искаше да чуе нищо друго.

Стигаше ѝ това, че заминаваше с него.


* * *

През целия ден Ферахшад не се появи. Както всеки друг ден, Ибрахим се претрепа от работа. Тичаше на четири страни, обиколи всички места. Когато залезът обагри в червено простора, той слезе при басейна. Погледна към прозореца на госпожата. Беше затворен.

Тя не се разпореди дори да се сервира трапезата.

Прислужваше ѝ не Мюнире, а друго момиче.

„През нощта ще дойде!“ — успокояваше се Ибрахим. Толкова му се искаше да дойде. Да я грабне в обятията си, да я подлуди от страст, трябваше с цялата си енергия, с цялата си искряща жизненост да ѝ дари нощта на своята признателност. Не дойде и втората нощ.

Не се появи и на следващия ден.

„Утре е денят на нашата раздяла. Тази нощ непременно ще дойде!“ Напразно я чакаше. Не дойде.

Призори вече не се стърпя, стана, преди всички да са се разбудили, отиде при басейна. Прозорецът беше затворен. Кепенците — спуснати. Взе от земята едно малко камъче и го хвърли. Почака, почака, нищо не се случи.

Кепенците не се разтвориха.

Тя му беше сърдита.

— Ферахшад! — шепнешком я призова той. — Аз съм. Никога няма да те забравя. Господарко моя, няма да те забравя…

Обърна се. Тръгна към хамбара. Не можа да види как кепенците се открехнаха и се появи силуетът на жена, която го гледаше.

Тя плачеше.

— На добър час! — изстена без глас Ферахшад. — И аз няма да те забравя! Бъди щастлив!


* * *

Следобед хората на принца дойдоха да го вземат. Заедно с цели денкове подаръци, заедно с едно чернокожо момиче и един грамаден мъж.

Госпожата не слезе дори да приеме подаръците на принц Сюлейман.

— Господарката е болна — заяви Халил ага. — Поднася благодарности от все сърце на нашия господар. Накара ме да ви предам следното: „Той ме поставя в неудобно положение. За какво са ми тези?“.

— Вместо двамата души, които ще отведем, господарят изпрати други двама, за да не се разваля порядъкът в чифлика на Касъм бей — отговори му ефрейторът, който командваше взвода.

„Той вече се развали, юнако! — засмя се наум Халил ага. — Развали се вече. Заради едно щуро момче тук вече няма ред и порядък!“

— Ти ли си Паргалъ? — обърна се ефрейторът към застаналия с лъка и цигулката си Ибрахим.

— Да.

— Сложи багажа си в отсамната кола.

— Багажа ли? Ето, това е моят багаж — посочи цигулката си той.

Онзи вдигна рамене.

— Ти яздиш ли на кон?

Ибрахим не се обиди заради подчертаното пренебрежение в тона му. Усещаше, че тази продължителна сцена на раздялата измъчваше Ферахшад и сега тя се давеше в сълзи зад спуснатите кепенци. Вече искаше час по-скоро да се махне оттук.

— Яздя.

— Добре. Давай да те видим, на оня, петнистия кон. Внимавай, вироглав е. Ако не му влезеш под кожата, ще те хвърли от гърба си.

Ибрахим се приближи до сивия кон с големите черни петна. Погали го по шията. Мускулите по корема на животното потръпнаха. Извърна бавно глава и погледна човека, който го галеше. Раздвижи главата си нагоре-надолу.

— Щуро момче?

Ибрахим се обърна. С просълзени очи, почти непосредствено зад гърба му, стоеше Халил ага.

— Върви по живо, по здраво! Ха да те видя! Покажи им хубавичко на онези царедворци колко е умно, колко е силно, колко е смело щурото момче на госпожата.

— Ще им покажа! — тръсна глава Ибрахим.

— Ако някой път съм ти викал и крещял… — Закри с длан устата му. — Прощавай, щуро момче!

— Простено да ти е! Много неща научих от теб. И ти ми прости.

— Прощавам ти, Ибрааам! Хиляди пъти ти прощавам!

Прегърнаха се. Отрониха по една тежка въздишка.

— Не ни забравяй! — прошепна кехаята в ухото му. — Не ни изхвърляй от сърцето си.

На раздяла Ибрахим му каза:

— Грижи се добре за нея!

И вдигна очи към плътно затворения прозорец.

— И ти за нея!

Халил ага посочи Мюнире, която стоеше настрана с вързоп в ръка и ги чакаше.

Прегърнаха се още веднъж.

— Хеей! — викна ефрейторът. — Стига толкова! Хайде, свирачо, качвай се на коня!

Ибрахим погали още веднъж коня по шията и скочи на седлото. Петнистият се изправи на задните си крака и изцвили. С предните започна да рита във въздуха. Войниците, които очакваха музикантът да падне, видяха как Ибрахим умело укротяваше животното. Конят обиколи басейна на галоп. Накрая Ибрахим му опъна юздите и този път петнистият се покори на своя ездач.

„Не ме забравяй, госпожо! — нададе вик душата на Ибрахим. — Клетва давам, аз няма да те забравя!“

Насочи коня към ефрейтора и му каза:

— Хайде! Готов съм! Да тръгваме вече! Да не закъснеем за нашия принц!


XXI


ХАН ПО ПЪТЯ КЪМ СТОЛИЦАТА

Нищо не се беше случило. „Май предчувствието ти те е излъгало, Бехнам“ — измърмори, докато наблюдаваше колата от скривалището си. Нищо не се беше случило.

Изтекоха часове, откакто промени мястото си. Сега беше по-близо до колата. Същевременно можеше да наблюдава и вратата на хана. Там също цареше спокойствие. В определеното време се появяваха дежурните взводове, сетне всичко потъваше постарому в безмълвие. Не се мяркаше наоколо и оня капитан с рунтавите мустаци. Само веднъж вратата на хана се отвори, навън излезе стройна, висока жена и потъна в сянката на верандата.

Естествено, Бехнам подскочи като хвърлен в бъчва с игли. Бре, дали не е мишената му? Насочи цялото си внимание в жената, която сновеше там надолу-нагоре. Разбира се, от мястото, където се намираше, не можеше да направи нищо. А и не беше сигурен дали това е тя.

„Не е тя! — контрира го разумът. — Ако дъщерята на падишаха излезе извън вратата, така ли безучастни щяха да останат дежурните на пост. А кой знае защо, войниците дори не се заинтересуваха от жената. Може би като излизаше, бяха разменили по някоя приказка — и толкоз! Сигурно са я попитали къде отива.“

Не щеш ли, на прага се появи още едно момиче. Нервите на Бехнам отново се опънаха. Тя ли беше сега? Момичето обаче не излезе навън. Стоеше на вратата, каза нещо на току-що застъпилия на пост дежурен, сетне повика прислужницата, която още сновеше покрай верандата. Момичето кимна с глава и се втурна натам, където трябваше да е хамбарът. Единият от дежурните при вратата я последва по петите, настигна я. Тя се спря и така, на крак, размени няколко думи и с него. После влезе в хамбара. Четири-пет минути по-късно излезе и се върна директно в хана. Вратата се затвори зад нея и всичко наоколо отново замря в предишната тишина.

През това време в колата не се случваше нищичко.

Ханджията и готвачът на кортежа едва-едва бутаха количката с двата казана, в които беше храната за вечеря. Бехнам забеляза, че този път с тях имаше и някаква жена. Не беше дебелата ханджийка. Къртица, днес въобще не си беше подала носа навън от хана. Тази беше жилаво като каиш чернокожо момиче. На вечерното слънце гарвановата ѝ кожа лъщеше като смола. Избухналият весел смях на войниците при появата на ханджията, готвача и чернокожото момиче долетя и до Бехнам.

Да видим сега ще занесат ли вечеря на лекаря?

Отговорът на въпроса му не закъсня. Точно обратно, той щеше да отиде при вечерята.

Ръждясалите оси на колата изскрибуцаха, лекарят отвори вратата и слезе. Пооправи си косата и дрехите, после пъргаво се понесе към хамбара. Тъкмо щеше да влезе, когато на прага се появи чернокожата жена. Каза му нещо. В това Бехнам беше абсолютно сигурен. Точно като минаваше покрай него, тя му каза нещо.

В същия момент след жената се появи и капитанът.

„Слава богу! — рече си Бехнам. — А аз се страхувах да не е умрял. Аз съм този, който ще му вземе живота. Няма защо да умира преди това, не искам да си развалям играта!“

Нещо странно му привлече вниманието. Беше свикнал да вижда винаги лицето на капитана намръщено, а сега дори от мястото си различи гадната му усмивка, разтеглена от ухо до ухо. Хихикаше на пресекулки, докато говореше нещо на жената, после тя се отдалечи с бързи крачки. Капитанът изгледа през рамо отгоре-отгоре лекаря, застинал прав и неподвижен, направи му място да мине. Помисли си: „Сигурно е казал: „Минавай!“ Рунтавият мустак махна с ръка, а зализаният лекар се провря в хамбара.

Чака около три четвърти час. Вече палеха факлите, фенерите. Нахранените войници сега вдигаха по-оживена врява. Отдалече чу как някой запя. Помисли си: „Прилича на нашите мелодии. Наистина, като се замислеше, въобще не можеше да открие някакъв смисъл в тази вражда. Толкова много си приличаха във всяко едно нещо. Вярата им е една и съща, езиците им като на двама различни роднини. Двама кръвни роднини. Османската династия и Сафевидите. Какво бяха правили, какво бяха стрували, та между тях се е проляла толкова кръв. И както изглежда, никога нямаше да спре да се пролива, тази вражда никога няма да свърши.