Бехнам тягостно тръсна рамене. „Не му мисли! — си рече. — Ти не си обучен да мислиш. Убиването не е нещо, за което може да се мисли. Гледай си работата! Остави другите да му мислят!“

По стройния висок силует разбра, че лекарят излиза от хамбара. Притаи се на място. Онзи наближи с бързи крачки, мина покрай него. Отвори вратата на колата и изчезна от погледа.

Проклятие! Пак нищо не се случваше.

Нямаше представа откога дебне. Нощта отдавна преваляше, замлъкнаха дори и щурците. Чуваше единствено стряскащото пърхане с криле на няколко бухала, които така и не можеше да види. „И те са също като мен! Притаени на клона, на който са кацнали, дебнат с четири очи жертвата, на която ще се нахвърлят!“

Само че неговата жертва не се вясваше никъде наоколо.

„Работата остава за утре!“ И то ако кортежът потегли утре на път. В такъв случай той трябваше да се понесе като вихър и да стигне до Ясъкая преди тях. Като пресметна с каква скорост се движеха колите с впрегнатите в тях тромави коне, това никак нямаше да му е трудно.

Хей, какво става?

Вратата на хана ли се открехна?

Бехнам се притаи, както беше залегнал, и наостри сетивата си. Не беше настъпило времето за смяна на караула. Сегашните стражи бяха дошли съвсем наскоро.

Цялото му внимание се насочи към вратата на хана, осветена с факли от две страни. Светлината им обаче се разцепваше точно по средата на вратата.

„На вратата има някой. Внимавай!“ — обади се вътрешният му глас.

Някой излизаше.

Жена!

Висока на ръст жена!

„Тя ли е? — надигна се вик в него и кръвта му закипя. — Дали излиза тя?“

Обърна внимание на стражите. Като я видяха, те застанаха мирно.

Всичките сетива на Бехнам бяха нащрек. Душеше дори във въздуха.

„Коя е тази жена? Мишената ли, която трябва да погубя?“

Трябваше да потисне вълнението си. Веднага! Вълнението беше негов враг. За всяка жена, която видеше, си мислеше, че е тя. Той се подготвяше да се нахвърли на своята жертва, да я разкъса и ако разбереше, че е сгрешил, това щеше да му скъса нервите.

Сега го грозеше точно такава опасност. Защо веднага се вкопчваше: „Тя ли е?“. Прекрасно можеше да е и жената, която преди вечерята сновеше около терасата. Можеше да е тя, а можеше и да не е. При дъщерята на Селим имаше жени колкото щеш.

Тази носеше на главата си висока шапка. Бехнам мразеше тези дамски атрибути. Човек не можеше да прецени откъде започва и къде свърша ръстът на жената. Колкото жени, толкова и шапки. Тази отзад явно имаше и тюл. Още като се появи на вратата, той се развя като бял флаг в мрака на нощта.

Защо обаче жената не отвори съвсем вратата, ами излезе през едва открехнатата пролука?

„Защо ли? Не разбра ли? — откликна вътрешният му глас. — Ами измъква се тайно!“

Какви са тези потайности? Виж ти, говори си нещо със стражите.

Забеляза един от войниците да си навежда главата пред нея. Това пък сега какво беше? Поздрав ли? Или отговор: „Добре!“? Ами ако този жест не е бил само кимване, а проява на почит? Това означаваше, че е излязла точно тя. Дъщерята на Селим. Жертвата на Бехнам!

Добре де, че какво търсеше дъщерята на могъщия падишах посред нощ пред вратата на хана?

Щеше ли падишахската дъщеря да приказва с робите си на входа?

„Ами такива са те, Бехнам, потомците на Османската династия! — възропта в себе си. — Непредвидими! Стой на прицел!“

Стоеше си на прицел. Стискаше здраво ножницата на камата, пъхната в пояса под ризата. Преди врагът да мигне, ръката му вече щеше да е замахнала във въздуха и прибрана обратно. Така скорострелно си вършеше работа. Като светкавица.

Стражите се отдръпнаха. Жената продължи да върви.

Никой не тръгна подире ѝ.

Нима султанката ходеше в нощната тъма сама, без охрана? „Хайде и ти, това не може да бъде!“ — възкликна наум той.

Горящите факли останаха далече отзад. Жената идваше право към него.

„Леле!“ — рече си Бехнам. Тялото му се напрегна като пружина. Сега се беше надигнал точно като кобра.

Тя носеше нещо.

Някакъв вързоп!

„Днес е ден на странните неща! — реши той. — Още от сутринта ме засипват. Откъде накъде дъщерята на Селим ще носи вързоп? Тази сигурно е някаква прислужница.“

Жената се приближаваше. Чуваше вече стъпките ѝ по заскрежения от сланата чакъл.

Целият се спотаи. Полекичка измъкна камата от пояса. За миг стоманата проблесна в тъмнината като светулка.

Приближаваше… Приближи… Прибли…

И ненадейно вратата на колата изскърца.

Проклятие! Дяволите да го вземат! От колата слезе лекарят.

Бехнам клекна на мястото си. В този момент жената мина покрай него.

Леле боже! Леле боже! Тя беше!

Позна я по огромния рубин върху челната страна на шапката ѝ. Тя беше! Дъщерята на Селим. Ако беше прислужница, щеше ли да стои отпред над челото ѝ оня голям рубин?

Не видя лицето ѝ, но беше сигурен. Тя беше. По дяволите, тя беше! Жертвата му мина на две крачки от него и той я изпусна заради оня лекар с момчешкия вид.

Жената се приближи до колата. Лекарят ѝ помогна да се качи. Вратата зад тях се захлопна.

Бехнам направо се вцепени.

„Еее? Какво става?“

„Не разбра ли?“ — присмя му се разумът.

„Не разбрах. Що ще тази жена тук?“

„Чудя ти се, Бехнам! Наистина, това ти ли си, човекът, за когото казват, че е по-хитър от лисица и по-смъртоносен от змията? Принцесата и красивият лекар… а? Още ли не си проумял? Вярно, откъде ще знаеш какво нещо е любовта? Ти знаеш само да убиваш!“

„Я си гледай работата! — веднага скастри разума си Бехнам. — Това е великата принцеса на Османската династия. Дъщерята на вирналия носа си по-високо и от планината Каф Селим, единствената Хатидже султан! И тя ще тръгне да се унижава с един голобрад лекар, а!?“

„Защо не? В твоето сърце пониквало ли е някакво друго чувство, освен усещането за смърт? Пламтяло ли е то с огъня на любовта?“

Бехнам побесня от яд.

Един миг колебание, един миг, само една секунда, може би не и толкова, едно обръщане да хвърли поглед към колата — и дъщерята на Седим се бе отървала от смъртоносния удар на неговата кама.

Почувства се като ловец, който е изпуснал преследвания елен. Не му хареса това сравнение. Той беше лъвът на пустинята. Непобедимият. Който можеше да прояви търпение, можеше да изчака, но накрая безотказно разкъсваше жертвата си.

От мястото, където се беше притаил, можеше да вижда как колата леко се полюшва, можеше да чува как дингилът ѝ тихо проскърцва.

„Какво повече!“ — заключи той. Изреди върху себе си всички ругатни, които знаеше и не знаеше. Дъщерята на падишаха е в колата с любовника си.

Каква пошлост!

Заслужаваше си да умре не един, а хиляда пъти!

Нямаше повече да се упреква дали трябва да се убива жена. Такава трябваше!


* * *

— Шшшшът! — прошепна жената и допря показалец до устните. — Време е!

От вълнение лицето на Фехим Челеби ту пребледняваше, ту почервеняваше.

— Джевахир баджъ, да не навлечем някоя беда върху главата на моята Роза?

— Ако правите каквото ви казвам — няма! Взети са всички мерки. Имате време като за две дежурства. Преди да изтече времето на вторите стражи, ще се върнете. Иначе ще се случи нещастие.

— А как ще вляза там? Стражите въобще няма да ме пуснат! — притесни се Фехим.

Джевахир се засмя:

— Ами че ти няма да влизаш. Ще вляза аз!

Лекарят нищо не разбра, погледна я с широко отворени очи. „Права е! — каза си Джевахир. — За бога, права е моята красива султанка. На кого да дари сърцето си, ако не на този красавец.“ Въздъхна едва доловимо. Подаде вързопа, който носеше, в неговите ръце.

— Бързо облечи това. А после ще облечеш и ето тези неща.

Свали кафтана от гърба си и шапката от главата.

Фехим още не се беше отърсил от смайването, когато разгъна вързопа и изумено възкликна:

— Но това шалвари ли са!?

— Оставете сега въпросите настрана, ами обувайте шалварите. Губим време. Аз веднага трябва да изляза оттук и да се върна в хана.

— Нали аз щях да отида?

„Ох! — изпъшка скрито Джевахир. — Всички влюбени ли оглупяват така?“

— В хана, значи, ще отидеш ти с моите дрехи!


* * *

Не бяха изтекли и десетина минути, когато вратата на колата се отвори.

Бехнам се изуми. Свършиха ли вече? Толкова бързо?

„Както и да е! Отваряй си очите. Не се баламосвай с глупости, да не изпуснеш пак плячката. Виж, даже се появи. Да стоиш ей така, със скръстени ръце — това е само губене на време и не ти върши никаква работа!“

Лекарят дори не слезе да изпрати любовницата си. „Виж го ти него, голобрадия! Дъщерята на великия падишах идва в колата му, за да се любят, а нашият бей дори не слиза да ѝ каже: „Хайде, по живо, по здраво!“

Бехнам почувства, че дяволът вътре в него се разхихика мръснишки. „Че защо да слиза? — изхърхори изчадието. — Той си свърши работата. Изпълни си дълга пред дъщерята на султана. Сега е твой ред. Давай да те видим пък теб, изпълни си дълга към твоя шах. Свърши си работата!“

Явно разколебана, жената се спря за малко пред колата, огледа се на вси страни. Вдигна ръце да нагласи добре на главата си островърхата шапка.

Рубинът, кацнал отпред, над челото, хвърли червен отблясък.

Бехнам вече беше абсолютно сигурен.

Беше онази болна жена. Болната дъщеря на султан Селим!

Слугиня на султанката, естествено, нямаше как да си сложи отпред на шапката голямо колкото човешка длан бижу с искрящ рубин.

Жертвата му тръгна.

Идваше насам, право към него. Щеше да мине на две, не позна, на три крачки отпред.

Бехнам се надигна на колене. Стискаше камата между зъбите. Целият беше напрегнат до крайност. Точно когато щеше да мине пред него, пружината щеше да отскочи, той щеше да излети като стрела и още с първия замах камата щеше да ѝ пререже гърлото. Нямаше да ѝ се размине само с това. Искаше тя, като падне на земята, да не е умряла още. Последното нещо, което щеше да види, трябваше да бъде той. Трябваше да види как той се навежда над нея, за да ѝ отреже главата.

Шапката с червения рубин, шапката с белия воал наближаваше… Наближаваше… Наближи…

Мина пред Бехнам. Убиецът дори я подуши. Щом видя гърба на мишената, пружината му се скъса, той се изхвърли и във въздуха проблесна стомана.

В един и същи миг той я сграбчи откъм гърба, запуши ѝ устата, а камата се плъзна през гърлото. Най-напред чу познатия стържещ по гръкляна звук. Сетне — съскането на изпуснатия от трахеята въздух. Разхлаби обръча на ръцете си едва когато видя и изригналия напред фонтан от кръв. Тялото се свлече на колене. Задържа се за миг така неподвижно, сякаш щеше да си остане в тази поза. На земята падна първо островърхата шапка. След нея се просна по очи и трупът. Дори в мрака на нощта Бехнам видя с каква ненаситна лакомия пръстта поглъщаше бликащата от прерязаното гърло кръв.

„Обърни се да те видя, Селимова щерко!“ — срита с крак проснатото на земята тяло. Отначало то се извъртя настрани. Рита го още и още, докато легна по гръб и застина така.

За миг Бехнам си представи в какво състояние ще изпадне високомерният Селим, като разбере, че смъртоносният нападател на шах Исмаил е отрязал главата на дъщеря му. Сетне го обзе възторг, като се сети каква еуфория ще настане в Тебриз, когато поднесе тази глава на шах Исмаил. Шахът несъмнено веднага щеше да увеличи неговата дажба опиум. Вече щеше да си го пуши, без да проси, без да му прави сметка, без да го отчита.

Наведе се да я довърши и мигновено се изправи.

Проклятие!

Това не е тя! Това не е тя!

Смъртта беше объркала адреса.

„Щом това не е тя, тогава кой е в колата?! — изкрещя убиецът в него. — Дали дъщерята на Селим не е разбрала, че ръката на шаха на всички шахове Исмаил ще я хване за гърлото, и не се е укрила там?“

Втурна се като луд към колата. Нахълта още от вратата. Вътре беше още по-тъмно от навън. По шумоленето на плата позна, че жената се опитва да стане. Ръката, с която държеше камата, се вдигна и спусна. Стоманата се заби трудно и по това разбра, че камата е попаднала в гръдния кош. Изтегли я. Ръката отново се вдигна, отново се спусна. Жената дори нямаше време да изпищи, извитата кама разряза върху гърдите ѝ кръст — от край до край. „Това ти се полага! — процеди Бехнам. — Върху гърдите на жена, която се забавлява като жените на неверниците, трябва да се положи кръст!“