От устата му изригна налудничав, трескав смях. Ето на, този път си свърши работата със Селимовата щерка. Сграбчи жертвата за косата и я повлече към вратата. Трупът се изхлузи навън. Дългата копринена коса се разстели по земята. Нападателят на шах Исмаил скочи от колата. Хвана главата на жертвата и клекна на колене.

— Селим! — гърлено процеди той. — Видя ли какво направих? Отървах болната ти дъщеря от неизлечимата и болест. След живота, сега ще ѝ взема и главата. Хайде да те видя как ще гледаш хората в очите с тази твоя обезглавена принцеса? Как ще управлява света падишахът, който не можа да опази собствената си дъщеря? Ха да те видим сега!

Пъргаво си довърши работата.

Хвана отрязаната глава и я вдигна във въздуха.

„Стой кротко и мирно, обезглавена Хатидже, докато се добера до коня. Наведе се и разряза шалварите. В парче от тях уви главата. „Там ще те сложа в едно подходящо за славата на баща ти място, драга, не се притеснявай!“

Бехнам бързо се стопяваше в мрака, а мозъкът му пламтеше. Защо не можеше да усети онова спокойствие, преди да свърши цялата работа?

Ето, беше я убил.

Носеше главата ѝ. Селим нямаше вече принцеса.

Беше си изпълнил задачата.

Какво тогава не му даваше мира?

Нещо не бе наред.

Защо дъщерята на Селим беше дошла в колата?

Ако е било, за да се срещне с любовника си, защо момчето излезе предрешено пет минути след това? И то в женски дрехи?

Защо Хатидже беше останала в колата, след като той излезе?

Каква беше причината за всички тези странни неща?

Известно време вървя през дърветата още по-бързо. В главата му не преставаха да се повтарят и въртят все същите въпроси.

Защо? Защо оня излезе от колата в женски дрехи? Защо? Защо?

Когато откри отговора, направо се свлече на земята.

По дяволите! Как не можа да се сети по-рано?

С отвращение хвърли на земята отрязаната глава.

— Проклятие! — нададе вой. — Ти не си Хатидже!

Вече виждаше всичко така, както беше в действителност. Жената, на която отряза главата, трябва да е била някоя от прислужниците на Хатидже султан. Точно така.

И тъй като дори и султанката да го беше извикала, мъжът нямаше да може да влезе в хана без разрешението на капитана, жената му беше донесла женски дрехи.

Лекарят, преоблечен като жена, отиваше на среща с тръпнещата в очакване Хатидже. Ако го видеха отдалече, войниците щяха да го вземат за прислужница на Хатидже султан.

„Не — прошепна. — Щяха да го помислят за самата Хатидже султан!“ Както си беше помислил и той. Накитът на шапката отпред с рубина беше на султанката. Измислили са този номер, за да държат войниците далече от мъжа. Щяха да сметнат, че минава дъщерята на падишаха. Точно като него самия. Та да не би да се спуснеха при него, за да му търсят сметка?

Добре, ами дежурните на входа? Как щеше да мине лекарят през тримата стражи? После, дежурен имаше и вътре. Сигурно стои пред вратата на Хатидже.

„По някакъв начин те също са в играта — просъска пред зъби. — Проклетата вещица е нагласила всичко, само и само да се срещне с любовника си.“

— Горкият аз, горкият! — завайка се той и започна да се удря по коленете. — Шахът ще ме хвърли на лъвовете, и това ми е малко!

След това се изправи. Огледа се наоколо като обезумял.

— Коя си ти? — попита отрязаната глава. — Ако те занеса като Хатидже, дали ще спасиш живота на Бехнам?

А излезе ли лъжата му наяве, гневът на шаха сто на сто щеше да бъде още по-ужасен.

През дърветата започваше да се процежда утринният светлик. Той хвана отрязаната глава за косите и я вдигна. Загледа се в окървавеното лице.

„Била си много хубава! — ухили се ехидно. — Но вече за нищо не ставаш!“

Залюля я, както я държеше за косата, завъртя я в кръг и я метна някъде напред.

„Тази работа няма да свърши дотук, дъще Селимова! — закани се в себе си той. — Най-накрая ще взема и твоя животец. С това, че сега убих любовника, аз ти изтръгнах сърцето. Скоро ще ти отрежа и главата. Няма отърване! Това е клетва на шах! Ще пукнеш! Родът на баща ти ще изсъхне!“


XXII


„Къде се бавиш, сладкогласен мой Славей? Идвай вече!“

Откакто Джевахир тръгна, Хатидже не се свърташе на едно място. Не откъсваше очи, не отделяше уши от вратата. Очакваше Фехим Челеби да почука.

Так! Так! Так!

Нямаше никакъв звук.

Непрекъснато си повтаряше: „Минутите станаха години!“. Изтерза се да снове между прозореца и вратата. Ту се взираше навън в мрака, ту залепваше ухо на вратата — да чуе стъпките на Фехим още като започнеше да се качва по стълбището.

Напразно! Никой не пристигаше, никой не тръгваше. Постепенно нетърпението ѝ започна да прераства в страх.

„Къде си, Славей мой? Идвай вече!“

Отиде и седна на леглото да се разсее малко. Погали възглавницата си с длан. След малко двамата с него щяха да положат глави върху нея.

Счу ѝ се някакъв глас отвън.

Дойде!

Ето че напразно се тревожеше.

Радост бликна в душата ѝ, веднага скочи. Набързо си оправи дрехите. Тръсна дългата си кестенява коса, разлюля я под белия воал. Захапа и смукна устните си. „Слава богу, придобиха малко цвят!

„Я ела на себе си! — надигна се вътрешният ѝ глас. — Не те ли е срам? Какво е това поведение? Ти си султанка! Принцеса Хатидже султан! Посрещни го като истинска султанка!“

Така и направи. Пое си няколко пъти дълбоко въздух, за да не проличи колко е развълнувана. Събра ръце отпред. Застана пред вратата леко обърната встрани и зачака Фехим да почука.

Чакаше.

„Хайде, почукай вече!“

Не почука.

„Еее, къде си?“

Наостри слух. Всичко наоколо отново тънеше в тишина.

Принцесата смени позата. „Каква ти султанка? — възропта наум. — Аз съм едно влюбено момиче. Една наранена кошута.“

Спусна се към вратата. Заслуша се. Откъм стълбището не се чуваше никакъв звук. Само откъм стаята в подножието ѝ се причу груб мъжки глас. И едно глезено, престорено оплакване.

Сети се какво ѝ каза Джевахир: „Не се бой, намерих му начина!“. Значи, това беше намереният начин.

За миг се отърси от започналия да пролазва в нея страх. „Ах, Джевахир, какви ли не номера измисляш!“

Това усещане, макар и за кратко, я поуспокои.

„За какво си се разбързала? — укори се сама. — Има време като за две смени на дежурните. Стой и чакай! Ей сега ще дойде!“

Не дойде.

Хатидже вече прекрачи границата на търпението.

Нещо не е в ред! Нещо се е случило!

Изведнъж ѝ дойде наум какво каза на Джевахир: „Предчувствам, нещо лошо ще се случи!“

Или… Боже господи!

Какво можеше да е станало?

Може капитанът да е надушил плана им. Да е заловил нейния Славей в женските дрехи и да го е подложил на фалаката.

Тя вече се мяташе из стаята си.

Тогава, къде е Джевахир? Ако са заловили Фехим, тя защо не дотича да ми го съобщи?

Може би Хъдър е заловил и нея като съучастница в провинението. Кипнал е: „Ще вмъкваш при султанката преоблечен като жена мъж, а?“ и сега като нищо я държеше в обора. Може би изтезаваше и двамата, за да изкопчи признания.

Аллах!

Не можеше повече да чака!

„Сигурно се е случило нещо!“ — с тази мисъл се спусна към вратата. Отвори я. Дежурният, разбира се, не си беше на мястото.

— Елате! — нададе вик с все сила. Гласът ѝ отекна в студените стени на хана като вик за помощ. — Тичайте, момичета! Елате! Става нещо страшно. Хайде, идвайте, тичайте!

Двете врати зейнаха. Крещейки като луда, Хатидже се втурна към стаята си, наскочилите от леглата наложници се затичаха подире ѝ.

Какво ставаше? Джевахир ги беше предупредила: „Докато не ви извикам, да няма излизане от стаите!“. Къде беше главната наложница? Защо султанката пак беше полудяла?

— Запазете спокойствие, султанке!

— Не мога! Не мога!

Хатидже напълно беше загубила контрол над себе си. Започна да се бие по коленете. Тялото ѝ се тресеше като скъсана пружина.

— Не мога! Не мога! Сигурно нещо се е случило! Нещо лошо се е случило! Нещо стана с моя Славей! Нещо се е случило с Джевахир!

Тичаха, блъскаха се да стигнат до Хатидже, а в това време бавно се отвори вратата на последната, третата по коридора стая. Подражавайки на Джевахир, оттам се затичаха с боси крака две момичета и вдигнаха истинска олелия:

— Господарке! Господарке!

След тях на прага се появи дежурният. През процепа на вратата опипа с поглед коридора. Вратата в стаята на султанката зееше отворена докрай. Всички вътре се надвикваха една друга. Веднага излезе. Пооправи си външния вид и отиде на мястото, където трябваше да стои на пост. Надникна да види какво става вътре. Само допреди малко беше насаме с двете момичета, но въпреки това му се зави свят, като видя цяла стая, пълна с голи жени.

„Жалко!“ — изпъшка.

В този момент се разнесе викът на Хатидже:

— Стража!

Дежурният моментално се изправи пред прага:

— Султанке?

Като видя лицето ѝ, той изтръпна от ужас. Султанката беше обезумяла. Очите ѝ бяха така широко отворени, сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите си. Косата — разчорлена. Цялото ѝ лице беше издрано до кръв. „Олеле! — рече си той наум. — Стана тя, каквато стана! Болната дъщеря на Селим хан полудя!“

Наложниците я бяха прегърнали, за да я удържат, но и през тях тя му викна:

— Тичай! Вдигай всички на крака! Събуди ги, всичките — капитана, целия взвод, прислугата, охраната, конярите… Всички тичайте! Моля ви, тичайте! Нещо се е случило с моя Славей! Тичайте, спасете го!

Славей ли?

„Ех! — въздъхна войникът с още по-голямо съжаление. — Славей, а!?“

Хатидже позна по погледа му какво си мисли.

— Глупак! — хвърли се тя към него.

Ако момичетата не ѝ бяха попречили, тя щеше да го разкъса на парчета.

— Не съм луда! Тичайте! Тичайте към колата на Фехим Челеби!...

Едва тогава той се обърна назад и се втурна по стълбището.

— Тревога! Тревога!

Първа се отвори външната врата на хана. Единият от дежурните пред входа го скастри:

— Какво става бе? Защо са се разкудкудякали женорята там горе? Ей, Алачамлъ, да не си им направил нещо на тия момичета?

Войникът не беше на себе си.

— Тревога! — продължи да вика и изскочи през вратата навън.

Докато тичаше към хамбара, наоколо вече всичко взе да ври и кипи.

Сам не знаеше защо постъпи така. Може би всички щяха да му се подиграват, че се е разтичал заради приказките на една полулуда болна жена, но, изглежда, предчувствието на султанката се беше прехвърлило и на него. Понесе се бегом право към колата на лекаря. В същото време продължаваше да вика:

— Тичайте! Елате! Нещастие! Тичайте! Бързо!

От прозореца си Хатидже видя капитан Хъдър да тича натам и да си намества шапката на главата.

— Проклетници! — кипеше сред по-предните войници. — Казвайте какво става!

Факлите и гласовете се отдалечаваха в тъмното.

Хатидже седна на дървения миндер до прозореца.

„Край! — изстена. — Знам го, край! Бодилът прониза гръдта на моя Славей!“

И потъна в мрака. Там беше най-сигурното ѝ убежище.


* * *

Капитан Хъдър поднесе новината на Хатидже разтреперан от страх, ужас и гняв.

— Аххх! Как? — успя да отрони тя с глас, изригнал направо от сърцето. Капитанът преглътна. Явно разсъждаваше дали е правилно да се каже на принцесата или не.

— Ага?

Хатидже го изрече с такъв тон, че на Диметокалъ Хъдър му призля. И без това с него бе свършено. Само като си представеше гнева на султан Селим, краката му се подкосяваха. „Ако султанът не се ядоса, може би ще отърва кожата“ — си каза веднага.

— Някой… — започна плахо — такова… взел че… — не можа да продължи.

— Какво „взел че…“? Слав… Какво е сторил на Фехим Челеби?

Гласът ѝ заплашително потрепна. „Истинска дъщеря на баща си! — отсъди той наум. — Погледнат ли те, искри хвърчат от очите им.“

— Султанке!.. Прерязал му гърлото… на Фехим Челеби!

Пожела още сега, в този момент, на това място да припадне, не, дори да умре. Но моментално се овладя. „Не! — заповяда си сама. — Ти трябва да изживееш целия ужас на този миг, да изпиташ болката му докрай.“ Бъдещето, за което тя си мечтаеше, отлетя, преди да е настъпило. „Аллах! — проплака без глас. — Защо? Защо? Защо ми причиняваш това? Точно… Точно… Защото бях готова да извърша грях ли? Е, добре… Защо наказа него вместо мен? Да беше взел моя живот!“