Вдигна очи към капитана. По изражението му усети, че ще има какво още да ѝ казва:

— Джевахир? Тя къде е? Намерихте ли я? Защо не ми я доведохте? Капитанът преглътна.

— Такова… не можехме да я доведем… Мъртва е!

Отново се надигнаха писъците и вайканията на наложниците. Някои от тях се запрегръщаха помежду си, други — Хатидже.

Сили нямаше да заридае: „Ех, моя Джевахир, ах, моя скъпоценна малка красавице!“

— Кой можа да я погуби!? Коя ръка посегна на тази нежна кошута!?

— Звяр трябва да е! — измънка Хъдър, страх го беше да погледне султанката в очите. — Човек не би могъл да направи такова нещо!

— Какво е направил? — попита едно уплашено, свито в ъгъла момиче.

— Отрязал ѝ главата!

И точно в този момент се случи нещо съвсем неочаквано. Хатидже се изтръгна от ръцете, които я държаха, спусна се към прозореца и викна:

— Хей, съдба! Това ли искаш? Вземи мен тогава! Вземи ме! Вместо да умирам ден след ден, миг след миг, вземи живота ми наведнъж! Спри това изтезание!

Едно от момичетата успя в последния момент да хване Хатидже. Иначе щеше да литне като птица през прозореца при своя Славей.

От сблъсъка с наложницата си падна на пода.

— Защо? — проплака с глас. — Защо не ме остави да умра?

Хатидже усети как мракът се приближава. Щеше да го прегърне с радост. Момичето я държеше в обятията си.

— Ще има още много щастливи дни да изживявате, султанке!

— Коя си ти? — промълви. — Дори не знам как са казваш.

Шепотът на това момиче беше последното нещо, което Хатидже чу, докато пропадаше в мрака:

— Небиле. Казвам се Небиле, султанке!


* * *

Облаците се разнесоха. Светлината прогони мрака. Хатидже отвори очи под тревожните погледи на скупчилите се над нея наложници.

— Какво ми стана? — промълви. — Пак ли загубих съзнание?

Без малко щеше да нареди: „Повикайте лекаря! Да дойде моят Славей!“

Фехим го нямаше вече. Джевахир — също.

— Но вече дойдохте на себе си! Слава богу, господарке!

Беше момичето, което ѝ се представи като Небиле. „Същинско бисерче! — си каза Хатидже. — Колко е хубава, колко е свежа!“

— Много време ли лежах, Небиле?

— О, не, султанке. Я има, я няма минутка… — светнаха очите на момичето. — Изведнъж сякаш припаднахте, но слава на Аллах, веднага се съвзехте.

„Веднага се съвзех… — повтори си наум Хатидже. — Веднага се съвзех. Два живота ли ми трябваха, за да се съвземам? Друг живот ли му е трябвал на моя живот?“

Ненадейно я обзе странно усещане.

Загуби двама души, които обичаше много. Особено единия… Единият. Беше заложила на него надеждите си, бъдещето си. Фехим щеше да я спаси от пълната с кръвожадни зверове и великани пещера, където от дете живя като в затвор.

С него щеше да изживее любовта, която не познаваше.

В неговите обятия щеше се наслади на удоволствията в този живот, които не беше вкусила.

Нямаше да се страхува дали падишахът щеше да даде дъщеря си на един лекар без пукнат грош. Щеше да я даде, щеше. Ако не я дадеше, щеше да я погребе в черната земя. Заради него Азраил щеше да ѝ вземе живота.

И Джевахир щеше да си бъде до нея — Джевахир, която притискаше до гърдите си щастието като букет полски цветя. Щеше да рони звънливия си смях, тичайки подир нея, щеше да кичи главата ѝ с набраните и сплетени на венец маргаритки. Сега и двамата ги нямаше. Загубила ги беше — завинаги. Но не усещаше нищо. Никаква мъка, никаква болка. Знаеше, че ги е загубила, и вместо да си скубе косите и да си блъска главата, си седеше така идиотски и задаваше идиотски въпроси:

— Откъде си, Небиле?

По лицето на момичето пробягна подозрение. За миг сякаш се усмихна, отстрани до устните ѝ се появи малка трапчинка. Но съобрази, че в такъв зловещ ден никак не е хубаво да се смее пред султанката, и моментално се стегна.

— От Синоп.

— Там красиво ли е?

Момичето ѝ отговори с глава: „Ъхъ, ъхъ!“. Бузите ѝ мигом се зачервиха. Как можа да отговори на принцесата с това „ъхъ, ъхъ“, също като някоя селянка.

— Простете, господарке… Исках да ви кажа, че е много красиво.

За свое най-голямо учудване Хатидже усети, че ѝ става смешно от смутения вид на момичето.

— Ще ми станеш ли главна наложница? Нали разбра, Джевахир ни напусна.

Другите наложници следяха с любопитство разговора им от самото начало и сега се спогледаха набързо. Физиономиите на двете момичета, които очакваха да бъдат поставени на мястото на Джевахир, посърнаха. Едната си рече наум: „Казваха, че е луда, но все не ми се вярваше! Как може момиче колкото палеца ми да стане главна наложница? Няма още година, откакто е дошла. Нито порядките познава, нито маниери има“.

Физиономията на другата я издаваше, че и тя не мисли по-различно от тази. Всички бяха изненадани.

Даже и Хатидже се изуми от току-що изречените си думи. И гласът ѝ се разтрепери. „Какво ти става, Хатидже?“ — укори се сама. Беше студена като камък.

— Но… но… — заекна изумената повече от всеки друг Небиле. — Аз съм още много малка. Боя се, че няма да ви обслужвам както трябва.

— Малка ли каза?

Смутена и уплашена, Небиле наведе глава.

— На колко години си?

— На единадесет! — И припряно допълни: — Но след три месеца ще навърша дванадесет.

„Ах, ти, лудетино! — възкликна в себе си Хатидже. — Ти си на годините, на които аз станах жена.“

— Добре. Тогава ще те почакаме, докато пораснеш! И тогава! — Позамълча, като че ли обмисляше нещо. — А дотогава и ти ще бъдеш моя компаньонка.

Небиле за момент понечи да плесне с ръце. Усети се, че пак ще допусне грешка, и се поклони:

— Султанке! Какво… какво… да кажа…

— Няма нужда да казваш каквото и да е! — разпери ръце Хатидже, което означаваше: „Ела ме прегърни!“

Небиле се хвърли към нея и когато сгуши уханната си глава на рамото ѝ, Хатидже помисли, че ще се задави от сълзи. Но не можа да се разплаче. Откакто дойде на себе си, тя едва сега осъзна какво означава нещо да ти липсва.

Галеше момичето по косата, казваше си: „Господи, заедно с тях са умрели и чувствата ми! Нищо не усещам!“.

Пусна Небиле. Обърна се към едно високо русо момиче:

— Ти, Гюлендам, ти ще поемеш задълженията на покойната!

Същата тази Гюлендам, която допреди малко я наричаше луда, се поклони до земята и с благодарност ѝ отвърна:

— Султанке! Гюлендам ще пожертва живота си за вас!

Хатидже я изгледа дълго и настойчиво в лицето и отсече:

— Две жертви ни стигат! Две жертви ни стигат! — Стана. — Сега ми извикайте Хъдър ага!

— Той е отвън. Чака нарежданията ви! — отговори Гюлендам.

Недиме изхвърча и отвори вратата.

— Командирът!

Капитанът се появи на прага.

Хатидже го посрещна права:

— Намерихте ли го?

Като че ли нещо го преряза. Така остро прозвуча гласът на Хатидже. Още щом я погледна в очите, разбра какво има предвид.

— Търсим, султанке! Най-накрая ще го намерим, дай боже! Обаче…

— Обаче?

— Злодеят е избягал към Ясъкая. Намерихме камата, с която е извършил злодеянието. До едно нещо.

Хатидже усети как в нея се надига вълна от гняв.

— Говори, ага! До какво нещо?

— Не искам султанката да се трево…

— Хъдър ага, остави на нас да решаваме дали ще се тревожим или не! Ти казвай каквото има за казване! А сетне започвай подготовката за път. До какво нещо намерихте камата на убиеца?

— До такова… — запелтечи капитанът.

От сутринта той живееше в страх и паника, затова беше забравил да извърши дори всекидневното подхранване на рунтавите си мустаци с бадемово масло. Единият им край стърчеше нагоре, другият висеше надолу. В този си вид приличаше на палячо от цирк, но никое от момичетата не беше в състояние да се засмее. Всички бяха изплашени. Потиснати. Дори тези, които не бяха, се стараеха поне да изглеждат така.

— На Джевахир… — промълви той.

Макар че стоеше с наведена глава, видя как всички момичета, които бяха в стаята, още като чуха името на Джевахир, трепнаха. Погледна изпод вежди към султанката. Не можа да повярва на очите си. Тя стоеше пред него безизразна като камък. А не трябваше ли да пищи и крещи, да плаче и да се удря, не трябваше ли в мига, когато той изрече името Джевахир, от очите ѝ да изхвърчат пламъци?

— На Джевахир… — повтори.

— Казва се покойната Джевахир ханъм, Хъдър ага! — прекъсна го тя.

На командира му се стори, че гласът на Хатидже в един момент пак секна.

— Простете! На покойната… Джевахир… ханъм… до отсечената ѝ глава…

— Хххъъ?!

Изтръпнали от ужас, наложниците се развикаха и запрегръщаха.

— След като отрязал главата на Джевахир ханъм, убиецът…

Момичетата отново се разпищяха в надпревара.

Хатидже вдигна ръка — беше заповед: „Спрете!“ Поиска да чуе всички подробности:

— Продължавай, Хъдър ага!

— Разрязал шалварите ѝ… Увил отрязаната глава и избягал… Но кой знае защо, не след дълго я изхвърлил… Камата — също… Може да я е изпуснал и да не е забелязал.

Хатидже не беше сигурна колко чу от това, което той разказа. В мислите ѝ се въртеше единствено „отрязаната глава“…

Колко несъпоставими бяха тези две думи! Как така се подредиха една до друга!? Отрязаната глава на Джевахир!

— Аз — продължи капитанът — мисля, че престъпникът е убил по погрешка Фехим Челеби и Джевахир ханъм.

— Какво, по погрешка ли? — вдигна рамене Хатидже.

— Да, султанке. Друга е била мишената на убиеца.

— Кой?

Този път Хъдър ага ѝ отговори, без да му трепне окото:

— Вие!


XXIII


САРУХАН, ДВОРЕЦЪТ НА САНДЖАКБЕЯ

Потърси с поглед принц Сюлейман още щом минаха през портата в двора. Смяташе, че ще излезе да го посрещне. Но той така и не се появяваше. Отникъде. „Глупак!“ — изруга се сам. Как ще излезе синът на могъщия падишах да посреща някакъв си роб, гол и бос!

— Хей, свирачо, какво още чакаш? — подвикна му старшината, който предвождаше изпратения да го доведе взвод. — Въобще не прилича на чифлика на госпожата, нали? Гледам, зяпнал си от удивление.

Не беше лъжа, така си беше. Беше зяпнал от удивление.

Дворът беше по-голям дори от двора в конака на първия му господар. При това от всички страни го ограждаха сгради. Влязоха в него през огромна порта, от двете страни на която стояха на пост облечени в лъскави униформи стражи. Вътре гъмжеше от хора, облечени в най-различни дрехи от всякакви цветове. Гъмжилото трескаво сновеше насам-натам.

Сградите!

Боже мой!

Конакът на Ферахшад изглеждаше като малка къща пред онзи на първия му господар, който го беше купил от пиратите. А пред тези представляваше малка колибка. Сградата точно срещу портала беше на три етажа. А тези от двете ѝ страни — на по два. Едната от сградите при портала беше също на два етажа, другата — на един. Едноетажната стърчеше върху огромна скала и затова изглеждаше по-висока от всички останали. Крепостна стена с бойници ограждаше околовръст нейния покрив. Отгоре патрулираха въоръжени с пушки войници. Това беше нещо като крепост.

— Хайде, скачай! — подвикна му онзи. — Да ти покажа къде ще се настаниш. После ще излезеш да се поогледаш наоколо. И един съвет от мен: преди да научиш какви са порядките и правилата, не излизай през онзи портал.

— Защо?

— Виж го тоя! — обърна се старшината към хората си. — Пък и пита защо! През онзи портал се излиза само с позволение! Казвам ти, не си пъхай главата в торбата. Ти си знаеш! Ако искаш, опитай! Да видим какво ще стане!

— Какво ще стане?

Един от войниците избухна в смях.

— Нищо особено, драги! Не се стряскай веднага. Само ходилата ти ще се подуят. Това ще стане!

Целият двор се разтресе от смях. Тези, които минаваха покрай тях, се загледаха да видят какво става.

Ибрахим изкусно преметна единия си крак над коня и бързо го приплъзна по седлото.

— Хайде де, смейте се! После всички ще ви наредя на редичка и ще мина пред вас. Тогава аз ще ви се смея. Ето така! — поклони се пред тях.

Хвана се за слабините и ги имитира как се смеят. Старшината побесня.

— Свирачо! — кипна той. — Не прекалявай!