Някакъв войник дойде и му взе коня, на който язди от чифлика дотук.

— Да бяхте ми го оставили. Свикнахме един с друг.

Старшината го бутна полека по рамото:

— Тръгвай! Хайде, върви!

И закрачи напред. Обърна се да погледне през рамо дали Ибрахим идва подире му. Идваше.

— Не знам какво ще те правят, докато станеш човек! Тук на вироглавите кон не дават. Да видим дали ще ти разрешат въобще да яздиш.

— Кой трябва да ми разреши?

— Хасип ага. Тоест командирът на тукашния конен отряд.

Отрони въздишка. Толкова очебийно разсъждаваше дали да му го каже или не, че Ибрахим не го притисна с въпроса: „Еее?“. Така или иначе, той знаеше какво ще му каже човекът. Стана точно каквото очакваше.

— Всъщност и командирът изпълнява заповеди. Тука муха да бръмне, ще литне само ако ѝ разреши Негово Превъзходителство принцът! — Пак млъкна. — Оххх! Ти пък! Нищо не знаеш! А принцът прави това, което му каже господарят ни — падишахът! Султан Селим хан!

— Лелееее! — подхвърли с подигравка Ибрахим. — Значи падишахът на Османската империя ще взема решение дали робът Ибрахим ще се качи на кон или не? Каже ли „качвай се“ — ще се качим, ако заповяда „да не се качва“, ще си плюем на петите, така ли?

Онзи ненадейно го дръпна за ръката да спре:

— Да беше само това — добре! Пак господарят решава на кого главата му ще си стои на раменете. — Ибрахим усети, че другият се занася с него. — Виж какво! Ти пък откъде се взе, та попадна и тук? Къде си живял до днес, че да не знаеш накъде се върти светът във Великата Османска империя и че вратът на роба е по-тънък и от косъм?

— Откъде да знам!? — вдигна рамене. — Забивах пръчки в лозето, бутах ралото, берях салкъми, слънчоглед, просо… А, ето още нещо! — вдигна и си показа цигулката. — Скрибуцах и на това.

Старшината наведе глава и се шмугна през някаква врата. Вътре — разпръснати постелки, едни надолу, други нагоре.

— Настанявай се тук!

Въздухът тежеше от мирис на пот и мокри дъски. Четирима с боси крака чистеха. Единият плисваше кофа с вода върху дюшемето, вторият грабваше празната кофа и тичаше към вратата да източи още от варела, който видя да стои съвсем близо до входа. Третият работеше на колене. В ръцете си държеше нещо подобно на нож и с него стържеше намокрените дъски. Четвъртият го следваше неотстъпно. Той събираше в нещо като лопатка мръсотията, която другият изстъргваше от дюшемето.

— Хей! — викна оня, който пличкаше водата, щом видя, че старшината идва с още някой. — Току-що измихме, избърсахме. Минете ей там, по края.

Този се направи на ни чул, ни видял. Мина направо през чистачите.

— Доведох ти ново попълнение. Дай му камъка да вземе да чисти, каква му е работата до довечера?

Поливачът измери с поглед Ибрахим от глава до пети. С доволни заради краткия отдих, но и изморени физиономии залепиха очи в него и останалите.

— Кой си ти?

— Казвам се Ибрахим. А ти кой си?

Макар че в спалното помещение беше сумрачно, Ибрахим все пак забеляза как лицето на оня се зачерви като рак. Старшината знаеше, че ако не се намеси моментално, ще настане Второто пришествие.

— Чакай де, не се ядосвай! Нали ти казах, нов е. Новобранец. Не е като теб. Понятие си няма от поведение, от порядки. Нито началства признава, нито подчинени.

Поливачът пристъпи бавно-бавно и се изправи пред Ибрахим. Всяка негова крачка означаваше заплаха. Очите му мятаха огън и пламък. Прикова ги в него. Усети се, че е малко по-нисък на ръст, и отстъпи крачка назад.

— Аз ли кой съм? Мен ли ме питаш кой съм?

— Ами да! Аз ти казах името си. Сега не трябва ли ти да ми кажеш кой си и какъв си?

Физиономията на оня за миг се сгърчи, но после изведнъж върху месестото му лице грейна широка усмивка.

— Чухте ли го? — подхвърли към другите, които чистеха спалното помещение. — Пита кой съм бил аз!

Седнали да си починат с кръстосани крака на пода, те погледнаха към Ибрахим с такова състрадание, сякаш му казаха: „Мъртъв си!“

Онзи забрави, че разликата в ръста им ще лъсне красноречиво, и се приближи плътно до Ибрахим.

— Кой съм аз ли? — процеди през зъби. — Аз съм на този ад…

Ибрахим не го изчака да продължи, прекъсна го:

— Ад ли?

— Ъхъ! — ухили му се онзи. — Не знам какво е за другите, но със сигурност за теб ще се превърне в ад!

И духна гадно в лицето му. Устата му имаше отвратителен мирис и Ибрахим понечи да си обърне главата встрани. Но не успя.

Онзи моментално се протегна и го стисна за брадата като в клещи. Попречи му да си дръпне главата. Извика, без да поглежда назад:

— Низамуллах!

Чистачът, който държеше стъргалото, трескаво скочи на крака.

— На заповедите ти, сержант!

— Кажи му на този новобранец кой съм, да му задоволим любопитството. Кой съм аз?

— Джелаир чауш[20]! — издекламира високопарно човекът. — Ти отговаряш пред господаря на Великата Османска империя за спалното помещение! Преди да кажеш „лягай“, главата не помирисва възглавница. Кажеш ли „ставай“, няма лежане!

Ибрахим опита да се откопчи от железните пръсти на сержанта, но не се получи. С трите от тях го беше заклещил като орел, който е забил нокти в плячката и се готви да излети.

— Добре. А сега кажи, Низамуллах, на този новак защо дори Негово Превъзходителство принцът не се бърка в работите на Джелаир чауш.

— Защото лъвът си личи по мястото, където спи, чавуш! Всеки воин на принца е лъв. Мястото, където спят лъвовете, трябва да е чисто, подредено и проветрено. Та никой да не каже: „Брей, какви хора приема при себе си този принц! В мръсотия лягат, в мръсотия стават“. А господарят да не си слага на сърце въпроса: „Защо не си гледаш работата, Джелаир?“

— Така, а аз, Низамуллах, какво правя с тези, които не си оправят леглата както трябва?

— Наказваш ги, чауш. И то по-лошо, отколкото да ги хвърлят в огньовете на пъкъла.

Сержантът така го гледаше в очите, че Ибрахим си помисли: „Ясно, ще започне най-напред с очите ми!“

— Разбра ли, новобранецо? Запомни ли сега кой съм?

— Запомних.

— Браво! И кой съм бил аз?

За секунда не се поколеба:

— Демон!

Старшината изпадна в паника: „Е, сега вече изгоря, свирачо! И аз не мога да те отърва от фалаката!“.

Сержантът го погледна така, като че ли щеше да го удуши начаса още там, на място.

Не му остана длъжен за заканителния вид. Без да трепне, той също се втренчи в кървясалите очи на Джелаир. И ето че в тях пламъкът взе да стихва, чертите на лицето му започнаха да се отпускат.

— Браво! — издиша въздуха си право в лицето на Ибрахим. — Аз съм твоят демон!

Орловата хватка върху брадата му се поразпусна. Ибрахим си отдръпна главата.

— Добре си обучен! — внезапно посегна да вземе цигулката от ръката му. Ибрахим го спря. — Какво е това бе?

— Инструмент.

Сержантът направи учудена физиономия.

— Чу ли, Низамуллах? В леговището на лъва — свирач!

Нещата отиваха съвсем на зле.

— Ами такова… — измънка старшината, явно уплашен и той от демона. — Новакът май свирел на онова нещо, дето е в ръката му, а пък нашият принц го чул и го харесал. Ето, нещо такова. Пожела да го доведем. И аз го доведох.

Помисли си, че като чуе да се споменава принцът, оня може би щеше да омекне, но не стана така. Само след минута колебание Джелаир реагира.

— Много добре! На господаря свирня ще поднася, а на мен — боклуци, а, Низамуллах?

— Чауш! Нека започне най-напред с метенето. От вратата. Да измете навсякъде.

— С какво? — не се сдържа Ибрахим.

Джелаир се обърна с разцъфнало в самодоволна усмивка лице.

— С език! Мен какво ме засяга бе? Ако искаш, оближи го с език. Но само да видя едно петънце по пода, кълна се, ще те накарам да го излижеш.

Низамуллах си рече, че не бива от първия ден да го турят на фалаката, бързо се озова при него и му пъхна в ръката някакъв парцал.

За да увеличи площта за почистване, сержантът се разходи из спалнята така, че не остана място, където да не е стъпил. Когато се изправи пред Ибрахим и Низамуллах, зад гърба му личаха големи петна.

— А после занеси кофите с изпражненията, където трябва. Покажи му къде да ги изхвърли, Низамуллах!

„Господи! — възмути се от дън душа Ибрахим. — Къде ме доведе? Тук наистина ли е адът?“

А докато сержантът крачеше към вратата, си допълни въпроса: „Този наистина ли е демон?“

Джелаир и старшината излязоха.

Ибрахим запокити парцала на пода. Реши. Въобще нямаше да изпълни нарежданията на демона. Принц Сюлейман беше пожелал да дойде тук, за да свири на цигулка, за да си говорят за любов, за поезия, за световния ред, за да бъде неговият приятел, в когото да вярва, че ще му говори без лъжи и лицемерие. Не му беше работа да мете под и да изхвърля изпражнения.

Не обърна внимание и на молбите на Низамуллах:

— Недей, драги! Не го прави, драги! Гневът на Джелаир чауш е пословичен. Ръката му удря не по-малко от тоягата на фалаката. Цял месец ще се мяташ от болки, така да знаеш!

— Аз съм приятелят на принц Сюлейман!

— Сигурно си му такъв! — отвърна онзи, но и по думите, и по погледа му си личеше, че изобщо не му вярва. — Все пак започвай да метеш ей там. Виж, и аз ще помагам…

Не можа да продължи. Ибрахим вече крачеше към вратата:

— Веднага трябва да се видя с принца!

Низамуллах се спусна подире му да го спре, но в бързината си да стигне по-бързо, Ибрахим бутна с дългите си крака препълнената с мръсна вода кофа.

— По дяволите! Доволен ли си сега от това, което направи?

Ибрахим тъкмо щеше да излезе, когато чу някакви гласове отвън.

Подаде леко глава. Някакъв едър мъж с рунтави мустаци беше пресрещнал Джелаир чауш и старшината.

— Ти не ходи ли до чифлика на госпожата?

Пак той беше в устата им! Бързо отдръпна главата си да не го видят и наостри слух. Направи знак да си мълчи и на догонващия го с парцала в ръка Низамуллах.

— Ходих! — отговори старшината.

— И като ходи, сам ли се върна?

— Взех свирача и го доведох.

— И като го доведе, къде е? — Мъжът с рунтавия мустак говореше раздразнено. — Защо не се яви пред височайшия ни принц? Не знаеш ли, че господарят го очаква?

Старшината измънка нещо, от което Ибрахим не разбра и думичка.

— Да покажа къде ще спи…

— Абе, човек, кой ти е казал, че мястото му за спане е твое задължение?

— Ами нали всяко ново момче… — беше гласът на демона. — Новакът не може, без да мине през обучението в спалнята.

— Джелаир чауш! Какво да ти кажа? Ти не си виновен. Откъде можеш да знаеш, щом този глупак не ти е казал колко много държи принцът на този музикант. Слава богу, че не си му напъхал в ръцете кофи с изпражнения!

Ибрахим литна от радост. Физиономията на Низамуллах също красноречиво показваше какъв обрат са взели нещата. Какво не би дал да зърне в този момент лицето на Джелаир.

— Ами, не съм… — мрънкаше под носа си демонът точно когато Ибрахим си подаде главата:

— Мен ли търсите?

Кавалеристът хвана цигулката в ръката му и изтегли пред себе си човека, когото очакваше принцът.

— Не се мотай! — му заповяда. — Господарят ни чака. Тръгвай пред мен!

Ибрахим пристъпи нерешително една крачка и спря.

— Но аз не можах да разбера къде ще спя?

— Боже, дай ми търпение! — реагира мустакатият. — Само за легло се говори! Да не би господарят да е казал да лежиш, та да имаш и място за лягане? Естествено, има кой да мисли за това. Тръгвай!

Ибрахим не помнеше през живота си да е изпълнявал някаква заповед с такова огромно желание.

— Идвам! — затича се той след кавалериста.

Минавайки пред Джелаир, му се усмихна ехидно:

— Какво да се прави? Сега вече ти, демоне, ще изпразваш кофите с лайната!


XXIV


ХАН ПО ПЪТЯ КЪМ СТОЛИЦАТА

Дъхът ѝ секна. Наложниците се вкопчиха в полите ѝ и се разпищяха от ужас:

— Султанке!

— Да! — самоуверено заяви капитанът. — Всъщност… мишената сте вие! Хатидже изпита особена радост. Слава богу, си рече. Откакто чу, че Славеят ѝ е убит, тя волю-неволю търсеше пръста на баща си в това, а сърцето ѝ се раздираше от мъка. Представяше си, че шпионите са му докладвали за близките ѝ отношения с Фехим и той е издал заповед: „Отивайте да гасите пожара, преди да е подпалил комина!“