Демет Алтънйелеклиоглу - Ибрахим и Хатидже

— Това сигурно е ваше!

Държеше в ръка големия червен рубин, който бяха закачили над челото на Джевахир.

В първия момент се ядоса:

— Не те ли досрамя да го сваляш от главата на покойница!

По лицето ѝ пробягна светкавица. Начаса притихна.

Рубинът беше облян в кръвта на Джевахир. Сега блестеше още по-червен от преди. И Хатидже реши — ще го носи над челото си цял живот. Рязко посегна. Сграбчи рубина от ръката му.

Казаха ѝ, че не е позволено, но въпреки това тя не се отдели от Джевахир и Фехим, докато не ги положиха в земята.

Непрекъснато си повтаряше: „Да върви по дяволите това позволено-непозволено!“ Всички наложници се обливаха в сълзи. От нейните очи обаче не се отрони и капчица. Вече засипваха гроба, когато тя каза: „Прав е бил баща ми! Ако ти не удушиш вероломството, то ще удуши теб!“

Този път вероломството сбърка целта си. Това беше. Повече нямаше да повтори същата грешка. Убиецът беше безмилостен. Все още неговата мишена беше самата тя. И баща ѝ — стоманената ръка на Великата Османска империя. И батко ѝ Сюлейман. И нежната ѝ майка. Всички те бяха под неговия прицел.

„А пък аз — каза си Хатидже — втори път няма да направя същата грешка и никога няма да се смиля!“

Тропот на копита заглуши молитвите. Появи се конник, обвит в облаци от прах, и спря пред нея.

— Пристигнаха новини от Бурса! — едва поемайки дъх, извика той, преди още да е скочил от коня на земята. — В битката край Йенишехир нашият повелител е победил принц Ахмед!

Горделивият принц е пленен. Удушен е от палачите с корди от лък. Цената на вероломството е платена.

Всички, които се намираха там, изразиха голямата си радост. Някои ръкопляскаха, други започнаха да редят молитви за здравето и благополучието на султан Селим и за властта му — да бъде и пребъде. Хатидже обаче само мълчеше и ги слушаше. „Ако същата тази новина беше пристигнала вчера, аз щях да плача и да се вайкам!“ — ѝ мина през ум.

Сега обаче и косъм не трепна по нея.

Когато зариха гробовете, изникнаха две малки могилки от рохка земя. Хатидже разпръсна по шепа пръст върху мястото за вечен покой на Джевахир и Фехим. „Спете си вече спокойно! — промълви тя. — Главният убиец е смачкан!“

Канеше се да тръгва, но видя ханджията. Той чакаше малко встрани, навел глава, заедно със закръглената си жена.

— Ние си отиваме — обърна се тя към него. — Причинихме ви неприятности. Моля да ни извините. Имам и една молба… За да се помни отсега нататък това място… Нека се нарича „Пойният Славей“. „Славеят“!

Белите облаци на небосвода започнаха да просветват в жълти, червени, морави отблясъци.

Настъпваше вечерният здрач.

— Да потегляме! — нареди тя на възседналия коня си Хъдър ага. — Остави неколцина от твоите хора след нас! Ако баща ни изпрати подкрепление, да им съобщят, че сме се върнали в Бурса.

Тръгна да се качва в колата си, но изведнъж се спря.

— Небиле? Къде е Небиле?

— Тук съм! — изчурулика момичето.

— Ела при мен! Човек не бива да оставя приятеля си насред пътя!

САРУХАН, ДВОРЕЦЪТ НА САНДЖАКБЕЯ

„Ох, мио Дио! Боже мой!.. Доро Тугу!“

Ибрахим вървеше подир войника и си повтаряше на всички езици, които знаеше: „Господи!“

Сигурно на това му викаха великолепие.

Ослепителният разкош на господарката бледнееше пред гледката тук.

Влязоха през широка врата, укрепена с дървени колони, и по стълбището точно срещу нея се качиха на третия етаж. От двете страни по стъпалата се редуваха стражи с големи бели шапки на главата, с черни вежди, черни увиснали мустаци и червени униформи. Палците на дясната им ръка бяха мушнати в черния пояс на кръста. Но всички те, до един, не бяха въоръжени. На Ибрахим това му се стори доста странно.

— Тези не носят оръжие? — обърна се той към съпровождащия го отзад войник.

Удивлението си пролича в тона му.

— Носенето на оръжие в двореца е забранено, затова.

— Но това е много глупаво! Каква полза от стража без оръжие, ако възникне някаква опасност? Кой ще опази принца от враговете?

Войникът се поспря. Отговори му, без да се обърне:

— Принцът сам ще си пререже пъпа. Ти не му бери грижа!

Сам да си прерязва пъпа? Това изобщо не го схвана.

— Защо ще прерязва собствения си пъп?

Другият не се стърпя.

— А казваха за теб, че много добре си научил езика ни! Ами че такъв е изразът. В смисъл че сам ще се защити.

— Хааа! — направи знак с глава, че го е разбрал, но така или иначе пак не го схвана.

Пълна глупост бе този израз. „Да прерязва собствения си пъп!“ — повтори наум. По-добре да казваха „Да прережа пъпа на врага“. Отрони дълбока въздишка.

— Господине?

— Няма нищо. Само си поех въздух.

— Не си хабете напразно въздишките. Ако закъснеем още малко, дъх няма да си поемем от принц Сюлейман. Тогава ще ни притрябва въздух.

Ибрахим не можеше да повярва. Всичко му изглеждаше величествено. Така например върху стълбищната площадка на третия етаж, точно по средата, имаше нещо голямо, изработено от бронз, с крака и капак.

— Какво е това?

— Мангал. През зимата го зареждаме догоре. Служи за отопление.

„На земята ли съм, на небето ли?“ — помисли си Ибрахим.

Не можеше да различи стъпва ли, хвърчи ли по дебелия хаф на постланите от край до край по коридорите килими.

Набиваха се в очи скъпите ковьори и килими не само по пода, а и по стените. На определени места, зад гигантски щитове от кован бронз, стърчаха кръстосани копия. Копия със златни остриета.

И дрехите, и стражата, и прислужниците бяха като извадени от съкровищница. Пъстроцветни копринени шалвари, надиплени панталони, ризи, джепкени, дълги кожени елеци. А имаше и едни хора с бели саръци, които вървяха като че ли се плъзгаха, леко навели глави встрани към дясното рамо. Повечето от тях бяха облечени в дълги бели сака, някои украсени с черни бродерии. А под тях, както бяха разгърдени отпред, се подаваха закопчани от горе до долу червени и морави ризи.

„Османлиите си падат по ярките цветове — нашепна му вътрешният глас. — Имат право! — отвърна си сам. — Бледите, невзрачни багри не подхождат на такъв разкош и такова богатство. На мен да остане, никога няма да се облека в бяло сако. Щях да си поръчам лилаво, като пелерината на Цезар. И щях да го украся — цялото — със златно везмо.“ Представи си как ще изглежда облечен в златошит кафтан, даде си сметка, че пред тичащите наоколо домашни слуги в сини къси панталони той с неговите черни надиплени панталони, бяла риза с много широки ръкави и син къс елек прилича на просяк. Видението му за миг се изпари. Нали щеше да е в най-хубавите си дрехи. Ами и без това си нямаше други. Не беше донесъл работното си облекло от чифлика. Панталонът му беше целият в кръпки. Как би могъл да ги облече още веднъж пред принца. Достатъчно много се беше засрамил от облеклото си онази нощ, когато му свири на цигулката при басейна.

„Ами, и без това кой си ти? — обади се вътрешният му глас. — Я се виж на какво приличаш, виж и този разкош!“

„И какво ми е? — възропта на това непознато усещане, породено в душата му от този ослепителен разкош. — Аз съм син на рибар! Неговият баща е султан. Казват, че половината свят бил негов. Аз се родих в рибарска къща само с две стаи, той — в палат. Естествено, че ще е така!“

Не след дълго проумя, че това усещане, което го човъркаше отвътре, всъщност е завист. Щом дворецът на сина е такъв, кой знае в какво живее пък баща му. Сега, след като видя разкоша, сред който се намира, след като го потисна така, той си спомни спалното помещение. В същия миг реши: ако ще живее там, край! Ще се махне оттук!

И къде?

„Вярно, къде?“ — се запита. Повече не можеше да се върне в чифлика на Касъм ага. „Ферахшад вече не ме иска.“

Дали наистина не го искаше?

Не беше толкова сигурен. И все пак се питаше защо ли пък да го иска. Тя, значи, въобще не е допускала, че той ще пожелае да тръгне с принца.

„Но ти все още си нейна собственост! — обади се вътрешният глас. — Тя не те продаде!“

Гордостта му веднага се опълчи. „Но ме подари на принца! Изостави ме!“

Гласът му се присмя: „Добре де, тя не те превърна в стока, която се купува и продава, ти си подарък. Не можеш, когато ти хрумне, да си тръгваш. Най-вече — от двореца на принца!“

— Първо ще се представиш на личния секретар.

Гласът на войника прогони от главата му тревожните мисли. В края на краищата си каза: „Ще се оправя някак си!“

Вдигна глава и видя точно насреща голяма зелена врата, пазена от двамина стражи гиганти.

„Там свършваше коридора, по който преди малко завивахме насам-натам. Най-сетне! — каза си наум. — А бях започнал вече да си мисля, че той няма край.“

— Личният секретар ли? Той пък кой е?

— Този, с когото господарят споделя тайните си.

Нищо не разбра. „С когото споделя тайните си ли?“ Служител, чието задължение е да пази тайните на принца!? Това е пълна глупост!

— Тайните ли му пази?

Войникът се спря. Обърна се настрани и тайно се подсмихна. Подръпна стария, износен елек на Ибрахим.

— Е, и така му се казва. Значи, каквото му трябва на принц Сюлейман зад тази врата, той се разтичва. Знае това, което другите не знаят, вижда онова, което другите не виждат. Чете постъпилите за господаря молби, ако му се нареди, пише писма. Назначава срещите му. Никой не може да се яви пред височайшия господар, преди той да е видял какъв е този човек и да му е разрешил. Той определя какво ще яде, какво ще пие господарят — и всичко останало, всичко!

— Ама че пазител на тайните! — промърмори Ибрахим. — По-добре да го бяха нарекли писар… А то — личен секретар! Така или иначе все си слагат по една титла пред името. Показност!

— Има и една дайе, разбира се!

— Дайе ли? Тя пък каква е?

— Кърмачката на принца. Жената, която го отглежда, откакто се е родил до ден-днешен. Такъв е обичаят в двореца: щом детето стане на четиридесет дни, докато суче, се дава на млечната му майка кърмачка, то се отглежда после и от нея, от дайе. Нали разбираш, дайе се тачи като половин майка. — Сниши гласа си и допълни: — Грижи се за принца повече, отколкото рождената му майка.

Нещо отвътре го присви, носът го присърбя. Пред очите му се появи образът на неговата майка. Лекичко го подръпна за носа. „Моя хубава майчице!“ — изстена без глас. И рязко го прекъсна:

— Няма половин майка! Майката си е майка! Никой не може да я замени!

Другият направи знак с глава, че е съгласен, и вдигна рамене: „Какво да се прави! Обичаят си е обичай! При нас е така!“.

— Турци!

Макар че Ибрахим го промълви заедно с тежката си въздишка, войникът все пак го чу.

— Моля? Какво каза?

— Нищо не съм казал.

— Стори ми се, че каза „турци“!

— Така ти се е сторило. Хайде! Нямам вече търпение. Води ме при личния секретар ли, при когото и да е. Да не караме височайшия принц да ни чака!

* * *

Стаята беше доста голяма, с атлазени завеси, мъжът седеше върху потънал в кадифе диван, а пред него — масичка с грамадна бакърена тава отгоре. От дясната му страна — полица, изпълнена с пергаменти. Съвсем близо до вратата — постлано на пода килимче. На очи се набиваше Коранът, разтворен върху специалната кръстата поставка.

Не можа да определи на каква възраст е. Но личеше, че е доста по-възрастен от Сюлейман. На главата си не носеше онази грамадна шапка. Вместо нея имаше бял сарък от навита и усукана коприна. Главата му беше голяма, а саръкът — малък. Ибрахим едва се сдържа да не прихне в смях.

Забелязваше, че откакто е дошъл в Саруханския дворец — има-няма два часа! — не беше видял човек без нещо на главата.

И се попита: „И аз ли ще туря на главата си такива шапки и саръци?“. Това беше вече проблем. Ако това беше задължително изискване, разбира се, че щяха да поискат и той да се съобрази с него. Сигурно щеше да бъде много смешен, ако трябваше да минава през вратите, без да наведе глава с нахлузената на нея грамадна шапка или кюлях. Какво от това, че щеше да върти в ръце кюляха от кече. Ако трябваше да покрива главата, нека я покрива. Плюс това зиме кечето топлеше, а лете държеше хладно.

Нямаше наоколо и никакви жени. Не се мяркаха нито в големия двор, нито под чардака, нито след като влезе в сградата.