В този момент се сети за Карадут. Ибрахим видя Мюнире за последно, когато старшината, слизайки от коня, ѝ подвикна.

„Горката, къде ли са я завели?“ — помисли си той. При първа възможност трябваше да я открие или поне да разбере къде се намира.

Като влязоха, завариха личния секретар седнал на една страна върху дивана да разгръща навития на руло пергамент, за да го прочете. Войникът хвана Ибрахим за ръка и го издърпа към него. Направи му знак с очи и устни да мълчи и да чака.

Тогава мъжът остави рулото. Плъзна набързо поглед по Ибрахим и го задържа върху войника.

— Това ли е той?

Каза това или нещо подобно. Попита толкова приглушено, че Ибрахим се подвоуми дали наистина го е чул.

— Да! Очакваният новак.

Войникът шептеше също така тихо и Ибрахим едва успя да долови какво казва, въпреки че стоеше досами него.

Внезапно му хрумна мисъл, от която се развесели: „Е, повишение! В чифлика бях щуракът на Халил кехая. В двореца на принца станах новакът!“. По лицето му плъзна усмивка, при което личният секретар му хвърли пренебрежителен поглед.

— И в ръцете ти е онова, което нашият принц…

По-нататък пак не успя да чуе. „Господи! Трудна работа, ако тия все така си шепнат!“ — измърмори наум.

— Не можах да чуя — изрече с ясен глас. — Бихте ли го произнесли по-високо?

Изненадата се изписа красноречиво върху лицето на личния секретар.

— Не можем!

Изниза се между устните му пак така едва доловимо, но беше една-единствена дума и този път той я разбра.

Мъжът стана от дивана, на който седеше. Посегна някъде встрани, измъкна оттам йемениите си и ги обу. Дойде точно пред Ибрахим, изгледа го отдолу нагоре и се намръщи. Явно това, че не беше висок колкото Ибрахим, го раздразни.

— Не можем! — пак издиша той. След което се обърна към войника: — Байрям, ти не го ли предупреди да не приказва? — Не сметна за нужно да изчака отговора: — Поне да дадем първия урок на този новак. Ние, царедворците, се опитваме да изразяваме това, което искаме да кажем, с очи, с ръце. Срамота е да се говори на висок глас. Не искаме да нарушаваме спокойствието на Техни Превъзходителства принца и неговата валиде. Чу ли поне това, което ти казахме?

Ибрахим потвърди с глава. Молеше се от все душа да не проличи подигравката в гласа му:

— Чухме го.

Оня човек беше изпаднал в комичната ситуация да говори за себе си в множествено число. Неволно се разсмя. Така говореше и принцът. За себе си казваше „ние“.

— И не се смеем!

Моментално спря. Постара се лицето му да приеме сериозно изражение. Попита се: „Дали станах достатъчно мрачен? Повече, отколкото трябва!“

Личният секретар нищо не каза, само го изгледа накриво. Ибрахим помисли, че е допуснал някаква грешка. „Така ли непрекъснато ще си навличам врагове?“ След оня демон, сега пък беше разгневил този, дето шапката му приличаше на баница. Хайде, Джелаир беше демонът на спалното помещение. Ами този? Пазител на тайните на принца. И знам ли още какъв ли не! Без негово разрешение човек не можеше да влезе при принца. Реши с този да се държи добре. Поне известно време. Малко съмнително беше дали ще успее, но така или иначе трябваше да опита.

Личният секретар направи към войника знаци с очи и ръце да почакат, открехна спуснатата от тавана до пода червена кадифена завеса и изчезна зад нея.

Войникът го дръпна за ръката и процеди:

— Какво си мислиш, че правиш? Бива ли да се подиграваш с довереника на принца?

Преди още Ибрахим да отвори уста, кадифената завеса се раздвижи и личният секретар се появи заднишком. Когато завесата се затвори зад него, той дойде при Ибрахим и тихо му каза:

— Сега ще се представиш пред Негово Превъзходителство принца. Научиха ли те как да го поздравиш?

Завъртя рязко глава на две страни:

— Ъ-ъх!

— Ето така.

Той събра двете ръце върху слабините си, приведе се от кръста напред колкото можеше и застина така.

— Няма да се изправяш, докато господарят не ти каже.

Как можеше да се стои в такава поза!

— Ако не те пита, ако не ти разреши да говориш, няма да се обаждаш! — Замълча за миг. — И да не си посмял да се държиш пред принца така невъзпитано, както пред нас. В негово присъствие не можеш да се смееш. Дори и да ти разреши, в лицето му няма да се смееш. Ще си извъртиш главата настрана, ще скриеш лицето си с длан и ще се засмееш без глас. Разбра ли?

Разбра. Щом проявяваха такова страхопочитание пред сина, сигурно пред падишаха се захлупваха на пода. А сега и той трябваше да постъпва като тях.

— Ще стоиш прав, докато ти разреши. Ако прояви благоволение и те покани да седнеш, ще се примъкнеш ей така, до ръба на мястото, където ще седиш. Ще прибереш прилично двата си крака. Както правя аз сега. Не се втренчвай в очите на принца. Ще гледаш все надолу. И да не си турил ръка на пояса.

— Защо?

Личният секретар го изгледа по някакъв странен начин.

— Разбира се, не искаш да се забие в гърба ти някоя стрела, нали?

„Леле мале! — каза си Ибрахим. — Значи някой или някои наблюдават всяко едно движение в покоите на принца. Не го забравяй! Запиши си го някъде в мозъка! Да не те прострелят без време за тоя, дето духа!“

— Наби ли си добре в главата каквото ти казахме?

— Набих го.

— Чудесно!

Мъжът отиде до завесата, открехна едва-едва мястото, където се разделяше.

— Хайде, върви! Не карай принца да те чака!

Ибрахим тръгна съвършено спокоен. Тъкмо когато се изравни с него, го погледна право в очите и изрече:

— Благодаря, господине!

Личният секретар се обърка. Опита се да прочете в очите му дали този новак не му се подиграва. Негов специалитет беше да познава хората по очите и да постъпва с тях съобразно това. Но в очите на това момче не успя да хване поне някаква нишка. Или умееше прекрасно да прикрива емоциите си, или го каза сериозно.

— И за какво?

— Че ме обучихте. Иначе щях да се изложа пред господаря.

Остави го объркан, но доволен. Повдигна единия край на завесата.

Смяташе, че веднага ще се озове в стаята на Сюлейман. А то — пред него се изправи пълен мрак.

— Върви! — обади се зад гърба му личният секретар. — Вратата е точно срещу теб. Потропай, преди да отвориш, и изчакай да ти се отговори!

Ибрахим си пое дълбоко въздух. С две крачки пресече тъмното и се изправи пред вратата. Когато по шумоленето долови, че завесата зад него се затвори, той лекичко потропа.

— Так, так!

Неочаквано бързо Сюлейман се обади:

— Ела, Ибрааам!


XXVI


Сякаш се отвори врата към слънцето. Обляна в нахлуващата през прозорците дневна светлина, стаята на Сюлейман го заслепи с блясъка си. Опитваше се да го види с присвити очи.

— Ибрааам ли? — попита.

— Ела, ела! — отново се обади Сюлейман, като видя, че се е спрял на прага.

Звучеше весело. Едва тогава по огрения откъм гърба силует успя да различи седналия до прозореца принц. Беше без онази шапка на главата.

Наставленията на личния секретар отпреди малко се изпариха от мозъка му. По-точно — Ибрахим сам го пожела. Ето на, отвътре не му идваше да се кланя доземи пред някого, който е на същите години. При това и дяволът му погъделичка гордостта: „Ясно е, тялото ти е роб. Но не позволявай да поробят и духа ти. Нека твоят дух, Александър, да бъде волен като реката Сава, а главата ти — високо вдигната, като отсрещните планини!“.

„И как ли ще стане това?“ — възрази му Ибрахим.

Дяволът обаче не го чу. „С какво си по-долу от него? Можеше да е точно обратното — ти да дойдеш на белия свят като син на крал, а той — като син на рибар.“

Естествено, че можеше, но не беше. Сюлейман е бъдещият падишах. А той — неговият музикант.

В този момент Ибрахим реши да послуша не личния секретар, а дявола. Духът му щеше да бъде волен и независим като реката Сава, а главата — високо вдигната като снежните планини.

Пристъпи напред така, че не пролича дали си е навел главата, или леко се е поклонил.

— Принце?

— Ей ти, богатият на имена, ядоса ли се, че те нарекох Ибрааам?

— Как бих могъл да се ядосам на нашия принц?

— Защо тогава се спря на прага? Идвай насам! — Сюлейман замълча за миг. — Аха, разбрах. Сигурно наставленията на личния ми секретар са ти замъглили ума?

Не му отговори.

— Не му обръщай внимание — продължи принц Сюлейман. — Дворцов етикет! Традиция! Порядък! Такива работи. Такъв протокол между нас не ни трябва. Няма да изискваме такива поклони.

— Няма ли да е проява на неуважение?

— Имаме толкова много мъже, които проявяват уважение към нас. Но си нямаме никого, с когото можем ей така, от все сърце и с открита душа, да споделим какво ни тежи, да разменим съвет и мисъл, за когото няма да си кажем: „Какви ли облаги преследва?“ или „Виж го този лицемер!“

— Но как е възможно? — начаса реагира Ибрахим. — Господарят има на разположение купища ходжи, съветници, сановници!

— Има! Да, ноооо… — удължи „о“-то колкото може повече. И накрая отсече: — Приятел си нямаме!

Приятел ли? Робът музикант Ибрахим — приятел с принц Сюлейман!? Не знаеше какво да му отговори.

— Ела да седнеш тук. Кантарджъзаде ти е казал ей така на ръба да приседнеш, но не го слушай! Настани се удобно. Тук сме сами. Само двамата. Никой няма да влезе, докато не го повикам.

„Само двамата ли? — сети се Ибрахим. — Ами ако мушна ръка в пояса, къде ли ще е поставен оня, дето ще ми прониже дроба със стрелата си?“ Пристъпи, но въпреки че принцът му каза да се настани удобно, той предпочете да спази указанията на главния секретар. И едва сега забеляза колко непретенциозно беше обзаведена стаята на Сюлейман. Голяма беше. През един прозорец се виждаше равнина без начало и без край. Някъде далече, много далече, се издигаха като теменужени сенки планините. Гледката беше великолепна, но той се почуди, че стаята му е обзаведена толкова простичко, кажи-речи, направо бедно. А той си представяше, че ще го завари седнал на златен трон, целия обсипан с диаманти, накити и с какво ли още не.

Върху високия и широк диван пред прозореца беше метнат и се спускаше чак до пода копринен килим. Зад гърба на Сюлейман стояха наредени топчести възглавници. Пред дивана стояха разпънати две кръстати поставки, а върху тях — две стъклени чаши и кана с източено тънко гърло. Кафтанът и шапката на принца висяха на една закачалка, съвсем близо до него. „Ако бях видял в тъмното тази закачалка, щях да я помисля за човек!“ — мина му през ум. А от дясната страна, пред самия диван — параван от дърворезба, зад който се криеше кой знае какво. И това беше всичко.

„Слабичък бил!“ — прецени Ибрахим. А колко величествен му изглеждаше онази вечер. „Почти като мен. При това — по-нисък!

Веднага разбра защо му се е сторил по-слаб. „Естествено! — си рече. — Защото си е съблякъл кафтана.“ Плъзна поглед към закачалката с обшития със сърма бял кафтан на нея. „Ами да, и аз щях да изглеждам величествен, ако облека такъв кафтан“ — заключи за себе си той.

Сюлейман беше облечен в зелена риза, закопчана отпред от брадата до пъпа. Нито широка, нито тясна. На кръста му — червен пояс. Рухна още една Ибрахимова представа. Мислеше, че принцът ще има затъкнати в пояса си, обсипани със скъпоценни камъни ками, а поясът му беше празен! „Да не би така да ми се струва? — усъмни се за миг. — Откъде би могъл да знаеш дали сред гънките му няма някоя кама. А трябва да я има, задължително! Ако няма, дали трябва да му го кажа?“

Беше обут в широки шалвари, малко по-тъмни на цвят от ризата, чиито крачоли потъваха в жълтите ботуши с подгънати навън кончове. И ризата, и шалварите бяха ушити от много скъп плат, но той така и не успя да го познае. Коприна ли? Сигурно коприна. „Няма в тази горещина да навлече като теб широките надиплени панталони от груботъкания вълнен плат!“ Върху палеца и показалеца на дясната си ръка носеше два грамадни пръстена. Единият с черен, другият — с теменуженоморав камък. А на лявата ръка — трети пръстен, който при всяко движение хвърляше жълто-зеленикави, червеникави отблясъци.

„Ето го оня проблясък! — си рече наум. — Големият проблясък.“

Сюлейман забеляза, че Ибрахим го опипва с поглед, и известно време не се обади. Сигурно беше намислил да му остави време, за да запечата в паметта си всичко, което вижда. Накрая се засмя.

— Казвам, че първо трябва да вземем едно решение. Попитахме те минала вечер. Не се замисли кой знае колко. Сега обаче си дойде и вече си у дома. Домът, в който ще живееш отсега нататък. Затова искаме да те попитаме още веднъж. Кое от имената си обичаш повече, да те наричам с него.