— Какво значение има името?

— А няма ли? Човекът умира, става на пръст. След него обаче остава името!

Ибрахим мълчаливо кимна с глава.

— Искам да кажа, че този, който оставя след себе си добро име, не умира. В противен случай заедно с костите му изгнива и името.

За миг Сюлейман като че ли се подвоуми.

— Наистина, при нас имаминът се обръща към събраните пред гроба хора и ги пита: „Като какъв познавахте този покойник?“. Всички се развикват: „Като добър човек“. Не съм чул досега някой да каже: „Като лош човек! Лъжец, лицемер, главорез“… И все пак ти казвам: човек умира, името остава. Човекът е смъртен, името — безсмъртно!“

Стана и дълбоко замислен, взе да обикаля из стаята.

— А, разбира се, има и още нещо. Тежестта на името. Името потиска човека, премазва го. Вземи името на великия ми дядо. Мехмед! Да кажем, че ни сложат името Мехмед. Щеше ли да е хубаво? Защо да ни наричат Мехмед, щом няма да сриваме Византия, щом няма да откриваме новото време? И щом няма да сме като него? Щяхме да живеем смачкани под това име.

— И вие ще станете завоевател като своя дядо — измънка под носа си Ибрахим.

Сюлейман се обърна рязко и го погледна. Измери го от глава до пети.

— Бяхме ти казали да не ставаш салкъм като другите. Започнал си от гледане да почерняваш като тях.

— Простете, принце. И миналата вечер го казахте. Признавам си, не можах да схвана какво влагате в тези думи.

— Нали ги чу нашите лали и аги онази вечер? И ти започна да ме ласкаеш като тях.

— Да ви лаская ли? — вдигна глава Ибрахим. — Въобще нямах такова намерение. Изразих само пожелание. Щом се боите да не би името на дядо ви да ви смачка, тогава и вие станете завоевател.

Сюлейман го гледа още известно време, после продължи:

— Не са ме нарекли Мехмед, но са ни дали тежко колкото неговото, ако не и още по-тежко име: Сюлейман! Ходжата ми е прошепнал в ухото името на пророка Сюлейман, меча на Аллах, който защитава справедливостта върху земята. Ако сме достойни за името си, трябва да бъдем справедливи в своите постъпки, трябва да накараме хората да се питат кой е по-справедлив: пророкът Сюлейман или синът на Селим — Сюлейман, така че когато душата се отдели от тялото, името ни да продължи да живее. Иначе, ако минем от другата страна, пророкът ще трябва да ни попита: Не се ли засрами поне от името си, Сюлейман?

Ибрахим направо се смая. Какви ги приказваше този човек? Колко можеше да се познае кой какъв е на пръв поглед? Беше го възприел като младеж, който язди добре, ходи окичен с цели съкровища и който разбира по малко и от музика, и от поезия. А не знаеше все още кое предпочиташе — музиката ли, лова ли, поезията ли, ятагана ли, но ето на, представяше си го точно такъв. Богат, горд и малко разглезен, колкото и да се стараеше да не му личи.

Но и през ум не му беше минавало, че може да проявява афинитет и към такива задълбочени въпроси. Смяташе, че държат отговорни за живота и човека бедняците, купуваните и продавани като него самия роби, черногледите.

— А сега да видим какво е останало след пророка Сюлейман[21].

Ибрахим наостри уши, погледна го да види какво ли е останало.

— Справедливостта ли, любовта му към царицата на Саба[22] ли, храмът му в Кудюс[23] ли? — Видя, че Ибрахим мълчи насреща му, и продължи: — Той е увековечен заради справедливостта му, любовта му към царицата на Саба. Храмът му, за чието великолепие и импозантност трябвало да се мълвят легенди дори и след като времето го заличи. В земята не остана и зрънце от всичко това, но името му ще живее. То ще пребъде.

— Имате право.

— Тогава хайде да видим теб с кое име да те запомним. С кое име искаш да останеш безсмъртен?

Да остане безсмъртен ли? „Аз ли?“ — се стрелна в мозъка му. Стана му смешно. Отказа се. „Безсмъртният роб!“ — надсмя се над себе си. Наведе глава.

— Вие кое предпочитате?

Лицето на Сюлейман се озари.

— Щом предоставяш на нас да решим, другите ти имена да останат в миналото. Както казах и в чифлика на господарката ти, нека османската държава те запомни като Паргалъ Ибрахим. Така ще носиш името и на твоята родина, и ще се впишеш като османски гражданин. Нека това да бъде твоето име, така да влезеш в историята.

Махна с ръка. Моментално иззад паравана отдясно излезе един прислужник. С ръце върху гърдите, той направи поклон до земята.

— Донеси ни сироп!

Слугата се оттегли заднешком пак така със скръстени върху гърдите ръце. Едва изчезнал зад паравана, Сюлейман подвикна:

— Да дойде и Гафар ага!

Забеляза, че на Ибрахим му е любопитно кой е този човек, и обясни:

— Моят секретар. Много държи да прави всяко нещо по правилата, но си е добър човек. Обърни внимание какво прави. Току-виж някой ден се оказало полезно за теб.


* * *

На вратата, през която влезе преди малко Ибрахим, се потропа едва-едва.

— Влез, Гафар ага!

Вратата се открехна, на прага се появи човек. Личният секретар Кантарджъзаде Гафар ага стоеше там точно така, както му беше обяснил преди малко.

Още като го зърна, Ибрахим се изтегли на мястото, където седеше, леко напред. Приседна на ръба на миндера, както му беше казал. Събра краката, постави ръце върху коленете. И за да не се окаже очи в очи с него, наведе глава напред.

Като видя новака да седи на миндера в присъствието на принца, личният му секретар се стъписа, но побърза да се съвземе. И заключи за себе си: „Сигурно Сюлейман го е накарал да седне! Само той може да приеме вчерашно момче и да му каже да седне срещу него“. Хвърли му крадешком поглед. И възкликна: „Браво! Седнал е както го научих. Виж го ти, не поглежда и принца в лицето, ръцете му лежат на коленете. Чудесно… Ето на това му казват: „Ще стане човек!“. Бързо ще узрее“.

Сюлейман следеше как личният секретар оглежда Ибрахим и разсъждава наум. Засмя се:

— Ага…

— На вашите заповеди, принце!

— Сигурно отвън си се запознал. Нека и аз да ви представя един на друг. Паргалъ Ибрахим! — посочи го той с глава. — Отсега нататък ще бъде при нас. Още не сме измислили с какви задължения да го натоварим. Обаче каквито и да бъдат, същинската му работа е „доверен приятел“. Така да се знае от всички, а които не знаят, да им се съобщи. Паргалъ е нашият другар, приятел. И очакваме да се държите с него както подобава.

Сюлейман беше наясно какво си прехвърля през ум личният му секретар: „Доверен приятел? Другар? Това потурчено недодялано момче, този роб? Другар, а?“. Но както винаги, Гафар ага не смени цвета на лицето си, не се издаде колко е смаян. Кимна с леко наведената си към дясното рамо глава. Сякаш само за миг очите му се плъзнаха към Ибрахим — и това си беше!

Всъщност най-смаян се оказа Ибрахим. По всичко личеше, че не е очаквал да бъде представен така на личния секретар.

Също като Гафар ага, и Ибрахим редеше в себе си въпрос след въпрос: „Доверен приятел ли, другар ли?“ Доверен приятел на принц Сюлейман! Негов другар! Недодяланото момче, към което беше заповядано да се държат по съответния начин!

— Приятелят ми да бъде настанен близо до моите покои. Всичко да бъде приготвено както трябва. Ако не ми хареса, виновните ще се простят с живота!

Ибрахим нададе в себе си ликуващ вик. „Ето, няма да спиш в ада. Ха да дойде сега демонът да чуе какво каза принцът!“

— Ти знаеш още какво му трябва. Предприемете необходимите действия. Ха, заведете приятеля ми в конюшнята.

Обърна се към Ибрахим:

— Харесай си някой кон. Често ходим на лов. Искаме вече и теб да те виждаме редом с нас.

Кон ли? Вече си го беше харесал. Даже с него си споделяше мислите, докато изминаваше пътя от чифлика на Касъм ага дотук. Дали щеше да открие Петнистия. Ако можеше да намери сержанта, който го доведе, сигурно щеше да стигне и до Петнистия.

— Кажи на дайе. Известете валиде и Гюлбахар хатун. Ще вечерям заедно с Ибрахим. Да не ме чакат.

Гафар ага опъна напред шия, както при всяко нареждане на принца, и кимна с глава.

— Трапезата да се нареди в гората над Плачещата скала. При басейна.

Пак кимна с глава. Само че този път дори и Ибрахим видя удивлението в очите на Гафар. Не можа да разбере защо. Че на Гафар не му хареса да вечерят заедно, не му хареса, но мястото, където беше наредено да се сервира, направо го изуми.

Що за чудо беше Плачещата скала? Щеше да види.

— Това е всичко, ага. Можеш да се оттеглиш. А, и още нещо. Ако Ибрахим се отбие при теб, очакваме да не му спестиш нищо от своите познания.

Леле! Този път Гафар се стъписа. И то здравата! Защо ли?

Личният секретар си излезе. Сюлейман дойде при него. Когато се изправи отпреде му, Ибрахим понечи да стане, но Сюлейман го хвана за рамото и му попречи.

— Нека да ти оправят стаята, после кажи на прислугата да ти качат багажа.

Ибрахим се засмя.

— Моят багаж е при мен.

Взе оставената до него цигулка заедно с лъка.

— Нищо друго ли не си донесе?

Не можа да изрече „не“. Отрече само с глава.

— И добре си направил. Защото тук ще намериш всичко, което ти е необходимо.

Ибрахим трепна от някакво внезапно хрумване.

— Искаше да кажеш нещо ли, приятелю?

Не помнеше вече за кой ли път се учудваше: „Що за човек е това!“. Четеше дори мислите, които го връхлитаха.

— Ами… такова… — плахо измънка той.

— Кажи. Какво ти трябва?

— Дойде с мен. Знаете… нали ми казахте…

Сюлейман се позамисли, но веднага се сети:

— Онова момиче ли, което изпищя и се разплака, като чу, че ще дойдеш с нас?

Ибрахим кимна с глава.

— Какво е станало с нея?

— Не знам къде са я отвели. Разделихме се долу. Мен — във войнишката спалня…

— Дявол да го вземе! За всичко ли трябва аз да мисля! Там ли те заведоха най-напред? Значи си се запознал с Джелаир ага?

Не му отговори.

Сюлейман го хвана за брадичката, вдигна му главата и го погледна право в очите.

— Не ми се сърди, приятелю! Твоето място вече е при нас. Искаш от мен да ги накарам да намерят черното момиче, нали?

— Не знам. Може ли? Тоест на мен…

Принцът го погледна закачливо.

— Виж ти! — разсмя се с глас. — Ще им кажем да я включат към момичетата на Гюлбахар. Денем ще служи при теб. А ще отива да спи при момичетата. Ще предупредим и главния евнух да не я тормозят.

Зарадва се. Лицето му грейна. Не знаеше защо, но Ибрахим започваше да си внушава, че по някаква причина носи отговорност за Карадут.

— Още по-задължен се чувствам към моя господар! Благодаря!

Сюлейман го тупна лекичко по рамото.

— Искате ли да изплатя една малка част от дълга си, като ви посвиря? — посочи той към цигулката.

Принцът го спря. Много му се искаше, но се сети за сключеното помежду им споразумение.

— Паргалъ! — трепна гласът му. — Забрави ли? Какво си бяхме казали, а? Тук ще свириш само за себе си, а не когато искам аз!


XXVII


ЗАВРЪЩАНЕ В БУРСА

Цялата нощ нищо не се случваше. Звук не се чуваше, освен провикванията на бухалите, кискането на косовете, тракането от клюновете на чухалите. Често Бехнам долавяше и пърхането на прелитащи насам-натам прилепи. И толкова. Напразно долепяше ухо до земята да улови тропот на копита и тракане от колелета на коли. Напразно залегналият върху Ясъкая дебнещ смъртоносен нападател на шах Исмаил, полудял от яд, че е сбъркал мишената, чака до зори.

Най-накрая се надигна: „По дяволите! Тия няма да дойдат. Досега трябваше отдавна да са минали!“.

Замисли се дали изобщо ще минат. Но по всичко личеше, че се готвят да отпътуват. Оттам, където се беше притаил, видя със собствените си очи как се стягат. Денковете с постелите, юрганите, посудата, в която се хранеше принцесата… Всички неща бяха натоварени по местата им.

„Пътят към столицата минава под тази проклета скала! — си повтори с яд. — Е, къде са тогава? Да не би да потеглят, като съмне?“

Ако беше така, кочияшите щяха ли да седнат на каприте си още от предния ден?

Изведнъж се олюля като че ли го удари стрела.

„Да пукнеш дано! Ами ако се е върнала обратно?“

Как не беше помислил за това?

Вероятно след случилото се дъщерята на Селим се е отказала да отива в столицата. И се е втурнала към Бурса, при баща си, към най-сигурното за нея място. Не можеше ли да е така?