Като се поразмисли, взе да вярва все повече на това предположение. И пресметна: „Аз стърчах тук цяла нощ, а в това време тя отдавна е преполовила пътя си дотам!“ Начаса започна да си събира нещата. Хем затягаше седлото и сбруята, хем изреждаше всички ругатни, които знаеше. Имаше все още някаква надежда. През нощта сигурно са отседнали в някой крайпътен хан. Принцесата няма да спи в колата, я! Най-подходящ бе ханът, където преспаха преди две нощи, на идване. Ако пришпореше с все сила коня си, може би щеше да ги настигне.

„По дяволите твоето „може би“, Бехнам! — изкрещя той срещу изгряващия в розови багри ден. — Длъжен си да настигнеш тази болна вещица, преди да е влязла в Бурса. Иначе никога повече няма да се добереш до нея!“

Преди да изтекат и пет минути, под Ясъкая, където беше заредил смъртоносния си капан, прелетя като вятър един ездач. По-черният и от нощта кон беше опънал глава напред към Бурса.


* * *

Дори и конете бяха задрямали. Кочияшите — също. Капитанът яздеше ту насам, ту натам, за да поддържа войниците будни.

— Хайде, момчета, който заспи, ще се прости с животеца си!

— Хей ти, първият вдясно! Отваряй си очите! Ще вземеш да паднеш, Къллъ Решо!

Виковете му веднага дадоха резултат. Решо начаса се разкърши и отвори очи. Живна за малко, докато ги затвори пак.

През цялата нощ се стараеше да насочва коня така, че да може Хатидже султан да го вижда през прозореца на колата си. „Нека да гледа какви усилия се мъча да полагам!“ — си казваше. Нямаше друг шанс да отърве кожата. И да му простеше, султан Селим щеше да го помилва само с ходатайството на дъщеря си. С ужас се хвана за гърлото. Изведнъж стисна с колене гърдите на коня, пришпори го по корема. Подкара го направо към колата на Хатидже.

— Султанке…

Долови някакво размърдване вътре в колата. Небиле, която седеше на седалката срещу Хатидже, се стресна от грубия глас на капитана.

— Простете — измънка сънливо. — Унесла съм се.

— Спи! — опита се да ѝ се усмихне Хатидже. — Гледай да поспиш.

— Но, султанке… вие…

Протегна ръка и погали момичето по бузата.

— На мен още не ми се спи. Ти си поспи, че да можеш да ми помагаш, нали? Хайде, затвори очи. Ето така. Утре цял ден ще пътуваме, може би чак до вечерната молитва.

Хатидже се обърна към прозореца, открехна леко кожената завеска и шепнешком попита:

— Какво има? Случило ли се е нещо, Хъдър ага?

— Наближаваме езерото. Искахте да ви уведомя. Там може да си починем за малко. Трябва да сварим чорба за войниците.

Чорба ли? Какви ги приказваше този човек? По петите ги преследва убиецът на двама души, а те ще седнат край езерото да му се любуват и да сърбат чорба, така ли? Планът на Хатидже беше съвсем друг. „И Томирис щеше да разсъждава и да постъпва като мен“ — си каза, като стигнаха до езерото и започна да крои какво да предприеме.

— Приближи се! — прошепна строго към Хъдър.

Капитанът с охота се доближи. Още малко и лявото му бедро щеше да се залепи в скрибуцащата кола на Хатидже.

— Помниш ли салджията от езерото?

— Да! — кимна той.

— Изпрати предварително един човек. Да намери салджията. Веднага да се подготви. Като стигнем до езерото, ти попитай човека дали салът може да издържи моята и още една кола. Ако може, моментално да натовари на сала двете коли.

— Какво?

— Да натовари на сала двете коли. Ще пресека езерото на сал. Ако не става, ще натовариш само моята. Така ще спечеля най-малко три-четири часа. Останалите да продължат по пътя.

— Но… но това… това е много опасно!

— Опасностите станаха наш постоянен спътник, Хъдър ага, забрави ли?

— Да не дава Аллах, но салът може да се преобърне.

— Ами късмет! Но не мисля. Времето е хубаво. Езерото е спокойно.

— Течението…

— Ага!

Хъдър не можеше да реши какво да направи. Ако послуша ума на тази жена и се случи нещо, не му оставаше вече никаква надежда за спасение. Падишахът щеше да го убие бавно и мъчително. Най-вероятно щеше да заповяда да му извадят червата и да види как котките и кучетата ги разкъсват още преди да е умрял. Косата му се изправи от ужас. Но ако не послушаше султанката, смъртта му щеше да дойде от нейните ръце. Оставаше му още една възможност. Да избяга. Да каже: „Да става с теб каквото ще!“, да я изостави там и да изчезне. Мина му през ум да препусне като луд с коня и да се махне. Но докъде щеше да избяга?

Опита се за последен път да я откаже от тази идея.

— А после? — подхвърли към колата. — Тоест, като стигнете до отсрещния бряг. Оттам насетне? Никога няма да ви оставя, султанке, без охрана!

— Ти направи каквото ти казах! — заповяда му Хатидже. — Ще помислим и по въпроса за охраната. Всичко зависи от салджията. Ти веднага изпрати предвестника.

Капитанът обърна главата на коня. Знаеше, че си играе на зарове със смъртта, но нямаше друг начин. Ако качеше Хатидже султан на оня сал, и той щеше да бъде с нея. Ако не се удавеха в езерото, може би само тогава падишахът щеше да го помилва, него, юначния капитан, който прекоси планини и преплува морета неотлъчно до дъщеря му.


* * *

Стигнаха при езеро Сапанджа на зазоряване. Слънцето изгряваше сред пелена от тюл и първите му лъчи превръщаха разстилащата се пред погледа им вода в златен поднос.

— Да доведат салджията! — заповяда Хатидже.

Небиле отдавна не спеше. Силно развълнувана, тя сипеше върху Хатидже дъжд от въпроси: през езерото ли ще пътуват, на сал ли, по водата ли?

— Да, Небиле, по водата ще пътуваме.

— По водата! — плесна с ръце от възторг момичето.

— Страх ли те е?

— Щом съм при султанката, от какво да ме е страх?

Погледна я с обич. „Единствената ми печалба от това кръвопролитно пътуване!“ Сигурно това беше прощалният ѝ подарък от Джевахир. Като нищо сега им се радваше от небето.

Капитанът се покашля, за да даде знак, че салджията е дошъл при колата.

— И салджията ли е при теб, Хъдър ага?

— Тук съм.

Суховат глас.

— Знаеш ли кои сме?

— Казаха ми „важна госпожа“. Не повярвах. Рекох си — какво ще търси тук по това време важна госпожа, и то сред цял куп мъже? Но сега ти чух гласа. Повярвах, че в колата седи жена.

Хатидже се усмихна. Знаеше, че онзи човек нямаше да я види през пердето. Затова се постара да му говори по-мило, по-приятно.

— В тези коли, салджийо, има най-малко още десет жени.

— Десет ли? Олеле, какво ме сполетя! С една жена не се излиза на глава, какво да правим с десет?

Разнесе се звънливият смях на Небиле, не можа да се сдържи и Хатидже.

— Десет, я! — през смях му рече тя. — Влюбихме се в теб, салджийо! Ще ти кажа още и кои сме ние, та да имаш предвид как ще си вършиш работата.

— Която и каквато да си — откликна от другата страна на завеската салджията. Изглежда, капитанът го беше сръгал, защото измърмори: — Какво има бе? Защо ме буташ? Нямам никаква работа с жени. Особено пък и с десет, не може!

— Аз съм Хатидже султан, дъщерята на султан Селим хан! — рязко му обяви Хатидже.

По задавения му в кашлица смях пролича, че той изобщо не ѝ повярва. Вярно, прехвърли през мозъка си, че наоколо има твърде много войници, но въпреки това пак не можа да повярва на думите ѝ. Най-много, си казваше, вътре да е съпругата на някой ага или бей.

— Добре де! — продума между две покашляния и избухвания в смях. — Аз пък съм султан Немруд. Гледай си работата, ханъм!

Завеската се раздвижи. Салджията отначало помисли, че е излетял бял гълъб. Беше малка бяла женска ръка. Тогава видя върху единия ѝ пръст пръстена с камъка като огън и туграта върху него. Очите му се изблещиха от обзелата го паника.

— Султанке! — Моментално коленичи на земята. — Простете на вашия роб! Аз съм жалък и нещастен селянин. Не ви отдадох нужното уважение. Простете ми! Какво ще стане сега? Даже рибите в това езеро имат повече мозък от мен!

— Не смятам, че има неуважение в държането ви. — Тонът ѝ вдъхваше доверие. — А колкото до ума, него ще го преценим точно сега. Най-вече като ни кажеш твоят сал ще пренесе ли две коли?

— Ще ги пренесе! — отговори ѝ той без капчица колебание.

— Сигурен ли си?

— Това е моят сал, султанке. Четиридесет години отивам до оня бряг и се връщам обратно. Ако речеш: „Ще пренесе ли двете коли заедно с осемте впрегнати в тях коня?“, ще ти кажа: „Тцъ!“

Хатидже не го слуша по-нататък.

— Добре, тогава една кола и четири-пет коня. Става ли?

— Колко души?

Хатидже замълча за миг да пресметне. Тя, Небиле, три наложници от другата кола. Станаха пет. Кочияшът — шест. Капитанът — седем. И стражът отпред при кочияша — осем.

— Осем. Ще издържи ли?

— Като прибавите и мен — девет! — отговори пак без никакво колебание: — Ще издържи!

— Един момент, един момент! — ругаейки наум, се намеси капитанът. — Ако колата е една, тя има четири коня. Вие казахте пет, султанке? Няма пети кон!

— Има! Твоят! Хъдър ага, да не би да искаш, след като минем оттатък, да тичаш успоредно с нас чак до Бурса?

Разсмяха се и Небиле, и салджията.

Капитанът се ядоса. Но от друга страна, вътрешно се израдва. „Добре! — си рече наум. — Болната ме взема със себе си.“

— Ами охраната? Никаква охрана ли няма да имате?

— Нали ти си с нас, Диметокалъ? Кочияшът — също. Е, хайде, заради теб ще вземем и един войник. Страж, който ще седи до кочияша. И той влизаше в сметките, когато казах осем.

Хъдър ага се опита да пресметне на пръсти, но така и не успя да стигне до точната цифра:

— Вие… момичето при вас…

— Тя се казва Небиле, ага! Аз, Небиле и още три наложници от втората кола — ставаме пет. Ти, кочияшът и стражът — прави осем. Със салджията — девет. Разбира се, и твоят кон…

Капитанът остана без дъх.

— Точна ли е сметката, салджийо? — попита Хатидже.

— Точна е, султанке! По волята на Аллах старецът ще прехвърли като птички оттатък всички тези, които изброихте.

— Не се безпокой, ще бъдеш възнаграден за службата си богато и пребогато!

— Достатъчна ми е наградата да служа на нашия повелител падишаха и на неговата дъщеря.

Хатидже отвори вратичката на колата. Първо слезе тя. Помогна и на последвалата я Небиле, после тръгна направо към втората кола.

— Ставайте, момичета! Три от вас ще полетят над онова езеро, за да преминат оттатък.

Наложничките решиха, че господарката им, която само преди ден преживя голямо нещастие, е прескочила кризата си и сега се шегува, така че се разчуруликаха от радост.

— Как няма да литнем, щом господарката ни заповядва? Ще се превърнем в птички и ще го прекосим!

— Не се изразих точно! — застана сериозна Хатиже. — Може би трябваше да кажа „като риби“. Защото ще прекосим езерото с плаване.

Пред озадачените очи на момичетата тя се обърна към капитана:

— Избери кой да е командир. Всички останали ще продължат по пътя. И никакви чорби! Да ядат каквото имат в торбите си. Никой няма да умре, ако не яде един ден!

Усети се, че като тръгна към брега да си напличка лицето с прохладната вода на езерото, стъпваше съвсем изправена. С твърда крачка. Главата и плещите — изправени. Имаше усещането, че в един момент ще докосне облаците. И си каза: „Като Томирис!“.

Да, вече беше дълбоко убедена. Вчера, заедно със своя поен Славей, Хатидже беше умряла още веднъж. На нейно място в душата ѝ се беше вселила Томирис.

Нека да я мислеха за Хатидже султан, дъщерята на султан Селим хан.

Тя вече беше Томирис Едже!


XXVIII


САРУХАН, ПЛАЧЕЩАТА СКАЛА

— Ето, тук е! — показа Сюлейман, още неслязъл от коня. — Плачещата скала.

Нямаше нужда от обяснение. Още като я видя, Ибрахим си каза: „Изглежда като глава на жена, която плаче“. От обгърнатата във всички тонове на зеленото планина скалата беше надвиснала като подадена към долината глава на жена. Погледната отдалече, тя като че ли наблюдаваше втренчено пътя, по който никога нямаше да се зададе този, когото очакваше. Приличаше досущ на ридаеща от мъка жена.

Подкараха конете нагоре сред дърветата. Отпред водеха четирима ездачи. Несъмнено задачата им беше не толкова да показват пътя, колкото да охраняват принца. Личеше си, че Сюлейман познава тези места като на длан. Дори и да не ги познаваше, беше сигурен, че конят му ги знае наизуст.