Отпи съвсем малка глътка. После — още една. „Ех, татко! — изстена в душата си. — Къде е вкусът от твоя пръст, къде е твоят аромат?“ Буца заседна в гърлото му. Очите му пламнаха.

— Обикнахме те, Паргалъ! — изрече неочаквано Сюлейман. — Днес ти пристъпи прага на двореца ни като плаха газела. Дано да се запазиш все такъв. И да те е страх, държиш си на думата. Не потъпкваш гордостта си, словото си, ума си заради кариера, ласкателства и благотворителност. Остани си все такъв, за да вървим неотлъчно, чак до края на живота си, един до друг с този Паргалъ, в когото видяхме своя доверен приятел! Ще можеш ли да го направиш?

В този момент Ибрахим осъзна, че е подложен на изпит. Замисли се: „Сюлейман ме накара да пия онова проклето вино, сега пък е седнал да ме изпитва“. Изпи си всичкото вино в купата, и втората преполови. В главата му беше пълна мъгла, като потъналите в облаци планински върхове. Така поне се чувстваше. Достраша го да не му се замотае езикът.

— Ами ако не мога да го направя?

Принц Сюлейман застина така, с купата в ръка. Не каза нищо, само се загледа продължително в очите му.

Ибрахим не си отмести погледа. „В очите на Сюлейман пак проблеснаха светкавици!“ — си каза. Когато дойде денят да седне на трона, този човек ще управлява целия свят само с очите си. Няма да остане нито един престол, който да е по-високостоящ от неговия, и нито един крал, който да не свежда глава пред него.“

— Ще можеш!

— По какво познахте, принце? В очите ми ли го прочетохте?

— Не! — прихна от смях най-неочаквано Сюлейман. — Погледът ти е толкова замътен от виното, че в очите ти не се вижда нищо!

Наведе засрамено глава, но нямаше как да не се засмее.

— Ами тогава откъде познахте, че ще мога да изпълня онова, което ми казахте?

— Защото ние искаме да го направиш, Паргалъ! За да изписват редом до моето име и името Паргалъ Ибрахим! За да не умре — и то не след една, не след пет, а дори след хиляда години — името на доверения приятел на Сюлейман.

Най-сетне принцът поднесе до устата си купата, която от одеве държеше във въздуха, и отпи една голяма глътка. Докато я оставяше на софрата, изведнъж попита:

— Знаеш ли защо това място тук се нарича Плачещата скала?

— Не знам, господарю.

Направи знак да му напълнят купата отново и стана.

— Тогава ела! Ще ти разкажа легендата за Плачещата скала на върха ѝ.

Взеха си купите в ръце и тръгнаха натам. Под тях долината се простираше като черна бездна. Тук-там сред мрака се мержелееха червени светлинки. Това бяха огньовете на лозарите, които продължаваха да работят и през нощта, възползвайки се от нейната прохлада. Сигурно пълнеха кошовете с гроздето, което утре щяха да откарат на пазара.

Подире им притича един прислужник с две постелки за сядане.

— Не ги искаме! — махна с ръка Сюлейман. — Ще постоим прави.

Стояха смълчани известно време така, загледани в играещите пламъчета там долу, в черната бездна.

— Отдавна, много, много отдавна, по тези места живяла една жена. Казвала се Ниоба. Била красива, плодовита съпруга. Аллах я надарил с дванадесет деца.

— Дванадесет ли, принце?

— Да, да. Шест момчета и шест момичета. Ниоба много се гордеела с тях! Предизвиквала завистта на другите жени с хвалбите си: „Аз съм толкова красива и плодовита, струвам толкова повече от всяка друга, от всички вас, че никоя не може да се мери с мен!“.

— Горделивостта трябва да е опасно нещо!

— Не, празноглавата горделивост! — поправи го Сюлейман. — Жените я предупреждавали: „Недей така, Ниоба!“, но тя не разбирала от дума. Отвръщала им: „Да не би да е лъжа? Не съм ли нещо повече от всички вас, от всяка една, дори от богинята Лето? Лето има две деца. А моите са точно дванадесет. Личи си коя струва повече!“.

„Защо ли ми приказва сега тези глупости?“ — замисли се Ибрахим. Сюлейман не беше човек, който си хвърля думите напразно. Но така и не можеше да се сети какъв ли подтекст е заложил.

— И не мислели, че Ниоба няма право, нали принце?

— Като чули името на богинята Лето, жените се изплашили и се разбягали. Но Ниоба вече го била изрекла. Разкаяла се, после се успокоила: „Ама че си и ти? Откъде Лето ще ме чуе?“ Вятърът обаче спира ли се — подхванал изречените от Ниоба думи и ги нашепнал в ухото на богинята.

— А не бива да гневим боговете!

— Лето страшно се разгневила! — потвърди с глава Сюлейман. — Тя имала един син и една дъщеря. Синът ѝ се казвал Аполон, а дъщерята — Артемида. „Вървете — им казала тя — и накажете тази възгордяла се Ниоба така, че да плаче, докато свят светува.“ Със стрелите си Аполон убил шестимата синове на Ниоба, а Артемида — шестте ѝ дъщери.

Умълчаха се. Ибрахим — защото не можеше да реши какво трябва да каже. Сюлейман — за да прецени какво въздействие му е оказал разказът.

— Казват — продължи след малко той, — че в мига, когато Ниоба умряла пред дванадесетте си убити деца, сълзите в очите ѝ се превърнали в камъни. Ето, тази скала е главата на Ниоба. Оттогава до ден-днешен тя не престава да плаче.

Най-накрая Ибрахим реши да реагира по някакъв начин:

— Впечатляваща приказка!

— Но във всяка приказка се крие и малко истина, нали? — отпи още една глътка вино от купата си Сюлейман.

Обърна се и тръгна към сервираната до басейна трапеза. И Ибрахим закрачи след него с куп въпроси в главата си.

Защо Сюлейман му разказа за Ниоба?

Кръглата софра беше раздигната и на нейно място сега стоеше масичка с различни плодове и сиропи. Сюлейман се присегна и взе от сребърното блюдо голяма червена слива.

— Сега ще речеш — подхвърли тихо, загледан в него, — защо ли Сюлейман ми разказа тази приказка?

Ибрахим наостри вниманието си. Зарадва се, че разгада тайната на разказаното, но си знаеше, че трябва да бъде нащрек.

— Поуката, която трябва да си извадим от тази приказка, е, че горделивостта е опасно нещо. Не е ли така?

С известна предпазливост допълни:

— Така изглежда. Но нима човек няма право да се гордее със своите успехи?

— Ако се съгласим с това, тогава къде ще е границата, Паргалъ? Тоест, искам да кажа, как трябва да я преценяваме така, че да не ни погубва?

Ибрахим не му отговори.

— Ето затова те съветвам да не се възгордяваш! Сред нас е прието да казваме: „Само Аллах заслужава да бъде горд!“. Така е. Колкото и да са големи успехите ти, колкото и богатства да натрупаш, недей дори да си помисляш: „Какъв бях, но сега никой не е повече от мен!“. — Захапа сливата, сдъвка я. — А сега, защо ти разказах за Ниоба. Ще поискаме от теб едно нещо, приятелю.

— Дано да имам сили да изпълня заповедта на нашия принц.

— Няма да искаме от теб нещо, което никога няма да можеш да изпълниш, Паргалъ! Ето какво искам: утре, някой ден, някога, когато удари часът, не ми позволявай да стана като Ниоба! Разбра ли ме?

Какво? Това пък какво беше?

— Може да се опияня от победи и видиш ли, че се възгордявам, просто ми припомни тази вечер.

Ибрахим замълча. Този път безмълвието му беше заредено с дълбоко уважение. Смяташе себе си за човек, който обича не толкова да приказва, колкото да мисли, да си гради мечти и да крои планове. Ето че и Сюлейман беше същият. Нещо повече, той беше хиляди пъти по-близо до постигането на мечтите и плановете си. Защото беше синът на падишаха. А той — роб. Хайде, да не казваме роб. А музикант, чието сърце сега се свива при мисълта дали не допусна грешка, че не си донесе цигулката, дали принцът няма да се ядоса и да го изпъди.

Доста време размисляше как трябва да отговори на този въпрос.

— Казвай, Паргалъ! — нетърпеливо го подкани принцът.

— Защо искате това от мен, принце?

— Защото само ти можеш да го направиш, затова! В моето обкръжение ти си единственият, който не премълчава нещата. Тъкмо заради това искам да си останеш такъв искрен и чистосърдечен, какъвто пристигна днес при нас. Разбрахме ли се?

— Аз съм един най-обикновен роб. Обикновен роб, помирисал малко от мастилото. А вие сте синът на краля. Синът на могъщия крал на една могъща държава. Казвате, когато му дойде времето, когато удари часът, имате предвид деня, когато ще поставите на главата си короната. Като дойде този ден, вие вече ще трябва да отдавате на короната онова, което ѝ се полага. Трябва да воювате до победи. И аз виждам, че ще ги печелите. Светът ще ви се види тесен. Пред вас ще рухват престоли и корони. Такъв човек не заслужава ли да се чувства горд? Няма ли да е нечестно, ако някой поиска от него да не се възгордява?

— Не, няма! — отряза го Сюлейман. — Това искам от теб. Ако видиш, че съм леко кривнал от пътя, че съм си навирил носа, да ми кажеш — без да се страхуваш дали няма да се ядосам, да побеснея, да ти отрежа главата! — само да ми кажеш: „Не се самозабравяй! Аллах е по-велик от теб!“. Става ли? Да ми казваш ето това: „Не се самозабравяй, Сюлейман! Аллах е по-велик от теб!“. Договорихме ли се?

Ибрахим настръхна от връхлетялото го в най-неочакван момент странно усещане. Току-що забеляза, че в думите на Сюлейман е заложен някакъв друг, скрит замисъл. Принцът си представяше деня, когато щеше да стане падишах. И си кроеше сметките с тази цел.

Така де, естествено, че щеше да си ги крои… Но дали беше вярно подозрението на Ибрахим към сина на този падишах, за когото беше чувал, че сече глави, да включва в своите сметки и неговото присъствие. „Има ми доверие!“ — си каза. И още нещо. В подтекст той му внушаваше, че в победоносните дни, за които си мечтаеше, виждаше до себе си и него. Виждаше съдбините им свързани една с друга от Бога. Ибрахим щеше да се издига толкова, колкото по-високо се извисяваше Сюлейман.

— Договорихме се, господарю!

— Паргалъ! — промълви тихо през зъби принцът. — Остави тези обръщения като „господарю“! Не искаме такива приказки, когато сме си само двамата насаме. Дойде като Паргалъ, остани си такъв! На кривото викай криво, на правото — право!

Сетне се протегна и взе от масичката една праскова. Подхвърли я в дланта си няколко пъти, после я метна към Ибрахим.

— Еее? — рече внезапно развеселен. — От вечерта насам ни караш да говорим все ние. Сега е твой ред. Разказвай! Как попадна тук? Искам да чуя всичко!

„И какво ще направиш, като го чуеш? — измърмори в себе си Ибрахим. — Остави ми го, да си седи в мен. Не ми човъркай болките!“

— Моята история е доста дълга, принце. Колкото и да разказвам, няма край. А пък и стана късно. Боя се да не ви отнема от съня.

— Ти какво си мислиш — че ще легна и ще заспя ли? Тази нощ ще посрещнем слънцето тук, Ибрахим. Така че започвай да разказваш. Ангел ли си, дявол ли си? От кои си? Знам, че преди госпожата си бил затворен при някого. И това искам да разбера. Хайде, разказвай за всичко! Започни от Парга. Какво е това място?


XXIX


ЕЗЕРОТО САПАНДЖА

Бехнам препускаше с коня като луд. Не знаеше колко още време ще издържи животното на този галоп.

„Проклета жена!“ — си измърмори.

Дъщерята на Селим му обърка сметките, не отседна през нощта в някой хан. Като полетяла птица бягаше пред него. Не му хареса този израз. От смъртта си бягаше Хатидже, сякаш летеше. Защото хванеше ли я палачът, тя щеше да види слънцето за последен път.

Пред очите му се ширна езеро и той моментално се спря. Откъде трябваше да го заобиколи, отляво или отдясно? Къде беше по-краткият път? И най-важното — трябваше да надуши от коя страна са минали и те. Дръпна с все сила юздите. Гемът разрани устата на коня, той изцвили от болка и му се противопостави.

— Трай си, проклето животно! — нахока го Бехнам. — Не си тръгнал на разходка, преследвач си! Ти си конят на смъртта!

Не ги търси дълго. Не беше трудно да открие отъпканата от много коне поляна. Смачканата тук-там трева беше започнала да се изправя. „Два!“ — каза с гняв. Трябва да са на два часа по-напред. Веднага трябваше да продължи пътя си. Изправи се. Дръпна запъхтения кон за юздата. Скочи на гърба му, без да ползва стремето. Обърна животното с глава към залеза на слънцето. То пристъпи един-два пъти с нежелание. Бехнам тъкмо щеше да го срита с шпорите по корема, когато го обзе предчувствието, че не тръгва във вярната посока. Имаше нещо нередно. Какво беше то — не успя веднага да го открие. Скочи долу. Втурна се натам, където видя следите от подкови. Наведе се и започна да се вглежда в изправящите се треви и метличини, в хлътналите из меката пръст очертания на подковите. Проследи и дирите от колелетата. Странно! Нещо го държеше нащрек. След малко пак се наведе. Този път ги преброи. Еднааа, две. Там — триии. Тази — четири. Ееее? А къде е петата?