Демет Алтънйелеклиоглу - Ибрахим и Хатидже

Принцът знаеше, че вече не може да го спре. Усети, че Паргалъ изпитваше някакво странно удоволствие да разказва за преживените ужаси.

— Ти какво избра?

Отговорът му прозвуча без капка колебание.

— Стълбът. Защото не вярвах, че пиратите могат да ядат хора. Правеха го, за да ме стреснат. А мишките не си поплюваха. Бяха гладни до една. За тях нямаше разлика дали е човек или нещо друго. Ядяха всичко, което намереха. Малко по малко, от бавно по-бавно.

— Съжали ли, че си взел това решение?

Ибрахим се усмихна тъжно:

— И да, и не, принце! Малък бях. Още не бях разбрал, че хората могат да бъдат по-жестоки и от кръвожадните зверове.

— Паргалъ!

Принцът се беше уплашил от изражението на Ибрахим. Искаше му се да попита: „Нещо лошо ли ти сториха?“, но не посмя. На едно невръстно момче? „Господи!“ — възкликна негласно. Ибрахим така и не чу, че извика името му.

— Останах вързан на мачтата. Молих ги да ме отвържат, плаках. Напразно. Гладен бях, жаден. Пак започнах да крещя. Виковете ми не послужиха за нищо друго, освен най-близкият до мен пират да ме налага с юмруци, да ме рита и блъска. Кръвта шуртеше и през очите ми. Нищо не можех да виждам. И изведнъж на бегом дотича Ескамилио. Развика се: „Стига вече!“. Носеше дълъг кожен колан. С голяма желязна тока.

— Налага ли те с него?

Нищо не му каза. Без малко щеше да възкликне: „Колко дни, колко пъти!“

Принцът скочи от гняв. С ръце на гърба той заобиколи няколко пъти Ибрахим.

— За тази вечер — толкова!

— Простете ми! Разстроих ви много. Но нали ви казах, дълга история!

— Не си ме разстроил. Не се измъчвай повече със спомени от миналото.

— Спомени от миналото ли, принце? — погледна го странно Ибрахим. — Че аз не го забравям дори и за миг! Миналото е моето точило. Чрез тези спомени си изострям омразата.

Сюлейман се закова пред него.

— Точило, а? Какво се надяваш да постигнеш с изострената си омраза? Онези проклети отрепки повече няма да се мяркат пред очите ти.

Че само пиратите ли? Ами оня демон, който го унижи вчера? Нямаше ли да се изпречи някой ден пред него? Напразни ли щяха да останат молитвите му всяка нощ това да не се случи? Напразно ли беше подхранвал толкова години вярата си, че ще дойде денят на разплатата?

Не искаше да се задълбават повече и затова си замълча. Не му каза, че всяка нощ в мислите си съживяваше лицето на Ескамилио, за да не избледнее в паметта му. Не му разказа и за това, че не заспива, преди да си представи курса, който следват пиратите; изгнилите докове, които зърваше скрит между чувалите, щом пуснеха котва край някой бряг; оглушителните викове на хората, които се опитваха да продадат нещо; бръщолевенията сред избухващи гръмогласни смехове на слезлите от галеона търговци на роби пред разни мъже с мрачни физиономии; стенанията на превърнатите в кожа и кости от влачене на тежките вериги роби, когато ги подкарваха към пристанището и те едва-едва тътреха крака натам…

Най-накрая свалиха и него от кораба. Различаваше се от другите по две неща: беше много малък, беше и без вериги. Ескамилио му стисна ухото до скъсване и го заведе при един друг човек. Ако му бяха казали, че може да има по-грозен мъж от зверовете, които го отвлякоха, нямаше да повярва. Този ден повярва. Брадата на този екземпляр висеше до средата на гърдите му и по нея бяха навързани разноцветни конци и фльонги. Отначало помисли, че няма очи. Когато Ескамилио започна да му говори, космите на онзи се вдигнаха назад и между тях се появиха две дупки. Пиратът сякаш гледаше от дъното на някой кладенец. Момчето не можа да разбере карат ли се, или просто си приказват. Така се надвикваха, докато говореха! Но Ибрахим беше убеден, че ставаше дума за него. Защото звярът току го придърпваше, отваряше с двете си мръсни ръце устата му и се опитваше да покаже зъбите му на човека с хлътналите очи.

„Продава ме!“ Помни как си го каза тогава със свито сърце. Онзи хвърли в дланта на Ескамилио две сребърни и куп медни монети, после го сграбчи за косата.

— Тръгвай!

Втори господар, втори кораб, нов порой от бой. Екипажът го наричаше Реис или Тракония.

„Що за име е това?“ — се беше запитал тогава.

Каквото и да направеше, Реис го биеше; ако не го направеше, пак го биеше. А и Ибрахим си просеше боя. Всичко оплескваше. Оня полудяваше, биеше го и крещеше: „Заслужи си го! Ще те разпъна на кръст. Ненапразно ме наричат Тракония! Ще го направя! Ако не го закова това копеле за ушите, какво друго да съм!“.

Най-накрая му омръзна. Даде го като помощник на своя юнга. Това беше първото му служебно стъпало в живота. Вече не беше обикновен роб. Беше се издигнал. Слуга на слугата!

Юнгата беше четиринадесет-петнадесетгодишно чернокожо момче с къдрава коса. Казваше се Игонда. Но всички го наричаха накратко Иго. Нощем на палубата от него се виждаха само снежнобелите му зъби и бялата склера на очите му. Всичко останало у това момче се сливаше с мрака.

— Реисът няма ли си име? — попита скришом един ден Ибрахим.

— Има си. Но никой не го знае. И никой не го пита.

— Добре де, защо му викат Тракония?

— Абе, що за син на рибар си, а? Не знаеш ли какво е тракония?

Ибрахим завъртя глава на две страни. Не знаеше.

— Траконията е една от най-отровните риби. Който се докосне до бодлите ѝ, се отравя и умира. Умират дори големите риби, ако я ядат.

Момчето се наведе съвсем близо до ухото на Ибрахим.

— Наричат Реис така, защото е смъртоносно отровен.

Детският мозък веднага заработи.

— Ти виждал ли си?

— Какво? Тракония ли?

— Ъхъ!

— Виждал съм я! Уууф! — смръщи лице Иго. — Ужасна! Веднъж бяхме хвърлили мрежата в морето. Като я извадихме, всички се развикаха: „Тракония!“, и се разбягаха. Рибата подскачаше, беше грозна, с бодли и изпъкнали очи. Като подскачаше, докосваше с бодлите си някои от моряците и те моментално умираха. Никой не можеше да се приближи до нея. Един глупак от екипажа се накани да ѝ забие ножа. Само че умря той, а не тя. Както скачаше, рибата заби бодлите от плавника на гърба си в ръката на този нещастник. Преди да мине и час, човекът умря в страшни мъки.

— Добре де, нищо ли не може да убие траконията?

Чернокожото момче извъртя очите си така, че бялото им блесна като фенер.

— Какво!? — изсмя се то. — Ще тръгнеш да я ловиш ли?

— Неее! Само се позаинтересувах няма ли нещо, което да убие траконията.

— Не знам. Дори и да има, Иго не го знае.

Ето че Ибрахим го знаеше: Омразата!

На този свят нямаше нищо по-отровно от омразата!

Част от молитвите му всяка нощ бяха точно за това. „Велики Исусе, посочи ми деня, в който ще мога да убия с омразата си и Тракония, и демона!“.

— Омразата прояжда човека, докато го усмърти!

Ибрахим се стресна от думите на принц Сюлейман. Така се беше унесъл, че дори не схвана какво му каза.

— Господарю! Принце! Простете ми! Като се пробуди миналото, човек се отнася нанякъде.

Сюлейман кимна.

— Нашите възпитатели ни учат, че омразата е грях. Особено Джезеризаде Касъм все казваше: „Омразата изяжда човека, докато го погуби“. Веднага се сетих за него.

Не беше необходимо кой знае колко време, за да разбере, че думите му не оказаха никакво въздействие върху Ибрахим.

— Яде ли го или не, не знам! Но искаш ли да ти кажа нещо, Паргалъ? Забрави това минало, то ти носи само болка. Сега пред теб е бъдещето. Иди си, легни в леглото си, спусни завесата и нека миналото остане зад нея. Като станеш сутринта и вдигнеш завесата, ще видиш, че миналото вятърът го е отвял.

Изправи се и даде едва забележим знак на прислугата си.

— Хайде! Тръгваме си. Може би ще чуем продължението някой друг път.

ЗАВРЪЩАНЕ В БУРСА

Този път Хатидже не възрази. Капитанът имаше право. Спасиха се, но течението ги беше отнесло доста на юг от мястото, където очакваха да излязат на брега. Трябваше най-малко час да се придвижват на северозапад покрай брега, за да излязат на пътя към Бурса.

— Прощавайте, султанке! — изрече капитанът, а по изражението и стойката му личеше, че няма да търпи никакво възражение. — Оттук няма да мърдаме.

— Но, Хъдър ага…

— Ще изпратя предварителен страж. Да огледа пътя към Бурса. Или да вземе от онези, които идват след нас, една кола с достатъчен брой охрана и да ги докара тук. Или да изчака подкреплението, което поисках от Бурса, и да им съобщи къде се намираме.

— Хъдър ага…

— Отсечете ми главата, но ме чуйте! Няма да разреша на султанката за пореден път сама да се хвърли в опасност.

— Разрешение ли? — не се сдържа Хатидже, разсмя се: — Командире, та аз не съм ви искала никакво разрешение!

— Този път — няма, султанке! Да, разрешение! И аз, вашият слуга, вашият роб Диметокалъ Хъдър, не ви разрешавам! Оставаме тук. Толкоз! Веднъж да ви заведа до Бурса жива и здрава, а пък после вие там…

Капитанът направи с ръка движение като че ли му прерязват гърлото.

— Вие ще решите…

— Щом е така — отговори Хатидже сухо, — какво да се прави. Нали залагаш живота си, няма какво повече да кажа. Да изчакаме, да видим. А останалото, като стигнем в Бурса…

Хатидже повтори същия жест на Хъдър. Изхърхори, сякаш прерязваше гърло.

— Там ще решим…

Въпреки че изтръпна, Хъдър ага не се разстрои. Станалото — станало! Чашата се прекатури и млякото се разля! Каквото и да направеше, нямаше смисъл. Заради неговата глупост двама от служителите на падишахската дъщеря бяха убити, а Хатидже я опази само Аллах. Ако тя беше на мястото на своята наложница, отрязаната ѝ глава сега щеше да пътува в ръцете на убиеца към Тебриз. Всъщност цялата вина носеше принцесата, но нали Хъдър нямаше как да обясни на Селим хан, че неговата дъщеря се е влюбила в лекаря. А даже и да му кажеше, кой щеше да повярва? Сега той нямаше да се вслушва в думите на Хатидже султан. Нали глава на падишах не се режеше два пъти? Така и Хъдър ага — ако умираше, щеше да умре наведнъж, и толкоз!

— Поне запали някакъв огън. Погледни и в продоволствените торби на охраната. Няма да е зле, ако похапнем малко печено. Страхът, преживяванията, въздухът над езерото — изгладняхме от всичко това!

Капитанът припряно изхвърча. След по-малко от две минути огънят гореше на закътано място, а изпратеният разузнавач препускаше на коня си към пътя за Бурса.

* * *

Разузнавачът, когото Хатидже нареди да изпратят, пресяваше полето с очите на ястреб. Още не можеше да повярва какво се случваше. Толкова битки бе водил, край главата му бяха свистели стрели и куршуми, но никога досега не бе усещал дъха на смъртта толкова отблизо. Не знаеше какво е да ти се подкосят краката. Но върху онзи люшкащ се сал… „Няма лъжа, няма измама, краката ми се разтрепериха!“ — засмя се в себе си той. Беше докопал едно въже, свит на топка. „Ей, Всемогъщи! — молеше се той. — Щом ще ме прибираш, да беше взел душата ми поне на бойното поле, когато дрънчат ятаганите срещу врага-неверник! Малко ли ти се видя безстрашието на твоя слуга, та ще го удавиш във вода? Жива да е Хатидже султан! — възкликна той, без да изпуска от поглед простиращото отпреде му поле. — Да си призная честно, единствено тя не се изплаши! А ние ѝ се подигравахме тайно, обиждахме я, че е неизличимо болна жена! Смела жена излезе!“

„Еее! — рече си с чувство на удовлетворение. — Болна не болна, с една дума — дъщеря на баща си. Видял ли е някой султан Селим да се изплаши, че и дъщеря му да се стряска?“

Започна да кима с глава в потвърждение на собствените си думи.

„Велик е Аллах! Ето че не се изплаши! Всички ние се стреснахме за душичките си. А тя се хвърли да спасява малкото слугинче. Как се казваше? Ха, Небиле! Рече си, ще спася момичето, а сама щеше да се търкулне в езерото. Абе без малко водата да направи това, което шах Исмаил не успя!“

Внезапно очите подадоха сигнал за тревога. Напрежението пробуди всичките му сетива. Изправи се върху седлото.

Някакви хора идваха! Свестни или злодеи? Кои ли ще са?

Бяха все още далече. Но ако се съдеше по облаците прахоляк, бяха много. И то — доста много!

Заслони очи от слънцето с длан и се опита да ги види по-добре. Ненапразно го наричаха Ястребовото око. Забележеха ли заек, яребица, подгонеха ли каквото и да е, набързо го откриваше с поглед сред храсталаците. „Какво ли е това? — промърмори под носа си. — И защо са толкова много? Човек като нищо ще си помисли, че е тръгнала на поход цялата османска армия.“