Зад конниците се стелеха на вълни, на вълни облаци пепел и прах. „Най-малко са два ескадрона!“ — прецени наум.

Продължи да ги наблюдава. Реши, че са повече и от два ескадрона. Хрумна му мисъл, от която се вцепени: „Колко още? Ама че си остарял! И очите ти са започнали да не виждат. Дори не можа да преброиш колко още ескадрона има! Как ще разбереш свестни ли са или разбойници?“.

Отново прикова цялото си внимание в приближаващия облак от прах. Очите му пламнаха от дългото взиране.

Мисълта, която го връхлетя преди малко, отново му зачовърка в мозъка. Само един човек можеше да препуска насам с толкова много конници.

„Възможно ли е? Не, драги! — си каза. Махна с ръка във въздуха. — Глупости!“

Но и вярваше в това, което виждаше. Пак ги преброи. Един. Два. Три. Стелещият се след конете прахоляк му пречеше да се ориентира добре. Шест. Седем. Осем…

— Олеле! — викна с глас разузнавачът. — Девет! Точно девет!

Затвори очи. Разтърка ги с опакото на дланта си. „Да не бъркаш, дърт ястребе? — потърси си сметката той. — Я погледни по-добре! Това, което виждаш, да не са копия?“

Не бяха.

Първо се увери, като преброи още един път. Девет! Второ, ако бяха копия, щяха да блестят от слънцето. А тези не блестяха. Сякаш на върха им се развяваше нещо.

Наближиха още малко. Той се наведе, залепи ухо до земята и се заслуша. „Охооо! Нито са два ескадрона, нито са и три! Към нас идва цяла армия! Цяла армия!“

Пак се изправи. Проследи ги още известно време.

Преброи едно копие, две… Осем!

Не. Девет. Девет копия с конски опашки на върха!

Пред конските опашки пристъпваше сред облак от прахоляк черен жребец. От пушилката ездачът не се виждаше. Но личеше гордата му стойка върху коня, такава, сякаш искаше с глава да стигне небесата. От двете му страни набиваха копита в земята два сиви коня. Слънцето сякаш беше кацнало върху лявото рамо на ездача отдясно. Ярко се открояваше и върху дясното рамо на левия конник. Така силно блестяха раменете на ездачите.

„Леле!“

Всичко си идваше на място. Това, което му беше дошло наум, сега яздеше пред армията.

Черният жрец!

Конник с глава в небесата.

Кацналото върху двамата конника слънце. „Какво ти слънце!“ — възкликна вътрешният му глас. Това бяха ятаганите на падишаха. Върху раменете на неговите оръженосци.

И девет копия с конски опашки!

Втурна се надолу от скалата с неспирни викове:

— Падишахът! Падишахът! Пристига Селим хан!

Черният жребец беше един от двата коня на султан Селим хан. Черният се казваше Карадуман[25], белият — Акдуман[26]. Когато тръгваше на война, падишахът се мяташе на Карадуман, в мирно време се разхождаше с Акдуман.

— Леле-мале! — мърмореше, падаше и ставаше разузнавачът. — Селим хан е върху Карадуман!

Тогава…

— Ох, леле! — размахваше ръце във въздуха като крилата на вятърна мелница, докато се добра до мястото, където беше вързал коня си. Още с качването заби шпори в корема му. Надигна гривата и се приведе към шията. — Препускай! — зашепна в ухото му. — Надбягай вятъра! Селим хан се е качил на бойния си жребец, идва след нас. Позна ли Карадуман? Малко ли сте препускали един до друг! Покажи на всички, че не си остарял. Препускай! Лети! Да известим Хатидже султан!

Известно време препуска натам, откъдето беше дошъл. Изведнъж се сети нещо и дръпна юздите. Конят изцвили от болка и се закова на място. „Къде така бе! — изруга себе си. — Къде така? Падишахът идва не към нас, а отива натам, където си мисли, че ще намери Хатидже султан. Добре де, момичето не е там, накъдето е тръгнал!“

Обърна коня назад. Заудря го с юздите от две страни и запрепуска към мястото, откъдето беше дошъл.

Отново се притесни от хрумналата в главата му мисъл: „Как щяха да постъпят с някого, който препуска на кон като луд срещу падишаха?“

Ще го прострелят право в челото.

И то без да попитат кой е, що е.

Опъна юздите надясно и обърна коня към едно възвишение, откъдето можеше да им се покаже. Животното, свикнало по бойните полета с ненадейните и резки заповеди на своя ездач, се подчини безпрекословно. След минута бяха отгоре на възвишението. Оттам вече се виждаше шествието от деветте кавалкади, което заливаше долината като порой.

Опъна с все сила юздите. Конят изцвили и се изправи на задните си крака. Задържа се така, а с копитата под тънките си глезени отпред взе да рита гневно във въздуха.

— Хееей!..

Разузнавачът захапа повода със зъби. Изправи се върху стремената и започна да размахва ръце във въздуха.

— Хееей! Погледнете насам! Хееееей!

Не го чуха. Не го видяха. Пороят продължи да се носи по долината.

„По дяволите! — изруга. — Хайде, че не ме чувате, не ме чувате. Ами не ме ли виждате? За какво му е на Селим хан това шествие, щом не може да види даже летящата във въздуха птичка?“

— Хееей! Конниците на падишаха! Юнаци! На хана на хановете…

Продължи да размахва ръце.

— Отивате в грешна посока! Хатидже султан не е натам! Насам, насам! На запад! На запад бе, обърнете се де!

Изведнъж забеляза, че един от кавалеристите, без да забави ход, посочи възвишението, на което се намираше той. Явно и човекът викаше. Видя как още няколко ездачи погледнаха към него. Единият изведе коня си на открито и го пришпори.

Душата му заликува: „Слава богу! Успях! Видяха ме! Отива да доложи!“.

Ездачът приближи коня си до оръженосеца отляво. След няколко секунди и левият оръженосец погледна към възвишението. Едва забележимо позабави хода на коня си и намали разстоянието до следващия от двамата оръженосци. Разузнавачът не го беше забелязал по-преди.

„Леле! — си каза, докато продължаваше да размахва ръце. — Това бил високопоставеният Мустафа паша бе! Великият везир! И той бил там! Нямахме представа, че Османската империя е тръгнала на поход!“

Обзе го съмнение: „Сбърка ли, старче? Ами ако Селим хан отива на война, а не при дъщеря си?“

Нямаше човек да не знае, че след като Селим се разправи с непокорните си братя, ще подхване война със Сафеви хан. Значи, беше ударил часът! А той беше отклонил могъщия господар от пътя му. „Ако това е така, тежко ми и горко!“

Оръженосецът се обърна към настигналия го велик везир. И той погледна към възвишението. Разузнавачът беше абсолютно сигурен. Позна великия Мустафа паша. „Гадняр! Защо ли Селим хан още държи този човек при себе си? Не беше ли точно той начело на онези, които подстрекаваха принц Ахмед да започне борбата за власт с брат си?“

Мустафа паша видя как някакъв човек на кон размахва ръце и им прави знаци да вървят не натам, а на запад. Сръга коня си. Мина между оръженосците. Изравни се с коня на султан Селим. Каза нещо на господаря. Селим дори не си обърна главата. Но изведнъж дясната ръка на падишаха се вдигна нагоре. Карадуман забави ход. Същото направиха и онези, които ги следваха. Най-накрая цялото шествие спря. Падишахът завъртя във въздуха дясната си ръка и посочи възвишението.

„Олеле!“

От очите на господаря хвърчаха светкавици.


* * *

Когато видя сред дърветата колите и охраната, Бехнам не се зарадва. Настигнал беше кервана, но защо ли? Неговата мишена не беше там.

Не биваше да го надушват. Можеше да са разпратили разузнавачи на четири страни. Веднага щеше да им направи впечатление всеки непознат, който се навърташе из гората. Щом видеха трите дамгосани с нажежен нож резки над лявата му гръд, веднага щяха да разберат, че е човек на шах Исмаил. А да се отдалечеше от тях също не му вършеше работа. Това можеше отново да увеличи разстоянието помежду им. Реши незабелязано да ги следва. Така или иначе някъде по-нататък щяха да се засекат с онази жена. „Хайде! — рече. Бехнам не можеше да се погледне сам, но знаеше, че по лицето му пълзи онази смразяваща кръвта усмивка. „Хе, хе, хе!.. — процеди. — „Тръгвайте пред мен и ме водете при нея. Не се мотайте! Има глава за рязане!“


XXXII


САРУХАН, ДВОРЕЦЪТ НА САНДЖАКБЕЯ

През отворения прозорец на принц Сюлейман откъм Плачещата скала полъхна утринен ветрец и заедно с него в стаята му затрептяха звуците на трогателна мелодия. „Свири — си рече. — Паргалъ свири за душата си!“ Тя стенеше, ронеше въздишки, гърчеше се от болка, зовеше на бунт, изправяше гордо глава.

Сякаш чуваше душата на Ибрахим. Всичко разказано и всичко неизказано.

Макар че спеше дълбоко, сгушила глава върху гърдите му, тя също чу мелодията. Въздъхна и се размърда. Сюлейман я погали нежно по косата — той не искаше да отлетят омайните трепети, които пораждаха в душата донесените върху крилете на ветреца мотиви.

— Чуваш ли? — промълви тя.

— Шшшт!

Тя надигна леко глава от гърдите му и го погледна със сънени очи.

— Той ли е?

Принцът само кимна с глава. Не искаше нищо друго, ничий глас, никакво присъствие да развали вълшебството на този миг. Затвори очи, сякаш спеше. Представи си как Паргалъ е преклонил глава над цигулката си и изтегля лъка.

Тя отново се надигна леко. С върха на пръстите си погали гърдите му и промълви:

— Много е хубаво! Обаятелно!

— Слушай само, Гюлбахар! — погали я отново принцът.

Малко обидена от този лек укор, тя се изправи. Разпиля косата си върху лицето му. Знаеше, че изпитваше гъдел от този допир и се разсмиваше. Този път обаче не стана така.

— Този човек — как го наричаше ти, ха, Ибрахим! — да не е магьосник?

Не беше честно! Когато Ибрахим свиреше, всеки трябваше да замълчи. Дори птиците и насекомите. Гюлбахар също! Отхвърли косата ѝ от лицето си.

— Моят господар знае по-добре и от мен — разсмя се тя, — че човек, който свири така, непременно е влюбен!

— Гюлбахар! Нека да слушаме!

Тя долови гневните нотки, макар и приглушени в шепота. Отпусна пак глава върху гърдите му. Мъркаше, глезено се притискаше. Това винаги го е подлудявало. Тя носеше в себе си свободолюбивия дух на Кавказките планини. Никой — било то син на падишаха или последен бедняк — не можеше да заповядва на едно кавказко момиче какво да прави. Дори мъжът, в когото беше влюбена! „Аз съм Гюлбахар! Махидевран Гюлбахар, която носи в себе си семето на утрешния падишах! Последната дума винаги ще имам аз!“

— Е, какво да се прави! — нацупи се тя. — И ние явно чак утре сутринта ще съобщим на нашия принц новината, която сме му приготвили.

Сюлейман дори не я чу.

Гюлбахар го видя как слуша мелодията със затворени очи и изпадна в недоумение. „Да — реши за себе си тя, — сега не е подходящият момент да му го кажа. А нека преди това да споделя и с майка му. Утрото е по-мъдро от вечерта.“

Страстно погали с пухкавите си устни врата му.

— Вслушайте се и във вашата Гюлбахар, принце! — промълви тя. — Това, което долавяте, е гласът на любовта!

Принцът не забеляза зова в гласа ѝ. Не го трогна и неприкритата обида, с която тя му обърна гръб. Цялата му мисъл бе погълната от цигулката на Ибрахим. Любов ли?

„Каква ти любов бе, жено! Тези мелодии са гласът на една душа, готова да изригне като вулкан. Те са плисъкът на река, готова да закипи, да разруши и да завлече своите прегради!“


* * *

Зовът, изтръгнат от душата на Ибрахим, долетя със сутрешния полъх не само до стаята на Сюлейман, разля се и навред в двореца.

Майката на Сюлейман — Хафза султан, се събуди плувнала в пот от кошмара, който ѝ се бе присънил, и първият дочут звук беше едно дълго трогателно „ла бемол“, а след него — пицикатото от кратките подскоци на лъка върху струните. Мелодията на Паргалъ погали като балсам кървящото от тревоги сърце на Хафза султан, съпругата на султан Селим, която той изпрати да придружава сина си — санджакбея.

Беше лош, кървав сън. Наблизо се навърташе някакъв вълк. Звяр, от чиято паст капеха кървави лиги. От очите му изскачаха искри. Хафза го замери с камък, но вълкът не избяга. Дори напротив, с протегната напред глава бавно-бавно идваше към нея, все едно душеше следите на някого. Изведнъж вдигна глава. Погледнаха се очи в очи. Тя изкрещя, но никой не я чу. Вълкът заговори с човешки глас: „Хафзааа!“. Можеше да вижда кръвожадните му очи по-отблизо, дъхът му я обгаряше. Този път вълкът вдигна глава към небето и зави: „Съпруго на султан Селим!“ Хърхорещият му вой я парализира. Ръцете и краката ѝ бяха като вдървени. Не можеше вече да хвърли камък. Не можеше и да избяга. „Ти ме изпрати при демоните от ада, Хафзааа!“ Вълкът започна да рие земята с едната си лапа. „Наближава часът на разплатата, Хафзааа! Трепериииии! Жаден съм за кръвта на рода ти, Хафзаааа!“