После дочу някакво стенание. Като скимтенето на ранен лъв. Или на ранена газела — ѝ мина през ум. „Лъвове мои, газело моя!“ — потрепери от ужас Хафза. Започна да крещи и… Събуди се, облята в студена пот.

Нямаше вълк. Но воят му още звучеше в ушите ѝ. Изправи се в леглото. Това беше някакъв напев, а не стенание. Мелодия, която отвяваше ужаса, заредена едновременно и с тъга, и с надежда. „Някой свири!“ — си каза. Това беше звук, който никога досега не беше чувала. По тона си малко приличаше на един къс и дебел инструмент, на който в Трабзон свиреха с лък. Този обаче беше по-нежен, по-вълнуващ, по-обаятелен.

„Дано да е за добро!“ — промълви с разнежено от цигулката сърце. До ден-днешен сънищата не бяха подвеждали Хафза. Нещо се беше случило. Или щеше да се случи. Потръпна от страх. От път идваше някаква новина. „Новината в устата на звяра!“


* * *

Заслушаха се в Ибрахим и наложниците, и войниците. Постовите, прислужниците, забързаните да приготвят закуската готвачи, чираците. И притихналите в натежалите си от копнежи сънища уморени, капнали новобранци от общото помещение. Нямаше живо същество да не се събуди. Птиците, агнетата, насекомите… Светът се събуди за новия ден с божествените мелодии, които се ронеха от струните на цигулката. Болки, копнежи, несподелени любови, прикрити ревности — всичко, всичко се пробуди. Отрониха се въздишки. Избуяха мечти.

Мюнире се пробуди с първите бавно възвисяващи се към просветляващия небосвод звуци. Още не се беше наспала добре. На сутринта дебелата възрастна жена веднага щеше да дотича при нея. Снощи тя беше викнала в помещението на момичетата:

— Коя от вас е пристигнала днес? От чифлика ли, откъде ли?

— Аз — отвърна Мюнире с разтреперани ръце и крака.

От притеснение го произнесе толкова тихо, че дори и сама не се чу.

— Абе тук вече приемат и глухи, така ли? Виж я ти, от одеве викаме, а не чува…

Останалите момичета извъртяха глави към нея и се разсмяха. Мюнире с последни усилия отговори:

— Аз… съм… моля…

— Добре. Брей, тя имала език. Я излез отпред да те видя!

Мюнире тръгна с плахи стъпки към вратата.

Дебелата възрастна жена я измери с поглед от глава до пети. Пак се обърна към другите момичета:

— Като ми казваха, че няма по-черно нещо от нощта, аз все отричах. Има, казвах. Не че бях виждала. Но я вижте, права съм била. Абе това е по-черно и от нощта!

Навред прогърмя смехът на жените и момичетата. Мюнире усети, че цялата ѝ кръв се качи в бузите.

— Кажете на главния евнух да даде на тази съвсем светли дрехи. Нощем някой може да не я види и ей богу, като нищо ще вземе да се сблъска с нея.

Докато изчака истеричния невъздържан взрив от смях да утихне, тя продължи да оглежда Мюнире.

— Млък! — викна и всички се спотаиха. — Ти дойде с някого от чифлика на госпожата, така ли?

Идеше ѝ да викне: „Да! Дойдох с някого! С този, който е моят живот, моята душа!“.

Но само кимна с глава.

— Добре! Утре сутринта стани рано. И върви в покоите на принца. Намери човека, с когото си пристигнала. Майка Хафза заповяда да те предадем на служба при него. Ще вършиш всичко, което трябва. А вечер — тук. Ще се връщаш в помещението на момичетата.

Мюнире забрави целия си гняв. Като нищо можеше да се хвърли на врата на жената, която преди малко я дразнеше, и да я разцелува от радост по сбръчканите бузи.

Но успя да се овладее. Задоволи се само да кима с глава.

— Дадоха ли ти постелки?

Никой нищо не ѝ беше дал. Този път жената погледна към момичетата ядосано.

— Дайте ѝ постелка! Какво е това? На аристократки ли ми се правите само за това, че сте дошли преди нея. Като пристигнахте тук, и вие бяха същите. Уплашени, прости, мърляви. Покажете ѝ и къде да се изкъпе. Изтъркай се добре, момиче! Може пък малко да побелееш!

Пърхаше като птичка с разперени крила от радост. Забрави изцяло униженията. Щеше да бъде все при него. На сутринта щеше да изтича при него. При Ибрахим!

Само че нощта нямаше свършване.

Лежеше върху тъничката постелка, която ѝ дадоха. Разсмяха се и ѝ казаха: „Върви и си постели ей там при вратата. Там ще спиш!“

А тази врата водеше към тоалетната.

И това не я разстрои.

Тя пърхаше с крила от радост, като птица.

„За кого мислиш, като свириш? За нея ли? Нека! Нали аз ще съм при теб, това ми стига. Ще си живея с болката да знам, че копнееш за нея, че си влюбен в друга, само и само да бъда при теб.“

Страхуваше се даже да помръдне, за да не събуди другите момичета. Една от тях, по-отпред, изпъшка. Друга изстена: „Ааах!“. По-встрани трепна немощен, прималял гласец: „Мамо!“. Трета изхълца. И още една.

Значи всички се бяха събудили от цигулката на Ибрахим.

— Идвам! — осмели се да промълви тя. — Чакай ме. Идвам!


* * *

Мелодиите на Ибрахим погалиха и каменните зидове на войнишкото поделение. Хърканията секнаха. Събуди се и Джелаир ага. Заслуша се. Досега не беше чувал подобно нещо. Птица ли е? Добре де, що за птица? Коя птица би си поела толкова дълбок дъх, че да издаде подобен продължителен звук? По едно време си рече: да не би пък чакал да стене. Че има ли такъв чакал да пее песни!? Слиса се. Измърмори:

— Какво е това нещо бе!?

Нямаше кой да му отговори. Макар че цялото отделение се беше пробудило, всички стискаха очи като заспали и слушаха. Някой се пренасяше мислено на село, друг копнееше за оставената далече годеница, за майка си.

Като не получи никакъв отговор, Джелаир ага се разгневи:

— Хей, не чувате ли бе? Няма ли кой да стане и да изпъди това проклето животно?

Няколко неволни, плахи, боси стъпки се втурнаха към вратата.

Къде в тъмницата щяха да открият животното! Джелаир ага реши първата му работа сутринта да бъде разпращането на хора във всички посоки, които да запушат устата на животното, дето издава тези нечувани досега звуци. Изчака малко мелодията да секне. Не секна. Звуците бяха странни — ту стенеха, ту бликаха с възторг.

— Умри! — изкрещя той. — Това е последната нощ, в която ще ми пееш! Още като съмне, ще те запратя в ада!


* * *

— Пазете се! — извика конникът, втурнал се сред облаци от дим и прах. Не обърна никакво внимание на пазачите при портата, които се опитаха да му препречат пътя, и връхлетя в двора като фъртуна.

За миг настана паника и суматоха.

Мюнире тъкмо излизаше от кухнята, когато чу чаткането на подковите. Щеше да поднесе на Ибрахим една чудесна закуска и щеше да му каже: „Аз дойдох!“. Но не успя.

Конникът профуча като светкавица и през наизлезлите войници. Те се развикаха, втурнаха се да го хванат и един от тях се блъсна в Мюнире. Тя залитна настрани, а подносът падна на земята. Сбърка се какво да направи и току се шмугна в сянката под един навес.

Конникът непрекъснато крещеше:

— Тичайте! Кажете на принца!

— Тпрууу!

— Спри се бе, човек! Не ти ли е жал за животеца?

Пазачите бяха докопали коня и увиснали от двете му страни, тичаха успоредно с него. В същото време дърпаха ездача за краката и крачолите, мъчеха се да го свалят от гърба на животното. От всяко войнишко помещение изскачаха мъже с копия и пушки.

Конят се подплаши от това, което ставаше покрай него, и се изправи на задните си крака. Ездачът така и не се опита да го успокои.

— Пуснете ме! — обади се той.

И в същото време държеше в ръка повода и удряше наляво и надясно по хората, за да не го хванат.

— Не се занимавайте с мен, ами тичайте да известите Сюлейман хан! Идвам от пътя към столицата. Чак от езерото Сапанджа.

— Какво ме интересува откъде идваш! — викна един разгневен сержант. — Къде се е чуло и видяло така да се връхлита в дома на нашия санджакбей?

Капитанът хем нахлузваше шапката си на главата, хем бързаше да пристигне на мястото, където се разиграваше сцената.

— Или да слиза доброволно…. Или издърпайте тоя леш от коня! — заповяда той още отдалече.

Ездачът преметна десния си крак над коня и се плъзна от лявата страна на седлото надолу. В същия миг го сграбчиха петнадесет-двадесет железни клещи.

— Не се занимавайте с мен, момчета! — кипеше той и се мяташе да се откопчи. — Нося важно сведение за нашия принц. Събудете го, ако спи. Не тук, заведете ме при него. Спешно!

— Хей! Какво става там?

От този вик цялата олелия притихна, мястото, където се беше скрила Мюнире, направо се разтресе.

— Що за позор!? Като чакали крещите и виете в двора на нашия дом!?

Мюнире позна този глас.

„Божичко, това е принц Сюлейман!“

Виковете секнаха. Всички удариха дясно коляно в земята, склониха глави. Пазачите дръпнаха заедно със себе си и конника до земята.

Сюлейман видя съборения мъж, в когото се бяха вкопчили и го държаха здраво толкова много мъже.

— Ти пък кой си?

— Нося вест за принц Сюлейман!

— Казвай каквото има да казваш! Но ако бях на твое място, преди това щях да си прочета молитвата. След врявата, която вдигна, ако новината ти не е важна, сърди се на себе си. Дори ние да ти простим, ей тези там… — И Сюлейман махна с ръка към пазачите, които още не го бяха пуснали. — …няма да те оставят на мира, без да те прекарат на фалаката!

Конникът не се отказваше от опитите да се изправи, но и се загледа в младежа, който говореше така изискано. Нима това беше синът на могъщия султан Селим? Юношата с широките шалвари и ленената риза без яка? Можеше ли синът на падишаха да се облича така и да се разхожда насам-натам без свитата си? И то рано сутринта? Щеше ли някой принц да напусне по това време обятията на жена си?

— Това, което имам да казвам, е за принц Сюлейман.

— Е, добре! Ето ме на! Аз съм Сюлейман!

Едва когато видя изражението на лицето му, вестоносецът се убеди, че този младеж, облечен не както подобава, действително е принцът. „Брей, брей! — удиви се негласно той. Тези, които го бяха виждали, му бяха казвали: „Така те поглежда… Ще ти се стори, че е блеснала светкавица и върху главата ти е паднал гръм!“

Ето така гледаше голобрадият млад мъж. „Каква ти брада! — укори се сам. — Не знаеш ли, че на принцовете им е забранено да пускат бради?“

Този път сам падна на коляно:

— Простете ми, принце!

— Е? — пристъпи към него Сюлейман. — Вдигна на главата си всичко наоколо, че било спешно. Казвай каквото имаш за казване!

— Принце! — хвърли крадешком поглед наоколо конникът. — Това, което ще ви кажа, е секретно!

— Секретно ли?

Онзи кимна.

— Кой те изпрати?

Конникът го погледна умолително. Не можеше да реши дали е целесъобразно да изрече името пред всички.

— Казвай бе, човек! Кой те изпрати на нашата врата?

— До вас… и до вашата валиде…

Ето сега Сюлейман пък на свой ред го погледна изумен.

— И до нашата майка, а?

— Определено, господарю наш!

— Че кой би могъл да изпраща съобщение до нас и до майка Хафза!?

Човекът най-накрая не се сдържа:

— Вашата сестра… Нейно Превъзходителство Хатидже султан…

Хатидже!

„Моята нещастна сестра!“ — въздъхна Сюлейман. Щом Хатидже му изпращаше толкова разтревожен вестител, сигурно се беше случило нещо сериозно. Беше получил известие, че най-сетне състоянието ѝ като че ли малко се е подобрило и е тръгнала на път към Бурса. Но не трябваше ли вече да е пристигнала там? Разтревожи се.

— Откъде каза, че идваш?

— Оттатък езерото Сапанджа.

На мига съобрази, че пътят на Хатидже за Бурса трябваше да мине оттам.

— Султан ханъм — продължи вестоносецът — ме изпрати на път от един хан, чието име пожела да промени.

— Какви ги каканижеш? Къде бил този хан?

— Хан „Сладкопоен славей“… „Славеят“!

„Славей“ ли? Странно! Да не би приказките на този човек да са зашифровани? Затова ли Хатидже беше поръчала да говорят пред валиде. Майка им добре се оправяше с тези шифри.

Като разбраха, че вестоносецът не е опасен човек, един по един започнаха да се разпръскват. За всеки случай двама се изправиха до него. По изражението на лицето му Сюлейман разбра, че и главата да му отрежеха, този човек нямаше да каже нищо повече.

— Добре тогава — обърна се той и тръгна към стълбището. — Доведете го при нас… Един да изтича при нашата валиде да ѝ съобщи, че ние очакваме майка Хафза.