Демет Алтънйелеклиоглу - Ибрахим и Хатидже

* * *

— Опитаха се убият Хатидже султан!

— Какво!? — викнаха Хафза султан и Сюлейман в един глас. — Да я убият ли!? Аллах да ни опази!

Хафза султан се хвана за сърцето и се строполи на дивана.

— Как е дъщеря ми? Добре ли е?

— Слава богу, майко султанке, Хатидже султан е жива и здрава. Но се отказа да отива в столицата. Реши да се върне в Бурса. Каза ми: „Отивай да съобщиш на майка ни, на брат ни! Да вземат мерки! Смъртта дебне край нас!“

— Моля те, Всевишни, пази я! — проплака Хафза султан.

— Султан ханъм пожела да ви разкажа от игла до конец всичко, което се случи.

— Добре, добре! — реагира Сюлейман. — Разказвай!

И той им разказа. Като чу, че лекарят на дъщеря ѝ Фехим Челеби е убит, Хафза султан го прекъсна с писък. А пък като научи и това, че убиецът е взел наложницата на Хатидже за дъщеря ѝ, че е убил Джевахир и е отрязал главата ѝ, съпругата на султан Селим започна да се бие по коленете.

— Олеле, Джевахир, олеле, дъще! Толкова млада беше! Как можаха да те погубят? Кой… защо?

— А убиецът? — избухна Сюлейман. — Хванаха ли го? Само не ми казвай, че при толкова много придружители на Хатидже султан, с десетки, убиецът не е открит!

Вестоносецът наведе глава от срам.

— Ще ви смажа всичките! — изруга Сюлейман. — На кого служите! Опитват се да погубят дъщерята на баща ни, нашата сестра, а убиецът се изплъзва от цял ескадрон охрана!

— Обаче… като разбрал, че отрязаната глава не е на султанката, той захвърлил главата на Джевахир хатун. До нея намерихме окървавената му кама. С пет извивки.

Камата на Сафеви!

Начаса в мозъка на Сюлейман просветна искра. Това беше дело на чичо му Ахмед. „Не беше ли той, който се спазари подмолно с шах Исмаил? Синът му не избяга ли да търси подслон при Сафевидите след поражението при Йенишехир овасъ още преди да си плати за предателството към баща ми? Това явно бе организирано от принц Махмуд. Да изпраща палач срещу жена!“ Стисна юмруци от гняв. Спомни си, че понякога упрекваше баща си за пролятата братска кръв в името на трона. „Прав е бил!“ — изпъшка.

— Кучетата на шах Исмаил! — Гласът му прогърмя като зов за бунт. — Той е главата на змията! Хей, Исмаил! Какво си мислиш, че ще подминем ей така това, което си направил? Ето! Заклевам се: ако баща ми още не е завладял твоя трон и твоя дом, знай, идва нашият ред! Дълг за нас вече ще бъде да заличим и теб, и държавата ти от лицето на земята!

Дъхът му секна за миг. Почувства, че се задушава.

Ибрахим!

Изневиделица се сети за Ибрахим. Нали точно в такива моменти имаш нужда от най-доверения си приятел!

„Ти обезумя от гняв!“ — ядоса се на себе си. Така де, колкото и добър да е, робът си е роб. Какво ти разбира роб от държавни дела, че да седне да ги обсъжда с него? И все пак в този момент искаше Паргалъ да бъде до него. Помисли си как ще му каже: „Чу ли, Ибрахим, Сафеви шах насъскал кучетата си срещу нас. Обезглавил едно невинно момиче вместо Хатидже султан. Какви мерки да взема?“.

А той щеше да отговори: „Има вероятност да е шах Исмаил. А той кой е?“. Може би нямаше да подскаже какво да предприеме, но поне щеше да сподели с него гнева си, негодуванието си, враждебността си, омразата. Ибрахим много добре знаеше какво е омраза!

Въздух! Сюлейман имаше нужда от въздух! Иначе щеше да се пръсне.

Спусна се към вратата презглава и почти без дъх нареди:

— Намерете Паргалъ и го доведете!

Личният секретар дочу вика му и дотича разтревожен.

— Намери Ибрахим, Гафар ага, и ми го доведи! — извика, прескачайки през прага навън. — Довереният ми приятел! Не ме гледай така… Онзи, цигуларят!

ПО ОБРАТНИЯ ПЪТ КЪМ БУРСА

Откъм възвишението долетя неясен вик и всички насядали край огъня скочиха.

Към тях препускаше някакъв конник.

— Това е Ястребовото око! — извика капитанът.

— Защо ли е толкова притеснен? — стресна се тя. — Грози ни някакво зло ли?

— Султанке! — сгуши се веднага в нея Небиле.

— Вика нещо, но и аз, султанке, не мога да го разбера. Явно е нещо спешно! — казвай Хъдър ага.

Ястребовото око наближаваше с крясъци и викове:

— Падишахът! Господарят! Селим хан! Господарят идваааа!

А в себе си проклинаше. Що за черен ден! Отначало се изправи очи в очи със смъртта, после пък отклони падишаха от пътя му, а от викане започна да го боли и гърлото.

— Казвам ви бе, падишахът! Господарят идва насам! Отпушете си ушите! Падишахъъъът!

— Какви ги говори?

Капитанът за миг се подвоуми да ѝ каже ли или не. Че този човек беше луд, луд беше! Ето го на, как крещи: „Падишах!“.

— Ами такова… — смънка под носа си той. — „Падишахът!“ крещи, султанке, „Падишахът идва!“

Хатидже скочи на крака от радост.

— Моят татко! — неволно, но възторжено възкликна тя.

Сети се, че от години не го беше наричала така. „Моят татко! Моят благодетел! Падишахът! Идва при мен! Тича към своята дъщеря!“

— Бързо прибирайте всичко! — излезе от сянката на дървото, за да си даде нарежданията към наложниците, приковали очи в препускащия от възвишението конник.

— Оправете се! Господарят пристига!

Най-сетне Ястребово око успя да се спусне от стръмното възвишение, без да събори коня си, а и без сам да излети нанякъде от него. Като слезе на равното, той препусна с все сила.

— Хо! Хо! Хо! Султан Селим хан идва насам!

Доближи се до Хатидже султан, прехвърли крак над животното и скочи долу от все още препускащия кон. Притича още две-три крачки по инерция от набраната скорост. В следващия момент без малко щеше да се изпързаля на колене, но успя да запази равновесие. Точно пред Хатидже султан се просна на земята:

— Султанке! Държавният ни глава! Падишахът пристига! Селим хан…

— Къде е? — опита се да прикрие радостта Хатидже.

— Зад хълма. В долината! Има-няма на десетина минути оттук…

Капитанът започна да раздава заповеди наляво и надясно. Момичетата се подредиха на една страна, мъжете, начело с Ястребово око — на другата. Пооправи външния си вид и застана най-отпред. Замисли се: „Самият гняв препуска насам. Да видим сега четиридесет катъра ли, четиридесет сатъра ли…“

Всички едновременно чуха боботенето. Земята потрепери. Конят на разузнавача беше слязъл на бегом до брега на езерото и пиеше вода. Останалите усетиха от какво се тресе така и ги обзе безпокойство. Пристигаха стотици коне.

Не след дълго боботенето прерасна в грохот. Хатидже първа го видя върху билото на хълма.

— Татко!

Яздеше Карадуман. А Карадуман, стъпил на върха, сякаш разбра, че господарят му се е намерил с дъщеря си, та се изправи на задните си крака и изцвили от удоволствие. После се остави стръмнината да го засили надолу.

Хатидже се улови, че погледна към баща си с гордост. Когато заминаваше от Бурса, тя се отвращаваше от него и все едно бягаше оттам. В ушите ѝ пищяха виковете на мятащия се Емирхан: „Не ме погубвай, чичо!“ Сега обаче в главата ѝ звучаха едни-единствени думи на баща ѝ: „Ако ти не задушиш вероломството, то ще задуши теб, Хатидже!“.

Този път обаче вероломството нямаше да пожъне успех. Знак от Бога беше нейното спасение от косата на смъртта. Щяха да го победят. Никой нямаше да се изплъзне от възмездието или да избяга от него. Баща ѝ, майка ѝ, брат ѝ, тя — всички заедно, рамо до рамо, щяха да се борят срещу злосторниците. Кой ли е успял да се опре на Османската династия, когато всички се хванат за ръце, та убийците и престъпниците ли, които шах Исмаил пусна по петите им, да си изпълнят задачите?

Джевахир умря заради нея.

Сбогом, копнеж по мъжка ласка!

Сбогом, надежда!

Сбогом, приятелство!

Още отначало беше сгрешила. Още от самото начало! Беше дъщерята на Селим хан и Хафза султан. А тръгна да става друга. Ако Аллах бе пожелал, щеше да я сътвори в друга женска утроба, от семето на друг мъж. Напразно бе правила и невъзможното, за да се разграничи от своя произход. Дъщерята на могъщия султан Селим хан трябваше да живее като Селим, да чувства като него, да бъде такава, каквато иска той. Точно каквато я иска баща ѝ! Трябваше да бъде Томирис Едже!

И ето че сега ѝ се предоставяше тази възможност. Внезапно Хатидже усети с всяка фибра на тялото си наближаващата война. На този свят не му бяха необходими двама завоеватели от едно и също потекло. Като Тимурленк и прапрадядо ѝ Баязид хан Светкавицата. Тесен се оказа светът едновременно и за двамата. Светкавицата си отиде, светът остана за Куция Тимур. Сега беше техният ред. Или Селим щеше да управлява света, или Исмаил. А в тази битка на живот и смърт трябваше да се включи и тя. Ако трябва, щеше да легне в краката на баща си и да го моли заедно с него да връхлети срещу Исмаил шах. Едва тогава щеше да потуши бушуващия в душата ѝ пожар.

— Ятаганът! — промълви към застаналия на крачка зад нея Хъдър ага. — Дай ми ятагана си!

— Султанке…

Хатидже дори не чу шепота му, подаде назад дясната си ръка:

— Ятаганът, капитане! Дай ми ятагана си!

Гласът на принцесата прозвуча по-остър и от ятаган. Хъдър изтегли ятагана си от ножницата и пъхна ръкохватката му в дланта на султан ханъм. Хатидже моментално усети в ръката си прилив на невероятна сила от два пъти закалената стомана. По цялото ѝ тяло премина тръпка на удоволствие, каквото никога дотогава не беше вкусвала. Разкрачи се. Протегна лявата си ръка и хвана Небиле. Притегли я през кръста до себе си. Изпълни се с щастие, когато и нейните ръце се обвиха около талията ѝ. Вдигна глава към синьото небе, по което започнаха да се появяват бели облаци. И остана така.

А после заговори на себе си: „Виждаш ли? Ето ме! Хатидже, дъщерята на Селим хан! Хатидже султан размаха ятаган в името на Османската империя. Изтрий от съзнанието ми, от душата ми болките на миналото, за да се посветя като баща ми с цялото си същество на държавата. Дай сила не на сърцето, а на разума и на ръката ми, за да не оставам по-назад в героизма от мъжете!“.

Обзе я чувството, че облаците ѝ се усмихват. „Дочу ме! — си каза. — Томирис Едже ме чу. Усмихна ми се!“

С приближаването на конницата всичко наоколо се разтресе от оглушителен грохот. Изправен върху Карадуман, баща ѝ изглеждаше като непревземаема крепост. Върху червената шапка беше завит тюрбан от най-рядко срещана батиста. Носеше кафтан в цвета на тюрбана си, закопчан чак до брадата. Никъде по него нямаше везмо от сърма. Защо ли му трябваше сърма? С черните си гъсти вежди, с черните си мустаци, самият той беше истинско въплъщение на могъщество и великолепие. От очите му хвърчаха светкавици.

Карадуман намали ход. Баща ѝ подкара коня си в тръс към нея. Всички наоколо се поклониха както подобава пред своя повелител. Права остана единствено тя, а и прегърналата я през кръста Небиле.

Конят люшна глава да развее гривата си, с игрива походка се изравни с нея, накрая застана точно отпреде ѝ. Изпръхтя звучно и си пое въздух през жарките ноздри. Хатидже усети, че Небиле се изплаши, и я притисна още по-силно до себе си. Извитите върхове на бащините ѝ ботуши, над които се подаваха крачолите на зелените шалвари, с които беше облечен под червения кафтан, бяха на нивото на очите ѝ.

Вдигна глава и погледна баща си отдолу нагоре.

„Не! — обади се гласът вътре в нея. — Гледаш към най-могъщия от могъщите в Османската империя, падишаха султан Селим!“

В очите на Селим сякаш се оглеждаше целият свят.

— Господарю! — обади се Хатидже.

Шепотът ѝ обаче беше толкова тих, че не го чу дори самата тя. „Не! — каза си. — Това бе останалият в миналото глас на Хатидже. Така ли говори Томирис Едже?“ Изправи рамене, вирна глава. Без никакъв страх погледна в очите, от които изскачаше огън и пламък. Цялата трепна, като различи притаената в този пожар обич.

— Татко!

Тъкмо щеше да докосне с лице краката на падишаха, когато забеляза, че всички, които бяха зад гърба на баща ѝ, като по заповед обърнаха лице към дясното рамо и погледнаха встрани.

Какво великолепно обучение, каква великолепна дисциплина.

Обърнаха глави, за да не станат свидетели на срещата между бащата и дъщерята. А и защото се пазеха да не покажат неуважение към султана, ако се загледат в Хатидже.

— Добре ли си, дъще?

Хатидже се изуми: това наистина ли е гласът на баща ѝ? За пръв път го чуваше толкова гальовен, толкова мек.