Демет Алтънйелеклиоглу - Ибрахим и Хатидже

— Добре съм, господарю!

— Да благодарим на Пророка! Много се уплашихме, когато получихме новината. След като изпратихме вестоносец до валиде и батко ти, веднага се метнахме на конете да те открием.

Селим прехвърли крак и слезе от Карадуман. Протегна ръка. Без да се колебае, Хатидже я целуна и допря чело в нея. Само преди няколко дни щеше да се подвоуми дали да целуне ръката на баща си. Сигурно щеше да си каже: „Тази ръка е оцапана с кръв! Кръвта на Емирхан, на другите племенници, на чичовците ми!“. Сега знаеше. Виждаше всичко много по-ясно. Държавата не даваше, тя вземаше. Както казваше баща ѝ, държавата завладяваше дори и духа ти. И нейният дух вече принадлежеше на Османската империя.

Най-неочаквано Селим хан се приведе към дъщеря си. В един момент всеки си помисли, че падишахът ще я целуне по бузата или по челото. Но не я целуна. Само я хвана за раменете и я обърна към себе си.

— Прости ми, Хатидже!

— Да простя ли, господарю?

— Да! Знаеш за какво!

Сърцето на Хатидже затрептя:

— Как може дете да се сърди на баща си? Особено ако бащата е владетелят на Великата Османска империя. При това вие нали ни внушавахте, че държавата не дава, а взема? Какво от това, че държавата е поискала да се пожертва една султанка? Всъщност, дано господарят да прости на дъщеря си!

Падишахът се изправи. Лицето му грееше от щастие.

— Кой е това? — посочи с брада вкопченото в Хатидже момиче, което го гледаше с широко отворени уплашени очи.

— Небиле. Спомен от Джевахир, която заложи главата си заради мен. Много я обичаше. Никога няма да я изоставя! — И като се наведе към момичето, допълни: — Небиле, целуни ръка на падишаха, нашия господар!

Този път Селим протегна ръка към разтрепераното момиче. От вълнение Небиле бе почервеняла като рак. Хвана върха на голямата ръка и я целуна. Вместо да я допре до челото си, тя залепи глава върху нея. Хатидже и наложниците се разсмяха уж незабелязано, а султан Селим ѝ каза:

— Браво, Небиле! Господ да те поживи! Я да видим дали знаеш какво означава твоето име?

Просто не можеха да повярват — и Хатидже, и Небиле, и агите, бейовете и войниците, които следваха падишаха. Султан Селим да говори на едно слугинче, малко колкото палец.

Вкопчена колкото може силно в ръката на Хатидже, Небиле без малко щеше да припадне от вълнение. Силите ѝ стигнаха само колкото да отрече с глава.

— Добре тогава, хайде да го научиш. Небиле означава „почтен човек“. Умен, схватлив, знаещ, добродетелен. Да изброявам ли още? Имаш чудесно име. Бъди достойна за него!

После отново обърна поглед към Хатидже. „Аллах! — възкликна негласно Хатидже. — Какво ли ще стане, ако отсега нататък ме гледа все така?“

— Въоръжила си се с ятаган, дъще?

Не му отговори.

— Прилича ти.

Хатидже преглътна. Мина ѝ през ума дали е разрешено. Нали щеше да изхвърли от живота си всички тези проклети „разрешено“ и „неразрешено“! Да вървят по дяволите!

— Като Томирис Едже, татко!

Султан Селим изведнъж вдигна гордо глава. В очите му просветна усмивка.

— Не си забравила, Хатидже?

— Не. Не съм го забравила!

Падишахът кимна доволно с глава. После се обърна към свитата си:

— Аги, дъщеря ни се е въоръжила. Сега на Хатидже султан ѝ трябва подходящ ятаган!

По-близките редици се раздвижиха. Султанът погали едва забележимо ръката на дъщеря си и взе ятагана. Подаде го на приведения надве в поклон пред него капитан.

— Вземи го!

Хъдър ага се изправи и взе ятагана от ръката на господаря. Целуна го три пъти и го вдигна до челото си.

— Кой е този, Хатидже?

В този момент капитанът беше готов да умре. Ей сега принцесата щеше да му разкаже всичко, а султанът на султаните щеше да кресне: „Ах, ти, злосторник!“, и да изпадне в ярост.

— Хъдър ага, господарю. Командирът на придружаващия ескадрон. Ако сега стоим живи и здрави пред вас, то е благодарение на неговите усилия и храброст. Капитанът спаси живота ни на два пъти!

Той просто не повярва на ушите си. „Аллах! Аллах!“ — само това си повтаряше. Ако го оставеха сам пред Хатидже, щеше да падне в краката ѝ.

— Да си жив и здрав, ага! — каза с плътен глас Селим. — Задължени сме ти за живота на едното от двете ни най-скъпоценни съкровища. Ще ти се отплатим щедро.

„Двете най-скъпоценни съкровища, а? — замисли се Хатидже. — Аз и Сюлейман. Ние сме най-скъпоценните съкровища на баща ни, а?“ Едва не изпита благодарност към палача на шах Исмаил. Всичко това се случи благодарение на него, тя дочу тези красиви думи благодарение на неговото злодейство. Благодарение на него сърцата на бащата и дъщерята се свързаха отново и Хатидже се роди за втори път.

Внезапно редиците на придружаващите ги се разлюляха. Оръжейникът донесе богато инкрустиран със скъпоценни камъни ятаган и коленичи пред господаря. Хвана го с две ръце и го издигна до челото си.

— Като принц ни запасаха с два ятагана, единият е на кръста на нашия син Сюлейман. Другия го скрихме. След като моят Пророк не ме дари с втори син, решихме, когато му дойде времето, да препашем с него нашия зет.

Селим забеляза, че лицето на дъщеря му моментално придоби мрачно изражение, и разбра, че е прекалил.

— Но, паши, аги, това не е ли несправедливо към това женско чедо? Плюс това, откъде накъде чуждият син ще носи нашия ятаган? И ние решихме, щом дъщеря ни порасне още малко, да бъде неин. Сега, когато Хатидже султан се появи пред нас с този ятаган, също като Томирис Едже, разбрахме, че очакваното време е дошло. Тя е дъщеря на хан. Внучка на хан. От славно потекло. За дъщерята на такова славно потомство няма по-хубав чеиз от ятагана, наследен от дедите.

Всички кимаха одобрително с глави, а в ума на Хатидже се вклини думата „чеиз“. Да не би Селим хан да си е наумил да я омъжва за някого? Убедена беше, че този път нямаше да позволи подобно нещо. Веднага изхвърли от главата си без време нахлулата мисъл.

— Този ятаган отдавна е принадлежал на дъщеря ни Хатидже султан, Предопределено било за този ден…

Хатидже взе ятагана от баща си. Както повеляваше традицията, тя го хвана с една ръка, целуна го и го допря до главата си. Ушите ѝ бумтяха от гордост. Не знаеше на кръста си ли да го препаше, или да го държи в ръка. Реши да го препаше. Небиле се втурна да ѝ помогне. Но от вълнение и припряност и двете не успяха.

— Еее! — със задоволство рече падишахът. — Така ли ще ни държите тук — на крака? Нямате ли къде да ни поканите?

Имаше. Постлаха на земята един голям килим. Върху него поставиха две украсени със скъпоценности табуретки.

— Ела, Хатидже, да поседнем ей така, един срещу друг — подкани я падишахът. — Разкажи ни какво се случи.

Разказа му. Нищо не пропусна. С изключение на любовния си плам към Фехим Челеби, който изпепеляваше сърцето ѝ.

— Добре, принцесо моя! — замислено продума падишахът. — Разбра ли се защо Джевахир хатун е отишла при челебията лекар?

„Олеле!“ — надигна се в нея вик. Не беше подготвена за такъв въпрос. Разбра го и изпадна в паника. Съжали, че така лековато бе подценила острия ум на баща си. Бузите ѝ запламтяха.

Още като видя алените кръгове по лицето на дъщеря си, Селим хан разбра каквото имаше за разбиране.

— Както и да е! — обърна се той настрана. — И двамата са намерили своя покой. Да не се ровим повече. Кажи ми, да видим, по какво се разбра, че убиецът е агент на Сафеви?

Хатидже извади от пояса си нещо, увито в коприна.

— По това!

Подаде го на баща си.

— Хъдър ага попадна на следите. Намери го… — Езикът ѝ се върза. — …при… при главата на Джевахир.

Сюлейман разви загърнатия в коприна малък пакет. По лицето му пробягна кръвожадна искра, после запламтя омраза.

— Камата на Сафеви!

По извивките ѝ още стояха кървавите следи от двете човешки същества. Примесилата се кръв на Фехим Челеби и Джевахир беше застинала в черни, ужасни налепи.

Хатидже видя в очите на баща си истински горски пожар. Той веднага се изправи на крака.

— Коджа Мустафа паша! — прогърмя надясно.

Въобще не погледна към поклонилия се пред него велик везир.

— Не спираш да твърдиш, че мирът със Сафеви бил допустимо нещо. На ти сега мир! Ти, паша, искаш Османската империя да сключи мир с тази змия, така ли?

После се обърна наляво:

— Зюлфикар ага!

Оттам притича командирът на еничарите. Наведе глава, поклони се чак от кръста.

— Спешно започвайте подготовката! — заповяда Селим. — Главата на змията трябва да бъде смачкана навреме. Щом не са му стигнали силите да се добере до нас, а е посегнал върху харема ни, ние ще превземем трона и ще подложим на огън и плам неговото леговище.

Главният везир понечи да каже нещо. Селим размаха гневно камата точно под носа му.

— Не искам да чуя нито дума, паша! Не виждаш ли това? Кръвта върху тази проклета кама можеше да е на дъщеря ми!

Главният везир сведе очи.

— Казахме подготовка, значи искаме подготовка, Мустафа паша! Да се направи каквото трябва за тази цел! — Селим замълча за миг, колкото да си поеме дъх. Като видя, че пашата още стои пред него с наведена глава, той се ядоса още повече: — Какво!? Още ли стоиш? Ние ли трябва да си подготвяме войската, а подчинените ни да не си помръдват и пръста? Или… още искаш да се откажа от похода? Държим в ръцете си този кървав нож, нали? Какво друго очакваш да се направи, освен да тръгнем на война? Да седнем и да мислим ли? Да кроим планове? Да преговаряме? И ние ли да пуснем като него палачи, да изпратим убийците да заколят жените, бебетата в люлките? Това ли очакваш от нас?

От изсипалия се върху главата му порой от упреци лицето на великия везир направо посивя.

— Пази боже, съжалявам, султане мой…

— Щом е така, събирай си багажа, паша! Връщаме се в Бурса. А оттам — право в столицата. Ти ще отидеш при палатковия лагер на армията. Да се подготви бързо за поход. Искам такава подготовка, Мустафа, че като скоча на Карадуман и пристигна там — докато кажа: „Аллах е велик!“, войската да е тръгнала на имперски поход. В противен случай — мисли му!

Ръката на великия везир Мустафа паша неволно подскочи към гърлото му. Какво си е намислил този човек? Дали не е разбрал, че подмолно е помагал на принц Ахмед? Никой, освен самият Ахмед не знаеше за това. Изведнъж мозъкът му пламна. Ами ако са изтезавали Ахмед и той се е разприказвал?

Най-добре беше час по-скоро да се отдалечи. Наведе се, кръстоса ръце и се хвана за раменете.

— На вашите заповеди, господарю!

Запристъпва заднешком, докато се смеси с навалицата и изчезна от погледите.

Сега султан Селим се обърна наляво.

— Ами ти, ага, какво чакаш още? — започна да назидава командира на еничарите.

— Господарю! — прозвуча тихичко някакъв глас.

Беше Хатидже.

Шепотът на дъщеря му изненада Селим. Ядосваше се, ако някой го прекъснеше, който и да беше той. Забравила ли го беше Хатидже? И то пред пашите, пред агите!

— Хатидже?

— Господарю, не задържай тук Томирис Едже. Трябва да си отмъсти. Вземи я със себе си.

Томирис Едже, а!

Селим се изпъчи. Обърна гордо глава към пашите и агите, погледна ги право в очите: „Ето, това е моята дъщеря!“. Бавно зави в коприната окървавената кама, която държеше в ръце. Най-накрая се реши — подаде я на Хатидже.

— Пази я! Ще я поискам от теб в деня, когато донеса трона и короната на Исмаил и ги хвърля в краката ти!

— Господарю! Татко?

— А сега — хайде! Да се мятаме на конете! — Погледна към Хатидже, усмихна ѝ се под мустак: — Имай търпение! Препаши си и ти ятагана! Томирис хатун сигурно не е държала меча като тояга.

Обърна ѝ гръб и се отправи към Карабулут.

САРУХАН, ДВОРЕЦЪТ НА САНДЖАКБЕЯ

„Като затворен в клетка лъв!“ — това бе първата му хрумнала мисъл, когато влезе и видя принц Сюлейман с кръстосани на гърба ръце да снове из стаята си нагоре-надолу. Не че беше виждал затворен в клетка лъв, а защото реши, че ако затворят един лъв в клетка, ще изглежда точно така.

Нищо не каза, застана прав. Изчака да заговори той.

Сюлейман знаеше, че е дошъл, но въпреки това, без да спре поне за миг, продължи гневно да снове. От време на време си промърморваше нещо неясно.

По едно време дойде и се спря пред него. За пръв път Ибрахим изпита страх пред светкавиците, които изскачаха от очите му. Беше се изплашил и от очите на оня звяр, който го хвана, и от очите на търговеца на роби, на когото го продадоха. Но това тук беше друга работа. При тях нямаше нищо друго, освен примитивна диващина. Бяха погледи на вълк, готов да разкъса плячката, погледи на мечка. Пламъкът в очите на Сюлейман обаче трептеше, стихваше, омайваше, покоряваше, привличаше. В очите му блестеше слънцето. Който ги погледнеше, не можеше да се отърси от обаянието на слънцето. На човек не му оставаше никакъв друг шанс, освен като звездите да се понесе по собствено желание и в собствена орбита към безкрая.