Демет Алтънйелеклиоглу - Ибрахим и Хатидже

Ибрахим неволно отмести поглед и наведе глава. Сюлейман го възприе като жест на уважение от страна на приятеля си.

— Паргалъ, опитали се да убият сестра ми!

Гласът на принца сякаш разряза като вик въздуха в стаята.

— Сестра ви ли, принце?

— Сестра ми!

— Не знаех, че имате сестра.

— Хатидже! Беше в Бурса! — кимна Сюлейман в знак на потвърждение.

— Кой би искал да убива сестра ви? Как…

— Шах Исмаил! — процеди през зъби Сюлейман.

— Шах ли? Той пък кой е?

— Сафевидският владетел. Най-върлият враг на османската държава.

Видя, че Ибрахим не разбра нищо и че трябва да го просвети малко повече.

— Османската империя граничи на изток със страната на Сафевидите. Тя непрекъснато воюва с нас. При всяка схватка си изяжда боя и мирясва. Но не се отказва от лошотията си. Владетелят на Сафевидите се опитал да попречи на дядо ми да остави трона на баща ми. Разпалил раздори.

— Извинете ме, принце, но какво значи раздор?

— Това значи, че вкара разцепление, вражда сред членовете на династията. Насъска братята един срещу друг. Баща ми имаше двама братя. От различни майки. Коркуд и Ахмед. Шах Исмаил ги провокира. Разпали всеки от тях с думите: „Тронът по право принадлежи на теб. Какво ще го оставяте на Селим. Вървете да си получите правата. Аз съм зад гърба ви!“. — Въпреки натрупания гняв Сюлейман се засмя: — Няма как да си ги получат, но нали червеят вече е пуснат да им гложди мозъка! Исмаил не се задоволи само да пусне червея в мозъците на чичовците ми, ами им даде тайно пари, вкара подмолно свои хора и така им осигури военна сила. Чичо Коркуд бързо се отказа. Обаче принц Ахмед вдигна открит бунт срещу баща ми. И тогава падишахът го нападна и край Бурса направи войската му на пух и прах. Плени брат си. Изби всички, и най-малките деца.

„Мили боже!“ — изтръпна Ибрахим. Чак и децата ли? С какво невъзмутимо спокойствие го изрече Сюлейман. Въобще не му прилягаше на този толкова чувствителен, запленен от музиката човек да говори за убийства като за нещо съвсем естествено.

— Нямаше друг начин! — продължи Сюлейман.

По погледа му Ибрахим разбра, че не е склонен това да се обсъжда. „Какво ти става? След като те си вярват, че това е в реда на нещата, каква полза има ти да оспорваш такива убийства?“

— Разбирам — измънка под носа си. — Само че какво общо има сестра ви с всичко това? Всъщност защо онзи шах е тръгнал да убива точно нея?

— Вероятно е пуснал човек и по моите дири! — изрече с ледено смразяващ тон Сюлейман. — Поне така твърди Хатидже в изпратеното до мен съобщение. Всеки един от нас може да е преследван от отделен сафевидски убиец.

— Господ да ви пази, принце! Радвам се, че сестра ви се е спасила!

Сюлейман отново кръстоса ръце на гърба си и закрачи напред-назад из стаята.

— Ако това изобщо може да се нарече спасение! — промълви той. — Палачът на шах Исмаил е убил лекаря на сестра ми и главната ѝ наложница, мислейки, че тя е Хатидже.

Без малко Ибрахим да се прекръсти. В последния момент овладя ръката си.

— Боже господи!

— Като разбрал, че убитото момиче не е Хатидже, той захвърлил отрязаната глава в гората и избягал. Тогава изпуснал и оръжието на убийството. Дълга, извита сафевидска кама!

— Но защо, защо го е направил? Сестра ви, значи…

— Споменах ти за големия ми чичо — принц Ахмед. Баща ми го срази при Йенишехир овасъ. Преди това обаче той подсигурил възможността големият му син да избяга при шах Исмаил. Сега Махмуд ще претендира за трона. Всичко това е отмъщение. Исмаил знае, че след като се разправи с братята си, баща ми ще тръгне срещу него. Мъчи се да запази своя трон и затова се промъква в размириците на Османската династия. Какво по-хубаво от това, в същото време да разчисти Селим хан и децата му.

— Но, но… това е толкова мерзко! Вашата сестра! Ами онова момиче… Не е ли така? Такова, лошо се изразих. Къде се е чуло и видяло война за убиване на жени?!

От друга страна, учуди се на себе си, че му мина мисълта дали тя е красива или не. „Какво те засяга? — си каза. — Красива, грозна — има ли някакво значение?“

— Сигурно сестра ви е по-голяма от вас?

— Хатидже ли? — обърна се Сюлейман, без да крие изненадата си. — Не, по-малка е!

— Тя боледуваше ли? Нали преди малко казахте, че едната от жертвите на палача бил нейният лекар.

— Да, Хатидже се поразстрои леко след онова.

Млъкна. „Какво съм седнал да му обяснявам тези работи на Ибрахим! Защо трябва! Значи тревогата и гневът ми развързаха езика!“

— След кое нещо, принце?

Сюлейман махна с ръка, сякаш да го изхвърли от главата си:

— Ами ето на, след онова нещо! След годежа!

Сестра, по-малка от Сюлейман. И омъжена. Странно, много странно. И Сюлейман, и той самият се мислеха още за деца. Е, как сестра, по-малка от него… „Ама моля ти се! — укори се сам. — Какво те засяга? Ето на, омъжена била.“ За него нямаше никакво значение красива или грозна е сестрата на принца.

Сюлейман видя празния поглед на Ибрахим и с известно неудобство продължи:

— Омъжиха Хатидже съвсем малка. След известно време съпругът ѝ почина. Както и да е. Не ми се иска да говоря на тази тема. Хатидже беше в Бурса, при баща ми. Но тези разправии в династията, убийствата нараниха нейната чувствителна душа. И тя, придружена от един лекар, се връщаше в столицата. Всичко се случило по пътя. Проклет да бъде онзи човек!

Обиколи още един-два пъти. Дойде и застана гневен пред Ибрахим. Бодна го с показалеца си по гърдите:

— Виж, записвам го тук. Ти си свидетел! Ако баща ми не направи на пух и прах леговището на шах Исмаил… — бодна го още веднъж с пръст —…клетва давам! Като му дойде времето, аз ще изпълня това, което баща ми няма да е довършил. Да не се наричам Сюлейман, син на Селим хан, ако не унищожа коварния Сафеви, тръгнал да погубва Хатидже султан. Ти си ми свидетел, Паргалъ! Ако утре, другиден забравя тази клетва, твой дълг е да ми я напомниш! Посветен си!

„Такъв, значи, бил редът!“ — помисли си Ибрахим.

— Свидетел съм, принце! Не мисля, че ще я забравите, но ако се наложи, ще ви я припомня!

— Добре!

Сюлейман свали вдигнатия си във въздуха показалец. Обърна гръб и тъкмо се накани да разсее напрежението, когато Ибрахим се обади:

— Обаче…

— Обаче ли!? Имаш нещо против ли, Паргалъ? — запламтяха очите на Сюлейман както допреди малко.

— Нямам нищо против, принце! — завъртя тревожно глава Ибрахим. — Имам само едно пожелание.

— Пожелание ли? Казвай тогава, да разберем какво е твоето пожелание!

— Иска ми се баща ви да си изпълни наказанието над убиеца. На вас е отредено да тръгнете на запад, а не на изток.

Принцът се закова на място. Личеше си, че главата му се обърка. Погледна над рамото си към Ибрахим.

— Какво каза?

— Пожеланието ми е победоносните пътища на Сюлейман хан да водят на запад.

Принцът постоя малко така, загледан в Ибрахим. Отиде и седна на дивана.

— Какво камъче криеш под езика, Паргалъ? Кажи го по-ясно. Аз не понасям закодираните приказки, така да знаеш!

Макар че това беше прикрита заплаха, Ибрахим се усмихна лекичко.

— В Парга не знаят що е код, принце. Изразих пожеланието си съвсем ясно. Вие сте такъв човек, че и най-голямата корона на Изтока ще е малка за Сюлейман хан. Няма да ви прослави. Разбирам какво влагате в думите си: „Когато му дойде времето“. Ето, когато настъпи това време, трябва да гледате не на изток, а на запад. Благодарение на вашите могъщи прадеди османската държава е станала господар на земите от Източната Римска империя. Но същинският Рим си е все още там. Е, защо да ви лъжа, това ми лежи на сърцето: на моя принц ще му прилича короната на великия Цезар, на Рим, а не някоя от ръждясалите корони на бейовете от пустинята.

Сюлейман го гледа дълго време. Настъпи тишина, от която Ибрахим направо се задуши. По едно време принцът попита:

— Дали има нещо, което да не знаеш? Което да не разбираш?

Ето, това беше добър знак. Значи принцът не се беше ядосал.

— Има — смутено сведе очи. — Аз мога да бъда само сянка в краката на Цезар. Само че Цезар не мога да стана.

— Цезар, а?… Четох за него.

— Когато му дойде времето, принце, вие ще тръгнете по неговия път, това ви е предопределено от съдбата. Знам го. Предчувствам го. Сюлейман Великолепни ще изправи на крака Римската империя на Цезар Великолепни.

Още веднъж Сюлейман остана доволен от себе си, че взе Ибрахим под свое покровителство. Сам Аллах го беше изпречил на пътя му. Умен беше, разумен, образован и чувствителен. Той беше човекът, когото търсеше. Ако не направеше някоя погрешна стъпка, можеше да върви заедно с него.

Напрегнатите черти на лицето му се отпуснаха.

— Само тези думи, които изрече, Паргалъ, са достатъчни и предостатъчни баща ми да ти отсече главата.

Ибрахим се хвана уплашено за гърлото.

Сюлейман се разсмя.

— Не само твоята, и моята!

Стана и дойде при него.

— Само да не си казал тези работи пред другите. Двамата ще си поговорим на тази тема още много пъти. Имам много неща да питам, много неща да споделям. Но само ти и аз. После ще чакаме…

— Да му дойде времето…

— Да! И не забравяй, колят този петел, който пее най-рано. Ще чакаме. Като удари часът, всичко трябва да е подредено в главите ни както трябва. Няма тогава да седнем да мислим какво ще правим. Направо ще действаме!

— Ще вземете короната на Рим и ще увенчаете главата си с нея! Великата Османска империя ще заеме мястото на световния владетел Рим, а в седалището на Цезар ще се настани Сюлейман! — пое си въздух Паргалъ.

Принцът се разсмя на глас.

— Шшшшшт! — прекара показалец през гърлото си, все едно го колят, а после извиси глас: — Сега отиди и заповядай да ти оседлаят коня! Много ми се иска да си направим една хубава разходка. Това, което се е случило с Хатидже, ме извади извън релси, Паргалъ! Валиде направо полудя. Ха, като казах валиде, се сетих — Хафза султан иска да се запознае с теб. Знаеш, че при нас жените не се показват много-много пред мъжете. Утре заран слез в Градината на розите. И майка ще е там. Ще се срещнете и разговаряте, както е прието.

Ибрахим се поклони с разтуптяно сърце.

Животът му вече беше свързан с живота на Сюлейман. Господ го пожела. И щеше да стане така, както Господ кажеше.

ПРЕД ПОРТИТЕ НА БУРСА

Останал без опиум, натрупал и яд, Бехнам направо освирепя. Жена да го преметне — ето това го побърка! Плюс това от седем дни вече нямаше афион. Всяка нощ изпадаше в криза, мяташе се и се блъскаше по земята. И всеки следващ път бе по-яростен от предишния. Започнаха да го мачкат и болките по време на кризите. Това не можеше да продължава още няколко дни. Трябваше да си свърши работата, за да си получи подаръка, който куриерът щеше да му донесе тук. Иначе направо си загиваше.

— Проклятие! — промърмори. — Къде останаха тези?

След като реши, че Хатидже султан е пресякла езерото със сал, отделилите се от нея войници и коли пред очите му вече влизаха през градските порти, но от нея нямаше и следа.

Винаги полудяваше, ако изпуснеше някоя жертва. Но това сега беше съвсем друго нещо. Този път цялата работа опираше до това, че щеше да попадне под гнева на шах Исмаил, щяха да го вържат на четири диви коня и да го разкъсат на парчета. А можеше и здрав и прав да го хвърлят на изгладнелите вълци. Ругаеше сам себе си. Влезеше ли Хатидже в двореца, вече не му оставаше никакъв шанс. Нямаше никаква друга възможност да се добере до нея. Каквото имаше да става, трябваше да стане тук.

Вниманието му изведнъж се прикова в нещо, което от яд не беше забелязал досега. Колите и охраната минаха през струпалото се от двете страни на портите любопитно множество и влязоха в Бурса.

Попита се: „Какво ли чакат още тия? Проклети да са, какво още чакат?“

Отговорът проблесна начаса: Нея!

Струпалата се навалица се взираше натам, откъдето щеше да дойде Хатидже султан. В този миг усети как адреналинът се разля по цялото му тяло. Присърбяха го ръцете. Ставаше му така винаги, когато тетивата на убийството се опънеше докрай. Значи, не я беше изпуснал. Още имаше шанс. Последен шанс.

Първо трябваше да се отърве от коня. Скочи долу от гърба на животното, което вече едва се държеше на крака от преумора. „Дотук беше! — прошепна му в ухото. — Добре се държа. Върви си вече, спасявай се от мен!“ Гладното и изтормозено животно го разбра. Извърна глава, загледа се в него, после повлече поводите си по влажната трева и бавно-бавно се отдалечи. Нямаше сили дори да се затича.