Сега Бехнам трябваше да бъде абсолютно сигурен. Какво очакваше навалицата? „Или кого? — изрече с ехидна усмивка. — Очакват жената, чиято глава ще отрежа! Такова зрелище ще им представя, че няма да го забравят цял живот!“

Излезе иззад дърветата. Не му беше трудно да се смеси с навалицата. Преметнал през рамо дисагите, той не се различаваше, от който и да е слязъл в града селянин.

Не излезе пред редицата, в която се наваляха посрещачите, обърнали глави натам, откъдето бяха дошли колите. Не му и трябваше. Засега. Докосна леко ръката на един възрастен мъж.

— Аллах здраве да ти дава!

Старецът се обърна да погледне непознатия. Измери Бехнам от глава до пети. „Бедняк! — си рече наум. — Виж само колко са му мръсни дисагите! Кой го знае откъде идва.“

— Да си жив и здрав и ти, пътниче! Откъде идваш, накъде си тръгнал?

— Откъде разбра, че съм пътник, бащице?

— Ами изглеждаш ми уморен — кимна с вид на познавач старецът.

— Така е! — опита да се усмихне колкото може по-мило.

Когато се ухилеше, знаеше, че прилича на ужасяваща хората изсушена отсечена глава. Заради работата, която вършеше, ли беше станал такъв, или Аллах го беше създал с това лице, защото го превърна в чирак на Азраил — не знаеше.

— Чак от Шебинкарахисар — измисли го Бехнам. — А оттук ще продължа натам, накъдето ми покаже Пророкът.

Слава богу, старецът не отвърна поглед от пътя да го погледне пак. Така и на Бехнам не му се наложи да го подозира дали по физиономията му не е усетил нещо. Иначе трябваше да пререже още едно гърло. За миг дори не би се поколебал да го направи. Но сега не му беше моментът.

— Шебинкарахисар ли? — попита старецът. За пръв път чуваше това име.

— Познаваш ли нашия край, бащице?

Човекът се разсмя на глас.

— Че откъде накъде ще го познавам? Попитай ме колко пъти съм излизал през портите на тази Бурса. Красива ли е местността там?

Залюшка глава, все едно си знаеше.

— Ех! Естествено, не е като тук.

— Изглежда, е много далече, а?

— Много… — размаха ръка във въздуха той. — От цял месец съм на път. Хей там, зад седемнадесет планини като тази.

Дойде му наум да посочи планината с още бели снежни върхове.

— От цял месец ли?

— Ами да! Нямам си кон, че да му река „Дий!“ и да пристигна за седмица или десетина дни. Нали разбираш, вървя само пеша.

На стареца сякаш му омръзна да разговаря. Не отделяше поглед от пътя.

— Какво чакате тук?

Старецът се обърна и го изгледа учудено. Шпионинът на шах Исмаил пак се опита да му се усмихне пленително, но знаеше, че не успя.

— Личи си, не си оттук! Като вървиш през поля и планини, ти просто си загубил представа какво става по света.

— Загубил съм, като нищо! И какво е станало?

Старецът отново впери очи в пътя.

— Охооо! — възкликна. — От снощи цяла Бурса е на крак. Глашатаите непрекъснато съобщаваха, че по пътя към столицата са устроили засада за дъщерята на нашия падишах Хатидже султан. За щастие ръката на убиеца не могла да стигне до принцесата. Господарят, само като се научил за това…

В миг сърцето на Бехнам подскочи така, сякаш щеше да изхвръкне. „Селим, а? — нададе безгласен вик. — Селим е тук? Моите дяволи си знаят работата! Поднасят ми на златна тепсия главата на най-големия враг!“

Ако старецът беше погледнал физиономията на непознатия, на мига щеше да се усети, че си е приказвал с най-лошия човек. Неговите очи обаче бяха приковани в пътя.

— Само като чул, че са искали да убият дъщеря му, Селим хан моментално се метнал на коня и с цял полк войници заминал натам. А ние сега ги чакаме да се завърнат.

— Тях ли?

— Да!.. Да видим, че падишахът и дъщеря му са живи и здрави. Аллах благослови османската държава и с двамата.

Бехнам се постара да не проявява кой знае какъв интерес.

— Сигурно са хванали убиеца?

— Ами, не. Избягал. И къде ще бяга? Ятаганът на Селим хан намира убийците и през девет земи в десета. Виж го, не признава нито брат, нито племенник. Който върши предателство, реже му главата. Няма да пожали и някой босоног непрокопсаник.

Достатъчна и предостатъчна информация! Това, което трябваше да направи сега, беше да си избере място и да вземе решение. Селим ли, Хатидже ли? Щеше да има един-единствен шанс. Нямаше после! Този път работата, която трябваше да свърши, нямаше да му се изплъзне.

Промъкна се през навалицата напред. Погледна към струпалите се от другата страна на пътя хора. Човешкият порой изпълваше пространството пред схлупените крайпътни дюкянчета. Ненадейно вниманието му привлече едно от тези дюкянчета. Беше на два етажа. Прозорците на горния етаж бяха закрити с кепенци. И още по-важно — сградата се намираше точно на ъгъла, където пътят завиваше към градските порти. Било то конник или кола, точно тук трябваше да намали ход, за да вземе завоя.

Сигурен беше вече. Сатаната е решил да му помага, наистина беше запретнал ръкави. Няма по-подходящо място, си каза. Пресече пътя. Едва-едва се промъкна дотам през мърморещите хора. Беше дюкян за подправки. Вратата зееше отворена. До прозореца стоеше дървен тезгях, а върху него — най-различни подправки в наредени една до друга малки торбички.

Позадържа се за малко пред широко отворената врата. Огледа внимателно всичко наоколо. „Какво ти става? — попита се сам. — Кой ли ще те види в тази неразбория, кой ли ще седне да те следи?“

Бавно прекрачи прага и влезе.


* * *

Вътре беше тъмно. Нямаше никой.

— Хей! — все пак подвикна тихо, за всеки случай. — Погледни насам!

Нямаше отговор. Може би собственикът на дюкяна се беше смесил с тълпата да чака болната дъщеря на султан Селим. Това щеше да се окаже добре дошло за Бехнам.

Изчака очите му да свикнат с тъмнината. Видя стълбището към втория етаж. Тъкмо тръгна нататък, вратата под стълбището, която в тъмното не беше забелязал, се отвори и влезе някакъв пълен човек. Направо се сблъскаха.

— Хей! — посъвзе се човекът. — Търсите ли нещо?

— Викнах, но… — гърлено подхвана Бехнам, — като не видях никого, тръгнах нагоре да видя дали не е там собственикът на дюкяна.

— Отзад бях. Не съм чул. Събирам неща за изхвърляне. Оставиш ли ги вътре, събират мухите. Занесох ги отзад. — Той дълго бърса ръце в престилката си. — Отвън има толкова много хора. Нито едно божие създание не потропа на вратата ми да си вземе нещо.

„Ами ето на, дойдох аз, да ти взема душата! Какво повече искаш?“ — ухили се ехидно наум Бехнам.

Дебеланкото мина пред него и се запъти към тезгяха.

— Какво ти трябва? Канелата току-що дойде. Имам четиридесет вида подправки. Смесваш ги, запарваш ги — и ето ти лек за всяка болест!

Чу някакво шумолене и се обърна, но закъсня. Последното нещо, което видя, беше бликащата кръв от раната, зейнала, след като камата разкъса черния му дроб и се заби в сърцето.

Бехнам изрита рухналия на пода човек в тъмното под стълбището. Едва успя да извади камата си от гърдите му. „Какво тлъсто прасе си!“ — измърмори. Намери някакъв парцал, избърса кръвта и се качи по стъпалата. Погледна през пролуките на кепенците. Ето, беше точно пред очите му. Над първия етаж дебеланкото беше направил навес като над тераса, точно над тезгяха, сякаш нарочно за него. Махна ключалката на кепенеца. Щеше да чака, докато се зададе полкът на падишаха. Щом хората започнеха да викат, той щеше да излезе на навеса, а там никой нямаше да го забележи. И когато минеха точно под него, той щеше да скочи върху жертвата си.

Но кой щеше да бъде тази жертва?

Бащата ли? Дъщерята ли?

Задачата, която му заповяда да изпълни шах Исмаил, беше да отреже главата на жената.

Премахването на Селим беше задача на друг нападател. Основно правило сред нападателите беше да не се бъркат един на друг в задълженията си. Ако Селим е тук, тук трябваше да бъде и другият нападател. Дори да успееше да убие Селим и да остане жив, още с връщането си в Тебриз по традиция щеше да умре. И то при тежки изтезания. „Я си гледай твоята работа, Бехнам! — си рече. — Хвани тук и отрежи главата, която ти се изплъзна при онзи крайпътен хан!“

Само че славата му щеше да е по-друга, ако убиеше султан Селим, отколкото ако погубеше някаква си жена. Причуха му се победоносните възгласи, които щяха да прокънтят в Тебриз: „Бехнам от Исфахан убил султан Селим!“

Обзет от радост, народът щеше да излезе по улиците. Чак до небесата щяха да се издигнат призивите: „Да пребъде героичният дух на Бехнам, който уби най-големия ни враг!“, а той щеше да гледа от рая как възвеличават името му. Дори шах Исмаил да се разгневеше, че не му е изпълнил заповедта, пак щеше да го споменава: „Героят Бехнам!“.

Все не можеше да реши кого да убие. Както се взираше със стегната душа в пътя, се сети за нещо съвсем елементарно, което му беше убягнало от вниманието. Кого да убие, щеше да реши не той, а Аллах. Щеше да бъде този, който ще е по-близо до навеса, където щеше да излезе. Ако мишената, която избереше сега, нямаше да е откъм навеса, а от другата страна, той нямаше как да я стигне с един скок.

Изкикоти се, докато си мърмореше: „Така е по-добре. Сатаната ще хвърли зара, Бехнам ще вземе душата!“


* * *

Откъм пътя се издигна облак от прах и пепел, а там долу гръмна страхотна врява. Някъде — не можеше да види къде точно — задумкаха барабаните на духовия еничарски оркестър, засвириха зурни и кларинети.

— Идват!

— Да живее падишахът!

— Да пребъде вечно твоят султанат!

— Амин! Амин! Амин!

— Аллах да бди над теб, Хатидже султан!

— Смърт за убийците!

Бехнам следеше иззад кепенците какво става навън. „Кресльовци!“ — си рече. Значи хората навсякъде си бяха еднакви. Улиците на Тебриз също преливаха от такава люшкаща се насам-натам тълпа, когато минаваше шах Исмаил. Защо кряскаха така? От обич ли? Бехнам въобще не мислеше, че е така. Че какво ли имаше шах Исмаил за обичане? От него човек можеше само да се плаши. Както разказваха, и Селим не оставаше по-назад от него. Имаше даже и такива, които говореха, че от очите му бълвал огън и пламък. Тогава причината за тази суматоха можеше да бъде само една-единствена — струпалите се хора да грабнат по някоя и друга медна монета от ония, които щяха да им разпръскват над главите.

„За каквото ще и да е, теб какво те засяга бе, човек! — укори се сам. — Гледай си работата! Трябва да изчакаш, докато полкът се доближи съвсем.“ Нямаше да направи впечатление на тълпата отдолу. Но някой войник от свитата на султан Селим и дъщеря му можеше да го види и да се усъмни. Трябваше да излезе в последната секунда и да се хвърли светкавично върху жертвата си.

Добре де, кого бе избрал сатаната? Кой яздеше по-близо до навеса? Бащата или дъщерята?

Загледа се внимателно. Видя. Изборът бе направен. Цялото му тяло се напрегна докрай. Сигурно не му оставаше и минута. Не допускаше, че ще го оставят жив, докато отсече цялата глава. Но гърлото можеше да пререже от край до край.

Отвори едното крило на кепенците.

— Аллах да те пази, султан Селим хан!

— Да бъде победоносна твоята слава, падишах!

— Да живееш дълго, Хатидже султан, да тънеш в благоденствие!

Бехнам прехвърли единия си крак през прозореца. Изчака. Никой не гледаше към него. Извади и втория си крак. Вече се намираше върху навеса. Скри зад гърба си ръката, в която стискаше камата. Започна да крещи както вряваджиите отдолу. Така войниците, дори и да го видеха, щяха да си помислят, че е някой от посрещачите.

— Да живее падишахът!

— Хатидже, хеееей!

— Селим, хееей!

Крещеше и се заливаше от гърлен смях Бехнам. Който го видеше, щеше да си помисли, че е някой полудял да види падишаха и дъщеря му. А това беше знак, че един убиец, излязъл да вземе душите им с цената на живота си, вече си е загубил ума.

— Селим хан! Хе, хе, хе!

— Хатиджеее! Хе, хе, хе!

Никой не обърна внимание на лудия, който подскачаше върху навеса.

Шествието наближи съвсем до дюкяна и цялото тяло на Бехнам се изопна като тетивата на лък. Дойде до ръба на навеса. След няколко секунди щяха да минат точно тук, отдолу.

„Ела ми! — пое дълбоко въздух. — Ела де, ела! Хе, хе хе!..“

И…

Тетивата за миг го изстреля. Бехнам вдигна дясната си ръка във въздуха. Тялото му излетя от навеса. Само след секунда като самата смърт щеше да се стовари върху преминаващата отдолу Хатидже.