— Хайде, сбогом на нас. Внимавай с Черния ад. Лошо удря. Ритне ли те в гърдите, и провидението няма да ти помогне. Мен четири дни ме съживяваха.

Толкова се зашемети, че гледа дълго след двамината. Сетне отново се посвети на коня. „Вече си мой! — зашепна в ухото му. — Още не знам как да те нарека. Ако ти дам име, по-различно от неговото, Сюлейман може да се ядоса. Щом принцът го намира за подходящо, остани си както е казал той, какво да се прави.“

Този път той сам щеше да отведе Кара Ок в конюшнята. Като мушна крак в шпората, се сети за кожата, която му пъхна в ръката конегледачът. Съвсем я беше забравил — от радост и изненада. Разтвори сгънатия на четири свитък.

Писмо.


Паргалъ! — пишеше му Сюлейман. — Ако някой ден ще покоряваме света и ще ставаме победоносни завоеватели, няма да е удобно да се навърташ покрай нас на дървен кон…


По устните на Ибрахим плъзна усмивка.


…Един жребец е откарал твоя Македонски до Индия. Не успяхме да ти изнамерим подходящ жребец. При това, искахме и твоят да бъде черен, за да говорят след време: „Имаше един Паргалъ, който яздеше черен жребец“. Да се метнем аз на моя, ти на твоя и да препуснем подир мечтите си. Аз наричах тази кобила Кара Ок. Ти я кръсти, както душа ти поиска. Но след като прочетеш тези редове, метни се на нея и долети като светкавица в ловната хижа. Имам да ти казвам нещо.


Беше се научил, че османлиите са хора, които обичат да проливат кръв, че са с ужасни физиономии, груби, свадливи, трътлести, грозни. Животът му беше поднесъл и изключения, но не можеше и да отрече, че онова, което му разказваха, е било истина.

Обаче не беше виждал през целия си живот и толкова фин човек. „Обичам този турчин! — си каза Ибрахим. — Обичам го!“

— После ще ти измислим име — прошепна на коня, докато го обяздваше. — Сега имам друга работа. Завоевателят, когото ще създам, ме зове!

Кара Ок не тичаше, направо летеше. Ибрахим можеше да се закълне, че чатка по земята в един и същи миг и с четирите си крака. Залегна върху шията му. Остави го да препуска на воля. Все пак конят познаваше мястото, накъдето се бяха понесли.

Изведнъж се изправи.

— Хееей! — извика с пълно гърло към горите, планините, реките. Беше открил името на коня.

— Парга! — извика и прегърна пак шията на животното. — Чуй си името! Парга! Твоето име вече е Парга! Красиво си като Парга! Затова!


* * *

Ловната хижа, в която Сюлейман преспиваше понякога нощем, беше двуетажна дървена къща. Като пристигна там, завари Сюлейман да го чака отпред.

Още като го видя, принцът разпери ръце на две страни и се спусна да го посрещне.

— Ще ставам баща, Паргалъ! Ще ставам баща! Гюлбахар хатун е бременна!

Ибрахим умело се плъзна по гърба на Парга надолу. Изтича и падна на колене пред принца. Посегна към полите на кафтана му да го целуне. Сюлейман го подръпна и не му позволи да го направи.

— Честито, принце! Ще се моля за нея!

— Ще се молиш ли? Какво ще поискаш от Аллах за нашия син, Ибрахим?

— Да бъде великодушен като баща си! Да бъде завоевател като баща си! И неговото име да се прослави като победоносен завоевател!

Сюлейман проговори тихо, сякаш издаваше някаква тайна:

— Всъщност той не е първият. По-рано, когато бяхме в Кефе, имах син, но не оживя.

— Не знаех, господарю. Извинявам се. Значи Гюлбахар хатун става за втори път майка…

— Аллах! — размаха ръка във въздуха Сюлейман и се разсмя. — Той беше от друга. Махидевран ще става валиде за пръв път.

— Простете, принце! — тръсна глава Ибрахим. — Махи-дев-ран… Какво означава?

— Ако искаш, приеми го като лунна нощ, с лице като луна. Тоест като пълнолуние.

— Пожелавам синът ви да е красив като своята валиде, а по ум и сила да прилича на вас. Да види как завладявате световете, че и той да стане завоевател.

Принцът на шега се огледа встрани.

— Шшът! — рече. — Не подхвърляй под път и над път приказки, които могат да стигнат до ушите на баща ни! А може да ги чуе и синът ни още от корема на валидето си. Какво ще правим, щом дойде на бял свят и започне като татко си да брои дните с думите „като му дойде времето“. И ние ли ще стигнем дотам, че да се страхуваме от сянката си, а най-вече — от собствената си плът и кръв?

Разсмяха се на глас и влязоха в къщата. На вратата Ибрахим се спря.

— Не знам как да поднеса на принца благодарностите си за Парга.

— Парга ли?

— Да — измънка Ибрахим. — Нали в писмото си ми казахте да ѝ дам каквото име си поискам… Помислих си, че…

— Парга, а? Хубаво име! Харесва ми! Нека Парга ти носи щастие. Да ти успокоява носталгията. Не знам дали ще успее. Но знам какво трябва да направиш като израз на благодарност.

— На заповедите на моя принц! Ибрахим ще ги изпълни.

— Тази нощ ще бъда при Гюлбахар хатун…

Разбра го.

— Ще свиря и за двама ви, принце!


* * *

Мълвата, че жената на принц Сюлейман е бременна, бързо прехвърли зидовете на двореца, без ни най-малко да засенчи вълната от буйна радост, че Хатидже султан се завръща от прага на смъртта и че палачът на шах Исмаил е убит. Народът на Сарухан ликуваше с тези щастливи новини, пристигнали една след друга. По улиците, в чаршията, из пазара се разнасяха възгласи: „Да живее хиляда години Селим хан!“.

Над всички витаеше щастие. Над Ибрахим също. Издигаше се. Не беше вече най-обикновен слуга. Един ден Сюлейман му каза: „Направих те главен соколар“. Ибрахим се изненада, като разбра, че работата му ще бъде да се грижи за ястребите и соколите на пристрастения към лова принц. Така или иначе, имаше си цял куп момчета, които вършеха точно това. Реши наум: „Значи принцът ме постави отгоре, над всички!“. При това какво значение имаше дали работата е свършена или не. В двореца вече го наричаха „главният соколар Ибрахим“.

Промени се дори походката му. Поръча си кафтани от платовете, които разстели пред него изпратеният от Сюлейман шивач. Най-много си обичаше кафтана от шамска коприна, на цвят нещо между мораво и червено. Тъканта му беше толкова невероятна, че на дневна светлина изглеждаше морав, а на тъмно — ален. Не само тъканта беше решаваща при избора на този плат. Моравият цвят беше символът на императорите. В съзнанието му оживяваха всички онези научени неща за великолепието на Рим, заедно с мечтите, които си градеше. А червеното — на разкоша и мощта на Османската империя. Казваше си: „Аз съм някъде по средата между двете. С част от мен съм римлянин, а с другата — „вече османлия“, както казваше Сюлейман.

Имаше си и жена, която да гаси разпалващия се и разрастващ се все по-буйно огън на страстта. Почти всеки ден се любеше с Карадут. Повечето срещи бяха тайни, откраднати. Понякога в стаята му, понякога в едно наскоро открито скришно място в горичката зад двореца… Случваше се да се любят даже и в килерите из коридорите. Мюнире се отдаваше без ни най-малка съпротива. Вече нямаше нужда Ибрахим да ѝ запушва устата, за да заглуши похотливите ѝ стенания. Тя сама го правеше. Притискаше си устата в устните на Ибрахим или хапеше рамото му или юмрука си.

Удоволствието, което получаваше Ибрахим, беше много по-различно от сношенията му с Ферахшад. В любовните игри с госпожата тя беше тази, която го искаше, владееше, насочваше, а той се покоряваше. Сега Ибрахим беше владетелят. Той заповядваше, Карадут безропотно изпълняваше всяко негово желание. От нищо не се оплакваше. Нищо не искаше. Но по блясъка в очите ѝ Ибрахим долавяше, че и тя е щастлива. В обятията на Ферахшад, освен страст, Ибрахим откриваше и други чувства. Нежност в докосването, ласка при всяко стенание, любов в погледа — всичко това издаваше преживяване извън рамките на нещо най-обикновено. Много пъти Ферахшад го бе накарала да се почувства като истински бей. А с Мюнире си беше той — такъв, какъвто си е. И в това си имаше друг вид удоволствие. Най-сетне Ибрахим вкуси свободата. Усети се по-силен. Понякога — палаво момче, друг път — пламенен, страстен мъж. Чувствата и желанията се надпреварваха помежду си. Ту изпреварваше едното от тях, ту — другото. Имаше обаче едно нещо в любовта на Карадут. Неумолимият груб егоизъм на мъжката природа. По-преди така или иначе се стремеше Ферахшад да полети в облаците. Сега дойде неговият ред. Любеше се с Карадут единствено за собствено удоволствие. В облаците трябваше да лети той.

Друг повод да се чувства щастлив беше все по-задълбочаващото се приятелство със Сюлейман. Особено когато бременността на Гюлбахар хатун напредна. Почти всеки ден двамата бяха заедно. Случваше се да подхванат толкова интересен разговор, че да осъмнат. Като го видеше да се задава, личният секретар дори не питаше дали принцът е уведомен. Гафар ага отваряше вратата, покланяше се до земята и обявяваше само: „Паргалъ!“ Защото Сюлейман се обаждаше отвътре: „Ела, Ибрахим! Ела да видиш какво ще ти разкажа!“

Говореха си за какво ли не. За Европа, за Новата земя, открита от капитан Колумб, за военните тактики. Сюлейман непрестанно му повтаряше, че държава, която не е владетел на моретата, не може да просъществува на сушата.

— Според мен не е правилно да се тръгва към завладяване на моретата, ако не се укрепите на сушата. Насреща ще ви излязат не един, не двама врагове. И то истински врагове, а и по-големи и по-опасни от тях.

— Кой е този Паргалъ? — заяждаше се Сюлейман. — А се хвалиш, че уж си син на рибар! От вълните ли се уплаши?

— Не от вълните, а от Посейдон ме е страх, принце! Неговият гняв е неукротим, не можеш да се изпречиш пред него, той е непобедим!

— Посейдон ли? Богът на морето, а? Само не ми казвай, че си повярвал на тия глупости, нали стана вече мюсюлманин?

И през дългите зимни нощи той разказваше на Сюлейман всичките легенди, които знаеше за Посейдон. А които не знаеше, сам си ги измисляше: за огромните морски зверове, за морските седемглави змейове, които само като си отворят устите, поглъщат цели флотилии, за огньовете на Посейдон по небесата, за копието с тризъбеца, което мята срещу хората, за сирените с омайни гласове, които с шепота си примамват моряците в глъбините.

Принцът го слушаше с огромно внимание, а накрая избухваше в гръмогласен смях.

— Ти, Паргалъ, не се бой! Тризъбецът на Посейдон няма да улучи османлията. А чудовищата, които ще насъска срещу нас, ще се превърнат в кротки агънца.

Сюлейман си мислеше само за високи крепости, непревземаеми бойници, прехвърляне през дебели крайградски стени. По тези въпроси Ибрахим беше пълен невежа.

— Браво! — пляскаше се по коленете самодоволно принцът. — Най-сетне открихме нещо, което да не знаеш, да не разбираш! Ела седни тук, аз пък да ти разправя как моят прадядо, преселилият се в рая султан Мехмед хан, е превзел стените на Константинопол. Има толкова много неща, от които и двамата можем да се поучим.

В подтекст той искаше да каже: „И аз ще трябва да превземам много стени!“

Принц Сюлейман обичаше да се приказва направо, без заобикалки и недомлъвки. Това го прояви директно още първата вечер в чифлика. И той постъпваше точно така. Един път изневиделица го попита:

— Ти никога ли не си се влюбвал?

Ибрахим не знаеше какво да му отговори. Кимна с глава.

— Добре, добре! — засмя се Сюлейман. — Поне да те оставя малко насаме. Ей така, да се поразходиш сам нанякъде, а?

„Какво се опитва да ми каже?“ — усъмни се веднага. Дали се е научил, че се срещам тайно с Карадут в гората? Или някой… момичето в стаята ми… Много се пазеха и двамата, но естествено, можеше да се случи. Наоколо имаше куп хора, които не понасяха близостта му със Сюлейман. Всякак можеше да го шпионират, за да го злепоставят в очите на принца. Сюлейман обаче не беше от тия, дето ще седнат да ти говорят някакви недодялани приказки. Притежаваше финес дори когато пускаше стрелата или въртеше ятагана. На коня си седеше като статуя на бог. Такъв човек не можеше да говори с устата на някой пройдоха.

Внезапно в ума на Ибрахим изплуваха последните думи на принца: „Излез малко да се поразходиш сам…“.

Да се поразходи…

Какво означаваше това пък? Да не иска да ми каже да отида в чифлика, при Ферахшад? Разбрал ли е? Бездруго онази нощ сигурно се беше усъмнил. Може да е научил за връзката им, но да няма представа, че госпожата е затръшнала вратата си пред Ибрахим завинаги. Сега вече беше осъден да задоволява разпаления си нагон само с една чернокожа робиня. Поне засега.

— Трябва вече да си имаш жена. Време ти е, даже закъсняваш.