Глашатаят можеше да ги накара да млъкнат единствено с думкането на тъпана:

— Армията… е готова за похода… Трепери, хей, Сафеви шах Исмаил, трепери! Султан Селим хааан пристигааааа! През планини, през поля, през реки — пристигааааа! Да видиш, хей, Исмаил, да видиш храброст, да видиш героизъм, само гледаааай!

Пазарът полудя от радост. Глашатаят раздрънка тъпана си и пое към другите краища на Сарухан да съобщава, че бащата на принц Сюлейман тръгва на война, а младежите започнаха даже да целуват ръце на по-възрастните. Те пък се скупчиха покрай чешмите да си разказват спомени от време оно, когато те тръгваха на война.

„Що за хора са тези турци!“ — възкликна в себе си Ибрахим.


* * *

Юни и юли преминаха в напрегнато очакване. Никой не го казваше, но нямаше човек, който да не знае, че в резултат от войната, в която султан Селим и шах Исмаил щяха да се хванат гърло за гърло, едната от двете страни щеше да бъде заличена от картата на света. Който загубеше, щеше да е загубил завинаги и щеше позорно да слезе от историческата сцена. Който спечелеше, щеше да се увенчае с бъдеще.

Една вечер Ибрахим се обърна към принца:

— Не го разбирам. Не сте ли роднини със Сафевидите?

— Така е.

— Значи те също са турци?

— Турци са.

— Тогава? Защо?

— Различни сме. Нашите пътища се разминават по отношение на религия и вяра.

— Какво значение има това? Защо двамата владетели искат да се унищожат един друг, щом са от една кръв, от едно потекло? Не може ли да проявят повече разум и да се разберат помежду си?

— Да се разберат ли, Паргалъ?

— Да се разберат, принце. И бездруго Османската империя е стъпила вече на запад. Може Западът да е на Османската империя, Изтокът — на Сафевидите. Една огромна турска империя, без начало и без край. Една потомствена родова империя, в земите на която слънцето ще изгрява в единия ѝ край, а в другия ще залязва…

— Нима светът е толкова огромен, Ибрахим?

— Много повече!

Сюлейман завъртя глава на две страни, за да покаже, че не възприема тази идея.

— Обаче този твой голям, както казваш, свят се оказа толкова малък, че в него няма място за двама турци.

В същия миг очите на принца заискриха.

— Паргалъ, изглежда, такава е съдбата на турчина. Често се случва да ни се стоварят върху главите родови вражди. Слушай да ти разкажа последната от тях.

Присви очи.

— Някъде там, далече-далече зад земите, които ти наричаш Изток, много по-далече оттам, откъдето моят праотец Ертугрул Гази е тръгнал, за да дойде по тези места, някога живял владетелят Тимур. А начело на Османско — прадядо ми Баязид хан. В земите, откъдето си дошъл ти, го наричат Йълдъръм[32]…

Позамълча. После надълго и нашироко му разказа по каква линия са роднини и че съперничеството им и поредицата от войни помежду им не са били личностни, а политически.

— Отначало османлиите имали надмощие. Прадядо ми султан Баязид като светкавица обикалял сред редиците на армията си. Започнела ли някоя да се отпуска, той се озовавал там и окуражавал войниците. Ханът на османлиите още не знаел какво става с войската на Тимур, гледа — отишла някъде. Тъкмо се зарадвал, че съдбата предрешила изхода на войната, преди да дочака и вечерта, когато се разнесло гръмотевично боботене… — Принцът въздъхна. — Нашите отначало помислили, че става земетресение. Явно Аллах не искал да се пролива роднинската кръв на двамата владетели от едно и също потекло, така си го обяснили. Но като погледнали, що да видят — от другия край на равнината се вдигнал облак от прах и идвал точно срещу тях. Тропотът и облакът все повече се приближавали. И изведнъж сред дим и пепел се появили такива гигантски чудовища, каквито до този ден не били виждали. Имали огромни зъби и отпред на главите си — дълги мощни носове…

— Слонове!

Сюлейман така беше погълнат от легендата, която разказваше, че дори не го и чу.

— Чудовищата били толкова грамадни и силни, че разпаряли със зъби коремите на войниците, с дългите си носове вдигали във въздуха изпречилите се отпреде им коне и ги удряли в земята. Не минало и половин час, воините на Баязид хан се разбягали.

— И Ханибал разгромил Рим със слоновете си.

— Знам! — потвърди с глава принцът. — Чувал съм го от моите възпитатели. Слоновете на Ханибал премазали Рим и си отишли. А слоновете на Тимур продължили да рушат Османско.

— Ето и аз това казвам, принце. Ако се бяха споразумели, тези работи нямаше да станат.

— Имаш право — въздъхна принцът. — Само че понякога хората са принудени да правят не това, което трябва, а което не трябва. При това, ако не беше това тяхно унищожително съперничество, онзи нямаше да е Куция Тимур, а Баязид хан нямаше да е Светкавицата. Знаеш ли, Паргалъ, историята е много жестока. Възвеличава победителя, а победения — презира. Само че, макар и рядко, се случва да възвеличае победения като точно такъв победител.

Ибрахим нищо не каза. Само си помисли: „От гордост! Целият им род са толкова горди, че точно тази гордост някой ден ще им изяде главите“.


* * *

Почти всеки ден пристигаха новини от настъпващата в земите на Сафевидите армия. И Сюлейман току привикваше Ибрахим да му разкаже събитията от фронта.

— Слушай! Баща ни настъпва, Исмаил пали селата, пали нивите и бяга. Падишахът е изпратил като подарък на тази змия една роба, тояга и пояс, за да го обиди.

— Че подарък може ли да обижда?

Сюлейман се разсмя на глас.

— Дедите на Исмаил са седнали на трона не със силата на ятагана, а като са се престрували на дервиши. Дервишите носят роба, препасват се с пояс. Ходят с тояга в ръка. С този си подарък господарят иска да му каже: „Ти не си воин, а най-много да си един жалък дервиш“. Има и писмо, което бълва отрова. Слушай какво казва баща ми на Исмаил: „Тези, които са се докопали с трудности до трона, трябва да знаят как да превърнат гърдите си в щит срещу стрелите. Любимата, така наречената империя, разрешава да я целува воинът, който може да целуне своя ятаган“.

Ибрахим се учуди. Значи и във враждата си проявяват аристократизъм. И когато нападат, и когато бягат. Внезапно Ибрахим си даде сметка, че откакто дойде в Сарухан, научи много неща. Гледаше на света, на хората, на живота, дори на себе си по друг начин. Геройските подвизи на Александър вече не му се виждаха толкова велики, както преди.

Не мина и седмица, когато Сюлейман се появи с намръщено лице.

— Господарю? Какво има?

— Исмаил! Оня ден, Паргалъ, нали ти прочетох изпратеното от баща ми писмо. Шахът също му върнал отговор.

— Отговор ли?

„Значи тези, вместо да се бият, си разменят писма!“ — си каза наум.

— Да. Една кутия дъвки с опиум и послание от три реда…

— Какъв смисъл е вложил в дъвките, принце?

— Нали който употребява опиум, има красиви видения. И шахът иска да каже на баща ни: „Надрусал си се с опиум, въобразяваш си!“.

— Ами писмото?

В него казва така: „Пиша ти това писмо по време на ловните си забавления, които удължих с най-голямо удоволствие. Свободен си да постъпиш с пратеника ми както желаеш!“. Разбра ли сега?

Нищо не беше разбрал. Сюлейман го усети по погледа.

— Той унижава и баща ми, и армията ни, като заявява: „Твоето нападение не ме интересува, не ме е страх от теб. Аз си гледам удоволствията, забавлявам се!“ Не можа ли да разбереш сега? Висша политика. Трябва добре да я усвоим. И аз, и ти! Като му дойде времето, ще ни притрябва.

И Ибрахим смяташе така. Наби си го в главата. Току-виж му притрябвало един ден. Тази размяна на писма, изразите на двамата владетели, образите им! Бяха го омаяли. Това беше по-фатално и от воюването.

— При това положение баща ви, тоест господарят ни, какво ще прави?

— Ще гони Исмаил. А шахът ще бяга. Тези дни баща ни се придвижва към долината на Чалдъран.

— Ами пратеникът? — попита Ибрахим. — Онзи, пратеникът на шаха… Нали в писмото до господаря Исмаил му казва да направи с пратеника какво си ще. Какво стана с него, знаеш ли?

— Изпратили го откъдето дошъл.

— Изпратили го обратно? — учуди се Ибрахим. Той очакваше да му каже: „Убихме го“.

— Да. Името му е Шахкулу[33]. Баща ни написал, че му връща обратно пратеника. Но без уши и без нос, разбира се!

Същата нощ Ибрахим не можа да заспи. Това, което чу от Сюлейман, държавните и политически дела, тази изпипана като бродерия висша дипломация — всичко това го изплаши. Душата му се стегна. Ако съдбата му го беше оставила в Парга, щеше да стане най-опитният рибар. Щеше да улавя неулавяни досега риби, щеше да се опълчва на Посейдон, също като баща си. Можеше да отиде във Венеция, търговец да стане. Можеше и да забогатее. Да притежава кораби, да пренася подправки и коприна от Индия и Китай. Дори в чифлика на Касъм ага да беше останал, пак щеше да има надежда и бъдеще за него. При това беше любимецът на Ферахшад. Тя непременно щеше да го направи надзирател след Халил ага. Той щеше да ръководи чифлика, парите, търговските работи, наемната ръка, селяните, чаршията, пазара… Нали госпожата казваше: „Какъв ти роб!“; и той щеше да забрави, че е купуван и продаван, щеше да си живее като бей, скрил дълбоко в мозъка си, в сърцето и душата пламъка на отмъщението. Денем щеше да гали земята, напращелите с грозде салкъми, а нощем — Ферахшад.

Но тук… Тук той нямаше никакво бъдеще. Какво бъдеще можеше да има, какво можеше да реши за себе си някой, с когото се разпорежда принц? Разкош? Хубаво! Но трудно можеше да го притежава, даже — невъзможно! А и да го притежаваше, трябваше да го пази. Не му оставаше нищо друго, освен да се възхищава на тези хора. Отдавна разбра, че не може да стане Александър. Освен това вече охладня към това избрано по достойнство за себе си име, охладня от деня, когато разбра, че човекът, който му почерни живота, който пося семето на омразата в детското му сърце, го нарече Александър, само че във варианта на същото име по тукашните земи. И ето на — той стана Ибрахим! Или — робът Ибрааам!

Един роб може и да си има надежди, които да надхвърлят рамките на мястото, където е въдворен. За него обаче тук нямаше нито мечта, нито надежда. Не беше възможно дори и да застане до един завоевател, както казваше Сюлейман, и да бъде неговата дясна ръка. Единственото нещо, което можеше да прави, беше да живее ден за ден и да чака мига, когато щеше да се събуди от този сън.

Призори, полузаспал, полубуден, сънува от черни по-черни сънища. Като се съмна, очите му бяха зачервени до кръв. Изруга се сам: „Ставай! Ставай и се стягай! Толкова ли бързо ще се предадеш? Извади и захвърли оня Александър от главата си. А ти бъди Паргалъ Ибрахим! Сложи началото на приказките и легендите: „Имало едно време един Паргалъ Ибрахим…! Тръгвай! Има още толкова много да се учиш от Османската династия!“


XXXIX


ОДРИН, КОНАКЪТ КРАЙ МАРИЦА АВГУСТ 1514 Г.

Откакто Хатидже султан се пресели в Одрин, султан Селим осведомяваше и нея за събитията. През ден изваждаше от напредващата си армия по двама пощальони. Единият хващаше пътя към Сарухан. Върху запечатания пергамент в пазвата на вестоносеца пишеше: „За сина ни принц Сюлейман“. Другият подкарваше коня си към столицата. А оттам — към Одрин. Към конака, който падишахът построи специално за Хатидже султан там, където се вливат една в друга реките Тунджа и Марица.

Като се върна от Бурса, смутната атмосфера в столицата не беше в състояние да ѝ успокои душата. Полутъмните коридори на Стария дворец, мрачното здание, празните и студени салони, останали още от Византия — всичко това я потискаше. Не можеше да си отърси мисълта нито от Пойния славей, нито от Джевахир.

Ако някоя придворна ни в клин, ни в ръкав я попиташе: „Спомняте ли си, султанке, как Джевахир изваждаше иглата от гергефа?“, в сърцето ѝ пламваше пожар. Или пък ако ѝ сервираха от оня сладкиш с тиква и много орехи, който Джевахир много обичаше…

Забрани всичко: никой нямаше право да обелва и дума какво помни за Джевахир, какво е обичала. Добре де, ама това момиче не ѝ излизаше от главата. На собствения си ум, на собствената си душа не можа да забрани.

Чуеше ли славей да запее, дъхът ѝ секваше. Веднага се замисляше на коя ли роза се посвещава. На онази, жълтата ли? Или на гордата червена роза, която е вирнала глава ей там, по-отпред? Със сигурност не беше посвещение за Хатидже. Славеят, който щеше да кацне на нейните вейки, вече го нямаше.