Покоите ѝ имаха изглед към гората зад Стария дворец и сутрин я събуждаха трелите на славеи. За да не ги чува, тя се премести. От новите си покои виждаше градината с басейна отпред и пътя, който водеше към Новия дворец. И нейното сърце беше замряло както тази картина пред очите ѝ. „О, съдба! С какво не ти угодих, та стоварваш върху Хатидже удар след удар. Не ти ли стигна, че още като невръстно дете ме направи булка, та да не позволяваш лицето ни да се усмихне? Що за злоба питаеш към мен, та не ти стигна, че откъсна душата на моята душа, ами погуби и сиротната Джевахир?“

Понякога гневът ѝ прерастваше в бунт. „Хайде! — крещеше без глас и вдигаше глава към небето. — Прави каквото ще правиш! Ако е останало още нещо за вземане, вземай го! Удряй по Хатидже, удряй!“

В същия миг се сгърчваше от разкаяние. „Ако е останало още нещо за вземане, вземай го!“ Обземаше я паника: „Смили се над мен, Аллах, как можах да го кажа? Какво имам още да ми взема? Моята валиде, баща ми, брат ми. Други три души, освен моята. О, Аллах! — захлупваше се тя на молитвеното си килимче. — Прости на своята слугиня Хатидже! Отдай го на неописуемата мъка, на угризенията на съвестта ми, на младостта ми! Имам още три души, възнагради ги с дълъг живот, крепко здраве и бодър дух. Не наказвай тях заради моя бунт. Виж ме, аз съм тук. Довърши си работата. Взе ми половината душа. Вземи и останалата половина. Готова съм да умра. Вземи мен! Събери ме с моя Поен славей!“

Сега пък като вихър я разтърсваше следващото разкаяние. Ами Небиле?

Трябваше да живее — заради Небиле!

Цялото щастие, което съдбата реши, че ще ѝ дойде много, трябваше да отиде при Небиле. Ето затова Хатидже трябваше да живее, трябваше да се държи здраво на крака.

Ако трябваше да живее с жадуващо за възмездие и преливащо от болка сърце, и това щеше да направи.

Тук обаче се задушаваше — от дворцовата суета, от превземките на царедворците, от лицемерието им, от фалшивите усмивки и почести, от най-важните мъже, които в присъствието на падишаха се просваха на земята в краката му, а като излезеха оттам, се сдушваха коварно до някоя стена и започваха да го одумват: „Ах! Ах! Това не е падишах, а разбойник! Къде са добрите обноски на баща му, преселилия се в рая Баязид хан!“

Още със завръщането на господаря в Истанбул се разрази истинска буря. Това означаваше още повече смърт, още повече страх. Когато каза, че не иска да стои повече в столицата, стана нещо съвсем неочаквано. Султан Селим не ѝ отказа.

— Къде иска да отиде нашата принцеса?

— Ако господарят ми позволи, на някое усамотено, тихо място.

Баща ѝ дълго се смя:

— Усамотено и тихо място, а, Хатидже? — Изведнъж султан Селим стана доста сериозен: — Познаваш ли такова място?

— Да. Одрин. Обичам го.

— Дворецът навсякъде си е дворец. Няма разлика дали е в Истанбул или в Одрин. Клюки, интриги… Всичко е еднакво. Защото и хората са еднакви.

— Затова аз също не желая да живея в Одринския дворец.

Този път падишахът се обърка:

— Така ли? След като Исмаил е пуснал по петите ти своите шпиони, няма по-сигурно място от двореца.

Не забравяше да го погледне с наведена глава. Намръщената физиономия на баща ѝ полека-лека се смекчи. В този жест той веднага схвана неизказания ѝ вик: „Какъв смисъл има, татко, да бъда на сигурно място, след като моят любим си отиде? Смятай, че съм умряла. Няма никаква разлика“.

Никога не си бяха приказвали на тази тема. Селим само беше възкликнал при портата на Бурса: „Поен славей, а?“ Но погледите му го бяха издали. Във всеки случай не му и трябваше след това да пита и разпитва. Най-малкото женските дрехи върху Фехим Челеби издаваха тяхната неизживяна връзка. Но изобщо не ѝ го натякна. Може да си е помислил: „Нали аз я дадох за булка още като дете, какво право имам сега да я съдя, че си е дала сърцето и се е влюбила в друг“.

„Жалко! — казваше си пък тя. — Колко жалко, че за да разбера какво ярко и нежно сърце носи баща ми под маската на гнева, трябваше да стигна до прага на смъртта и да се върна оттам! И до смъртта на Джевахир и Фехим Челеби!“

— Валиде осведомена ли е, че искаш да се преместиш в Одрин?

Толкова важно ли беше това? Нима можеше след толкова преживени нещастия все още да има права над нея една майка, която не се възпротиви да дадат на мъж момичето ѝ, непознало още какво значи цикъл? Преди да даде онези две скъпи жертви, положително щеше да си мисли и да говори така. Сега обаче Хатидже си даваше сметка, че се е променила, и то доста. Онова нещо, наречено предопределение, не признаваше дали си владетел, падишах, султан. Правиш това, което ти е изписано на челото. „Господи, колко несправедливо съм обвинявала майка си за онова, което ми се е случвало. Майка Хафза ли щеше да изтрие написаното върху челото ми и на мястото му да изрисува с букви думата щастие? И да ме ориса: „Нека моята дъщеря, принцесата, да бъде винаги щастлива!“

— Ако господарят разреши, валиде няма да остане очарована от моето заминаване в Одрин. „Става това, което е решила съдбата“ — казва тя в писмото си. Където и да съм се скриела, шпионите пак щели да ме намерят и да дойдат там. Дори и в двореца на баща ми. Затова смята, че няма разлика между Истанбул и Одрин. И аз мисля така.

Падишахът завъртя глава. Това бяха присъщите на Хафза думи. Спомни си деня, когато ѝ каза, че ще омъжи съвсем малката Хатидже.

— Грехота е, Селим хан! Хатидже е още дете.

— Принуден съм. Ако не я омъжа за Искендер паша, той ще ме постави в безизходица пред баща ми и братята. Той е човекът, който може да ми осигури трона.

Хафза го беше погледнала с презрение. Като си спомни този поглед, тогавашният срам избуя отново и му сграбчи сърцето. Колко унизен се почувства! Никой никога не го беше гледал така — нито преди, нито след това. Никой не се осмеляваше. И нямаше да се осмели. Но Хафза беше дъщерята на Кримския хан, той чудесно си знаеше кога и как ще бъде погледнат от нея.

— И моята Хатидже е жертвата, която ще принесеш за трона, така ли?

Срамът от тогавашния ден не се заличи в паметта му.

Той накара Хатидже да преживее страха, който никой друг не ѝ бе причинил.

Той накара Хатидже да изживее и срама, който никой друг не бе изпитвал.

Той бе и причината да наричат момичето му „болната“.

И причината да е нещастна.

И причината да не смее да погледне дъщеря си право в очите.

Той я уби още като дете.

Той, същият, който се опитваше сега пък да я опази от смъртта.

Човек не умира по хиляда пъти. Хатидже умря веднъж. Стана някакво чудо, по-точно ѝ се е сторило, че е чудо, пред нея се появи един голобрад челебия, когото нарече Пойния славей, но съдбата реши, че мъж, на когото да подарява цялото си сърце, ѝ идва в повече, и побърза да ѝ го грабне от самия праг на щастието. А той сега взе да ѝ говори за заплахи, за смърт. Напразно ли Хатидже се оприличаваше с Томирис? Освен че му казваше: „Татко мой, господарю, аз вървя с гол ятаган в ръка срещу смъртта!“, дъщеря му заявяваше още: „Аз вече съм Томирис. Така да се знае!“

— Добре, принцесо моя! Щом мислиш, че там ще ти бъде по-спокойно, върви! Но за известно време ще отседнеш в Одринския дворец. Ще наредя да вдигнат един конак на такова място, което ще ти харесва. Като го завършат, ще се пренесеш там.

Пренесла се беше.

Тук нямаше пойни славеи.

И рози!

Имаше само едно безспирно леко бълбукане от плисъка на двете реки. Същото като онова безспирно бълбукане на болката в сърцето ѝ.

А и писмата. След онези ужасни събития, между нея и батко ѝ Сюлейман се породи невероятна близост, въпреки че ги разделяха планини и реки. Почти всяка седмица Сюлейман ѝ изпращаше по едно писмо. Започваше с „Кестеняво момиче…“ Батко ѝ я наричаше така от дете заради цвета на косата ѝ — нещо средно между кестенявия и червения. „Кестеняво момиче, слез долу“, „Кестеняво момиче, качи се горе!“… Тя никога не се разсърди на Сюлейман, че се обръща към нея по този начин.

Хатидже си спомняше как на няколко пъти нарече батко си „гарван“. Но съвсем скоро се отказа. Макар че носът му беше едва забележимо гърбав, батко ѝ никак не приличаше на гарван. Колкото повече растеше, толкова по-хубав ставаше, по-хубав дори и от баща им. И тя започна да се обръща към него с „батко принц“. На Сюлейман му хареса. Сестра му го признаваше и като принц, и като по-голям брат.

После настъпи времето на разделите. Сюлейман се откъсна от дома, замина в Кефе, оттатък Черно море, чак в страната на Златната орда, санджакбей да става. Едно след друго се прехвърляше ту тук, ту там, за да подкрепи баща си в борбата му за трона. Той живееше все под прицел.

На дядо си. На чичовците си, които разпалиха срещу баща му войната за трона в цялата нейна жестокост. Даже сега не можеше да каже, че не е под прицел. Баща им е невротичен човек. Една клевета, една мълва, че единственият му син — престолонаследникът — гори от жажда за власт и е хвърлил око да му заеме мястото, бе достатъчна да го умъртви. С две думи, нито Хатидже имаше щастливо детство, нито Сюлейман. Хатидже беше детето жена. А Сюлейман — детето борец за трон.

Сега, след години, те се преоткриваха. Сюлейман ѝ изпращаше новините от Сарухан: какво е направил като санджакбей, каква благотворителност развива валиде, колко красиви са планините, горите… А и какви стихове е написал: „Погледни ги, Кестеняво момиче, дали ще ги харесаш? Добре ли са станали?“.

Не ѝ писа единствено за това, че Гюлбахар е бременна. Вероятно го беше срам. Или е сметнал, че ще засегне по-малката си сестра, така или иначе тя не можа да се сдобие с дете, макар че бе преживяла вече един брак. Хатидже научи от майка си, че ще става леля. „Принцесо моя! — ѝ каза Хафза султан. — Батко ти ще става баща. Гюлбахар бързо забременя. Коремът ѝ е до носа. Сюлейман взе да твърди, че ще бъде момче. Но ако питат мен, на път е момиче. Каквото и да е, добре дошло. Дано поне това да оживее. Сигурно помниш колко страда батко ти след смъртта на Махмуд.

Не можеше да си спомни. И не искаше да си спомня. Нищо не искаше да си спомня Хатидже.

Когато научи новината от майка си, тя написа писмо: Принце ага, или би поискал да те наричам вече „Принце баща“? Нека расте с майка и баща!

От няколко месеца, а може би от година, Сюлейман ѝ пишеше в писмата си за някой си Ибрахим. Наричаше го „Паргалъ“. Връстници били. По-рано само споменаваше за него. В последните си писма обаче непрекъснато подхващаше темата за Паргалъ, през всеки два-три реда ѝ описваше този човек. Ибрахим бил такъв, Ибрахим бил онакъв. Паргалъ свирел на нещо с лък, който го чуел, оставал като омагьосан. Дори и Гюлбахар, а ти знаеш, че тя не си пада много по поезията, по музиката — беше подчертал някъде, — изпада в унес, щом Паргалъ вземе в ръце своя инструмент. Моят син расте в утробата на майка си, заслушан в тези мелодии. Трябва да го видиш! Няма нещо, което да не умее да прави този Паргалъ! По-добре и от мен язди на кон и върти ятаган. Опъне ли лъка да пусне стрелата, уцелва елен право в сърцето. Още не съм видял досега улучени от Паргалъ елен или кошута да не паднат моментално на земята. Можеш да си говориш с него за военщина, за проблемите по целия свят, за всяко нещо. И аз дори забравих колко езици знае.

Роб ли?

Великият принц Сюлейман, единственият наследник на страшния падишах на Великата Османска империя Селим хан, бъдещият падишах, по-големият брат на Хатидже, другарува с един роб? За един роб ли обяснява: „Станахме много близки приятели“? Постепенно Хатидже започна да се ядосва. Нямаше излишно време да чете хвалбите за някакъв си роб. Едва се сдържаше да не напише някой ден „Какво ме интересува така нареченият Ибрахим?“. Но на Сюлейман пък не му омръзваше и не спираше.

Знаеш ли, Кестеняво момиче, какво направи оня ден Ибрахим?

Не прочете нататък. „Какво ме интересува?“ — измърмори си Хатидже.

— Султанчице! Султанчице…

Гласът на Небиле я откъсна от мислите, в които беше потънала.

Момичето дотича при нея разтревожено.

— Пак пристигна вестоносец от столицата. Да го поканят ли горе?

— Не!

— Но той може би носи писмо от господаря… — смотолеви Небиле.

— Добре де! — погледна я с топлота Хатидже. — Ти не стана ли сестриче на кака си? Вземи писмото и ми го донеси. Кой знае колко е изморен човекът. Да отиде да се нахрани, да си отдъхне хубаво!

Очите на Небиле заблестяха. Забрави, че се намира пред дъщерята на падишаха, и плесна с ръце от радост:

— Браво! Аз съм сестричето на кака!

Засрами се от смеха на останалите придворни. Наведе глава. Хатидже я погали по косата и тя бавно вдигна очи към нея.