С всеки миг ходенето по плувналата във вода поляна ставаше все по-трудно.

И никъде не я виждаше.

Толкова бързо ли беше вървяла?

Когато от възвишението надолу потекоха разпенени води, той се уплаши. Да не би да връхлиташе порой?

Тази нощ радостта и страхът вървяха ръка за ръка.

Там долу, навсякъде в Сарухан, всички — войници, хора, богаташи и бедняци — ликуваха за погрома на султан Селим над шах Исмаил в долината при Чалдъран. Исмаил беше вече шах без трон. И тронът, и короната му сигурно вече украсяваха шатрата на Селим.

А той, Паргалъ Ибрахим, беше вече довереникът на принц Сюлейман.

Но сега беше тук.

Искаше под този проклет проливен дъжд да попречи всичко това за миг да се изплъзне от ръцете му.

Внезапно се спря.

Чу риданията ѝ. Плющенето на дъжда дори не можеше да заглуши изтръгнатите от сърцето на Карадут стонове.

Изведнъж я видя.

„По дяволите! — изруга. — Така не е добре. Не мога да го направя, ако я гледам в очите!“

Мюнире стоеше изправена върху Плачещата скала.

Сякаш изобщо не усещаше дъжда. Ръцете лежаха безжизнени върху корема ѝ, отпуснати надолу към зейналата като бездънна черна пропаст долина. Дъждът бе угасил всякакви припламващи тук-там светлинки. Не се виждаше и сиянието на двореца в Сарухан.

Момичето пристъпи една крачка напред.

„Хей, какво прави тя!“ — запита се Ибрахим.

Ръцете на Карадут бяха още върху корема ѝ. Прегръщаше го така, сякаш искаше да опази посятото там негово семе.

Тя вдигна глава към небето, където трябваше да греят звездите. Там нямаше нищо. Нищо, което да я види, да я съжали, да я запази.

Направи още крачка върху скалата.

Ибрахим се стресна: „Глупаво момиче! Ще вземе да падне в този непрогледен мрак!“. Изведнъж се вцепени от споходилата го мисъл. Разбра. Карадут щеше сама да направи това, което той бе решил да ѝ стори! Да се отърве от него… Или да отърве самия него…

Ибрахим се свлече на земята. Дочу тих, нежен, разплакан глас. Мюнире си говореше сама:

— Не се сърди на баща си, бебче… Цялата вина е в мен… Мислех си, че мечтата ми е оживяла. Глупачка, как ли пък не! Как може човек да въплъти мечтата си?

Чу я как изпъшка.

— А и защо да идваш на бял свят, а? Да бъдеш роб като мен ли?

Още една стъпка… Ибрахим видя, че Мюнире нямаше къде повече да пристъпва. Карадут беше на края на Плачещата скала, протегнала глава над мрака.

Можеше да я спаси.

Достатъчно щеше да е само да ѝ извика, да ѝ каже: „Ела, остави го да живее!“

Можеше даже да се втурне и да я хване, да я дръпне от прага на смъртта.

За миг във въздуха увисна само шуртенето на дъжда. Този път дочу мълвенето ѝ:

— Ах, бебче! Може би съм прокълната, а, как мислиш? Виж какво ще ти кажа. За нас няма да има повече утро. Ние ще си отидем, той ще остане. Така ще го спасим. Ела, дай съгласието си. Да вървим на онова място, където няма разлика между падишах и роб, между богати и бедни, между красиви и грозни. Да си хванем ръцете и да се махнем от този свят. А? Какво казваш, бебче? Не се бой, майка ти ще е с теб. Няма да те остави. Даже… — Гласът ѝ секна. Задави я ридание. — …даже и под земята ще си лежим прегърнати заедно. Никой няма да ни раздели. Баща ти да се спаси. Поне на един роб да му се усмихне щастието…

Ибрахим се приближи още малко. Цял се тресеше. Естествено, не измокрянето му до мозъка на костите беше причината да трепери като луд.

Съвестта му крещеше: „Какво чакаш? Полудя ли? Тичай да спасиш момичето!“.

Умът му шепнеше на ухо: „Остави я, Паргалъ, сама да си свърши работата! Нямаше ли и без това ти да я хвърлиш долу от скалата? Ето на, не ти го оставя на теб!“.

Ненадейно Карадут се обърна назад, сякаш усети, че Ибрахим е зад нея. От мястото, където беше приклекнал, видя мрачния огън в очите ѝ.

„Не, нямаше да ми позволи! Вдън земя да беше потънал, и властта, и силата му! „Господи! — задави се в сълзи. — Какво стана с мен?“

Опита се да стане, кракът му се изпързаля. Не можа веднага да се изправи.

А като вдигна глава…

— Карадуууут! — изкрещя с все сила.

Карадут беше полетяла като птица над Плачещата скала. За миг размаха ръце във въздуха, сякаш да плесне с криле, после мракът я погълна. Погълна ги и двамата.

Ибрахим нямаше представа колко време стоя там.

Не можеше да повярва какво се беше случило.

Той беше изпратил Мюнире тук, за да се отърве от нея. Вероятно тя беше отгатнала намерението му по очите, когато в стаята го погледна за последен път.

Ако не се беше хвърлила сама, той щеше подмолно да се промъкне зад гърба ѝ и да я блъсне в пропастта. Нямаше друго спасение. Мюнире обаче не му позволи да стане убиец. Сърцето ѝ не би понесло да бъде убита от бащата на детето в утробата ѝ.

А и за какво ли му трябваше на това дете да живее повече. Тя какво можеше да му даде, ако го родеше! Окови ли, синджир ли, хомот ли? Какво, какво, какво?

Ибрахим никога не бе си и помислял, че ще стане така. Че толкова ще се срине, че толкова ще се измъчва. Дали точно когато е летяла, го е чула как извика „Карадут“?

Дъждът беше спрял. „Заличи греха, изми го и спря!“ — си каза той. Засмя се с болка. Да заличи греха ли? Че какво би могло да заличи такъв грях?

Изправи се, падайки, ставайки, пое през мрака. По бузите му течеше вода. Истински водопади! Добре де, какво беше това? Вече не валеше дъжд. Какъв беше този бълбукащ по бузите му порой? Едва сега Ибрахим разбра, че плаче. Прегърна мокрия плесенясал ствол на някакво дърво. И продължи да плаче, виеше и плачеше, крещеше и плачеше.

— Мамо! — простираше ръце в мрака. — Виж ме, мамо! Виж какво направи твоят малък невинен Жюстиниен, само и само да стане Паргалъ Ибрахим!


ВТОРА ЧАСТ



XLI