ШЕСТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО


ОДРИН, КОНАКЪТ НА ХАТИДЖЕ СУЛТАН СЕПТЕМВРИ 1520 Г.

Още не беше съмнало, когато в двора на конака се втурна конник. Слугите се разтичаха. Подковите зачаткаха върху каменната настилка така, че наоколо като светулки в нощта се разхвърчаха искри.

— Луд ли си бе, човек! — шепнешком го схока слугата, който се спусна и хвана юздите на коня да го усмири. — Как може да нахълтваш така по никое време в султански конак!

— Спешно е! — изхлузи се на земята конникът. — Веднага трябва да се срещна със султан ханъм!

— Да, беее! — присмяха му се другите слуги. — Аз пък трябва да се срещна с Негово Величество падишаха! И то спешно! Но той сега сигурно спи, а?

Конникът се поизтупа, пооправи външния си вид и настоя:

— Не се занасяйте с мен, аги! Спешно трябва да се срещна с Хатидже султан! Нося ѝ съобщение!

Той понечи да тръгне, но неколцина изпъчиха гърди пред него.

— Хоооп! Чакай малко! Кой си ти, какъв си? Откъде пристигаш?

— Името ми е непознато. Но щом искате, да ви го кажа. Наричат ме Бурун Копаран[34]. Защото докопам ли някого ей така… — Той ненадейно вдигна ръка и стисна носа на слугата точно отпред. — …хвана ли го ей така, късам и хвърлям! Затова ме нарекоха с това име!

Слугата със стиснатия между пръстите на пришълеца нос започна да се мята от болка.

— Нали ти ме попита откъде пристигам? От Чорлу идвам!

— Без мозък ли си бе, човек! — процеди през зъби един от втурналите се да отърват другаря си слуги. — Остави му носа на мира! Не виждаш ли, горкичкият даже не смее да викне от болка, за да не събуди султанката ни! Няма да я вдигаме заради някакъв си ездач, потънал в прах и пепел. Вземи, че иди да изпиеш една чорба в кухнята. Измий си ръцете, напличкай си лицето! А ние ще кажем на нейните наложнички да те извика в удобно за нея време. Ако пожелае, разбира се.

— Абе какви сте такива неразбрани хора! Или да откъсна още носове, а? Казвам ви, спешно е! Не мога да чакам наложничките ѝ да се събудят! Тичайте да ѝ съобщите. Иначе най-напред ще останете без носове, а после — и без животеца си! Да не кажете, че не съм ви предупредил!

Той пусна зачервилия се от болката нос. Посегна към другите слуги и те уплашено отскочиха крачка назад. Върху пуснатия нос за миг се появиха две бели като вар петна — следи от пръстите на конника. Начаса в тях нахлу кръв. А след нея носът на този човек стана моравосин.

— Отивайте! — повиши тон конникът. — Вдигайте когото щете. Но веднага кажете на Хатидже султан, че е дошъл вестоносец от великия везир Пири Мехмед паша!

Слугите мълчаливо се спогледаха. Този човек, изглежда, не си поплюваше. Видяха, че ако му откажат, техните носове ще пострадат. Носът на другаря им беше станал грамаден. Още му течаха сълзи от болка.

— Да се опитам аз! — подметна единият. — Ако стане, чудесно. Ако ли не, ще изчакаш.

Той се затича навътре, а останалите издърпаха пришълеца към другия край на двора, в кухнята. Тъй или иначе, там беше единственото място, където горяха свещници. Носеше се аромат на току-що сварена сутрешна чорба. По него конникът най-сетне усети колко е изморен и гладен. Докато чакаше султанката да го повика, една паничка чорба нямаше да му се отрази никак зле.


* * *

— Ефенди, ако съдим по това, че вдигнахте на крак всичко живо и ни събудихте в толкова ранен час, вероятно новината ви ще е твърде важна?

Хатидже седеше зад паравана с все още сънени очи.

Бурун Копаран направи от другата страна дълбок поклон пред невидимата жена.

— Султанке…

— Казали сте, че ви изпраща великият везир. Дано да е за добро. Нали Пири паша щеше да чака баща ни в Чорлу? Така се зарадвах, като получих вестта, че пристигат заедно в Одрин. Ние вече се подготвяме. Очите ми са отправени към пътя в очакване на победителя — нашия баща.

През квадратчетата на паравана тя забеляза, че по лицето му пробягна смущение.

— Говорете! Слушам ви.

— Ами… — засуети се той. — Нашият повелител…

Хатидже изведнъж изтръпна. Случило се беше нещо лошо! Обезателно има нещо лошо. Ужасът, който по-преди обхващаше сърцето ѝ в шепи и го стискаше в железния си юмрук, беше поизтлял. Сега обаче сърцето ѝ отново изстена, същият железен юмрук отново го сграбчи.

— За бога! — повиши глас тя. — Да не се е случило нещо с господаря?

— Неее! — опита се да я успокои човекът, който усети и през паравана тревогата ѝ. — Господарят… такова… напусна столицата и пристигна в Чорлу.

Ооох! Свитото от страх сърце на Хатидже този път подскочи от радост:

— Чу ли, Небиле? Нашият повелител, баща ни, стигнал даже до Чорлу. Близо е. Тичай, вдигай всички момичета. Да се захващат за работа. Ей сега ще се появи Явуз султан Селим. Да не ни завари заспали по леглата!

С чуруликащия си глас вдигна седналото до нея момиче, което му се стори като видение. Параванът пречеше на конника да види ясно лицето, но по всичко личеше, че е обаятелно. Успя да забележи единствено как при всяка стъпка дългата до бедрата черна коса се полюшваше на талази, на талази — като морски вълни.

— Такова… — измънка отново. — Няма защо да се приготвяте, султанке!

Небиле тъкмо се канеше да излезе, когато се закова на вратата.

Хатидже се стресна: „Онзи проклет страх пак ме връхлита“.

— Няма защо ли? Как така? Ей го къде е Чорлу, ефенди. Като се метне на коня, още преди икиндия нашият повелител ще е вече тук.

Зърна по лицето му да плъзва същият смут. Ядоса се, избухна:

— Казвай каквото имаш да казваш, ефенди! Какво се повиваш насам-натам! Говори!

— Негово Величество султанът… няма да дойде в Одрин… султанке…

— Но защо?! Ей го къде е Чорлу, близо е, като врата на съсед! От колко месеца чакаме този ден! Господарят беше ми писал: „Ще си поговорим като баща и дъщеря за важни неща…“. Защо да не дойде?

Човекът зад паравана посегна към пазвата си. Подаде на моментално появилия се до него телохранител една торбичка.

Хатидже скочи. Блъсна паравана с яд, събори го. „Има нещо, което се премълчава — си каза. — Става нещо лошо, а аз, вместо да хукна презглава към Чорлу, си седя тук, както е прието по нормите, спазвам дворцовите порядки и търпя този човек да ми мънка отсреща.“

— Дай ми го! На мен!

Грабна торбичката от ръцете на телохранителя и трескаво я разхлаби. Извади писмото от нея с разтреперани ръце, но така и не успя да го разгъне.

— Небиле… — изстена.

Беше мернала с крайчеца на окото, че като чу вестоносецът да казва: „Няма нужда да бързате“, момичето остана в стаята. Явно беше предусетило нещо.

— Моля те, разгъни го!

Небиле побърза да го направи. Беше кратичка бележка. Подаде я на султанката. Хатидже я отблъсна с ръка:

— Няма да мога, Небиле! Прочети я ти, момичето ми!

Небиле сведе очи над листчето. Погледът ѝ пробягна по разкривените букви на Пири паша, дъхът ѝ секна. „Но това… — запелтечи си тя наум. — Това е… ужасно!“

— Умрял ли е?

Хатидже помисли, че ѝ се разтрепери само гласът. Но се затресе цялата.

Небиле видя какво става с господарката ѝ и набързо я подхвана под мишниците.

— Неее! — отрече припряно тя. — Какво приказвате? Аллах да го пази! Седнете за малко. Ще ви донеса студена вода.

— Небиле! Какво казва Пири паша? Какво пише?

Момичето прочете бележката в ръцете си на един дъх:

— Повелителят имаше намерение в скоро време да пристигне в Одрин и да се срещне с вас, принцесо. Но в Чорлу вдигна малко температура. Настанихме се на палатки в околностите на Сърткьойю, за да вземем мерки. Тук господарят ни ще прекара известно вре…

Хатидже не го изслуша докрай. Втурна се към вратата:

— Тръгваме за Чорлу. Кажете на Хъдър ага! Веднага да се подготви! Да не иска кола! Ще яздим на коне! Ти, ефенди, и ти тръгваш с нас! Да ни покажеш къде се намира Сърткьойю. Бързо! Бързо!


* * *

Хъдър ага пришпори коня, за да изпревари със съобщението, че Хатидже султан пътува насам. Диметокалъ вече беше слуга, роб на Хатидже султан. Султанката, от която толкова много се плашеше, че ще нареди да му отсекат главата след онзи кървав ужас по пътя към столицата, го взе под свое покровителство, доведе го със себе си дори и в Одрин. Той отговаряше за охраната на малкия дворец, който падишахът построи за дъщеря си на речния бряг. Всъщност никой вече не го наричаше „капитанът“, но заповедите на Диметокалъ Хъдър ага се изпълняваха така, сякаш беше най-довереният паша на Хатидже султан.

В Одрин се разправяха легенди за коня му, който паднал в езерото Сапанджа, но се спасил и пак намерил своя стопанин, нищо че се върнал при него в окаян вид. Някои мълвяха, че Диметокалъ извадил принцесата от свирепия водовъртеж, други — че конят на капитана захапал между зъбите си въжето, сам скочил в езерото и изтеглил целия сал на брега. Легендата смесваше истината с лъжата, но нека. Все пак тези разкази, които старците препредаваха на младите в сладките раздумки на брега край реката, не вредяха на никого.

Не беше минало много време, откакто настъпи пъстрият вечерен здрач, когато ето този смел капитан Хъдър заедно с легендарния Мъзрак влязоха в построения край Чорлу военен палатков лагер.

Пламтяха купища огньове. Над черните казани по най-крайните огньове се издигаше пара.

И Хъдър, и конят едновременно надушиха апетитния мирис. Единият — на лучената яхния, другият — на хрупкавия овес.

На пропуска им преградиха пътя.

— Хатидже султан — веднага обяви Хъдър ага — е на десет минути оттук. Султанката идва насам.

— Я си закарай коня ей там!

Да беше по-друго време, като нищо щеше да ги скастри, но сега не им обърна внимание. И без това войниците бяха намръщени и без настроение. По всичко личеше, че нямаше да си отворят устата. Слезе от коня.

— Нашият повелител…

Щеше да попита: „Как е?“ Така и не успя. Войниците се обърнаха и повлякоха крак обратно към поста си. Явно, каквото и да им кажеше, нямаше да реагират.

Точно по средата се открояваше голямата шатра на повелителя. Цялата беше осветена. Платнището на входа ѝ се повдигна. Излязоха двамина — единият възрастен, другият младолик. Хъдър ага веднага разпозна Пири паша.

— Паша!

Не беше по правилата. Такова нещо не се разрешаваше. Но пък и моментът сега съвсем не беше такъв, че да се съблюдават всички норми и обноски.

Възрастният се обърна. Хъдър бързо се приближи и се изправи почтително отпреде му.

— Нарушихме вежливостта, паша, знам. Отдайте го на тревогата ми. Хатидже султан препуска с коня си насам, пристига тук.

— Пристига? Но… — Великият везир погледна към младия човек. — Бяхме писали на султанката, че…

Не можа да довърши какво е написал. По приближаващия тропот на копита разбра, че вече няма смисъл.

— Тя вече пристигна…

Хъдър забеляза, че младоликият пошушна нещо на великия везир. Мехмед паша кимна в знак, че има право. Сетне се обърна към Хъдър:

— Синко, явно ти си на служба при госпожа султанката. Ако това е така, иди при нея да ѝ съобщиш, че в момента повелителят си почива и не бива да го безпокоим. Очакваме я в нашата палатка.

Докато Хъдър се отправяше към караула, великият везир и младоликият мъж хлътнаха в съседната до шатрата на повелителя палатка.


* * *

Хатидже влезе в палатката заедно с Небиле и се насочи право към Мехмед паша.

— Щом получих писмото ви, веднага дойдох. Нима Негово Величество падишахът е толкова болен?

Великият везир се престори, че не е чул въпроса на принцесата.

— Ако позволите, ще ви представя главния лекар Али Челеби.

Хатидже беше забранила да се споменава пред нея думата „лекар“, но сега въобще не ѝ обърна внимание. Душата ѝ не трепна. Сърцето ѝ не се разтуптя. Веднага се обърна към младия мъж, който в сравнение с Пири паша изглеждаше на около тридесетина години.

— Какво е състоянието на баща ни? — Улови погледите, кръстосани крадешком между двамата. — Много ли е тежко? Говорете! От какво е болен, поставихте ли му диагноза?

— Султанке!

— Щом е вдигнал такава температура, че не е могъл да продължи пътуването си…

— Султанке!

Хатидже виждаше, че главният лекар се опитва да я прекъсне, но не го чуваше.