— Какво лечение и какви мерки…

— Султанке!

Този път главният лекар прозвуча по-силно и доста по-настойчиво.

— Одрин е съвсем близо. Оттук с колата… В такава палатка… Там е по-… Може ли да тръгне?

— Дъще, Хатидже султан!

Най-накрая великият везир я хвана за китката и я накара да млъкне.

— Сега е моментът на мълчанието, чедо. Моментът на мълчанието, когато трябва да се молим за здравето и благополучието на Негово Величество падишаха и неговото духовно водачество на земята…

— Божичко Всевишни… Божичко Всевишни…

Хатидже скри лице в дланите си. В душата ѝ изригна вик: „Нима единият от двамата мъже в този мой живот ме изоставя! Нима баща ми ме напуска!?“.

— Али Челеби ще ви осведоми за състоянието на повелителя. Но преди това седнете. Хей, момче!...

Стражът пред входа моментално се появи.

— Донеси вода на госпожа султанката!

Хатидже приседна там, където я покани великият везир. А Небиле веднага се сви в краката ѝ и взе ръцете на господарката си в длани. „И Джевахир правеше така — сети се Хатидже. — В трудни моменти ме хващаше за ръцете… Ах, Джевахир, съкровена моя приятелко! Виждаш ли, мъките не оставят на мира твоята султанка.“

Главният лекар се поизкашля два-три пъти. И започна:

— Джелялийските бунтове доста изтощиха господаря ни…

Говореше суховато, но напрегнато. Хатидже поклати глава в смисъл на „знам“.

— Но когато край Анкара разби оня мошеник Бозоклу Джелял, дето се провъзгласи за халиф и месия, той се успокои. Точно тогава обаче върху гърба на нашия господар се появил цирей. Господарят не му обърнал внимание. Не намерил за необходимо да го сподели и с нас. Мислел си, че ще мине. Но когато след време циреят започнал да се възпалява, казал на личния си секретар Хасан Джан. От него разбрахме и ние. Като опипал с ръка гърба на господаря, Хасан Джан се натъкнал на подутина колкото гълъбово яйце. Махнал дрехите и видял цирея. Както ни каза, имал отгоре съвсем черен връх, голям колкото око на птица. А наоколо — тъмночервена, морава подутина. При най-малкия допир господарят подскачал от болки. Хасан Джан щял да му каже, че ще е по-добре да го види лекарят, но знаете какъв е… падишахът… как да му го кажел!

Той изведнъж спря да говори така рязко, като че ли някой му заповяда: „Млъкни!“. Хатидже вдигна глава да го погледне и какво да види — очите на Али Челеби бяха приковани в Небиле.

Седнало в краката ѝ с вдигнато нагоре лице, девойчето слушаше този човек с широко отворени очи. Лекарят явно я забелязваше за пръв път. Направо си беше глътнал езика. За миг очите на Хатидже се прехвърлиха от единия към другия.

Небиле беше толкова красива! Розови, нежни скули. Пъстри очи. Веждите, ресниците… Устните — същински череши. Момичето сякаш не го слушаше, то направо гледаше в захлас обрамченото с черна брада лице на лекаря, съзерцаваше стойката му, ръцете.

„О, не!“ — изстена дълбоко в душата си Хатидже. Тя беше заличила в главата си всякакъв спомен за такива сцени. Сега отново оживяваха. Само дето участниците в нея бяха други. Преди години тя беше в ролята на Небиле. А в ролята на Али Челеби — нейният Поен славей! „Аллах! — възкликна негласно. — Не ми го причинявай! Не прехвърляй моята съдба върху това скъпо дете.“

— Да! — намеси се веднага тя. — Слушам ви!

Али Челеби се изчерви като рак. „Аллах! Съвсем като него!“ — трепна Хатидже. А Небиле усети по тона ѝ какво искаше да каже. Засрамена, откъсна очи от него и наведе глава.

За да оправдае мълчанието си, главният лекар се поизкашля.

— Негово Величество падишахът настоял да му изстиска цирея. Хасан Джан ни каза: „Бях принуден“. Седмица преди да тръгнат към Одрин, натиснал цирея, спукал му върха, гнойта изтекла. Господарят се пооправил. Болките отшумели. Дори подметнал на шега към личния си секретар: „Имаш лечебна сила в ръката си, Хасан Джан, ако искаш да те назнача за лекар, а?“

Хатидже забеляза как погледът му отново се плъзна към Небиле. Ядоса се. „Виж го този колко е невъзпитан! Ние се тревожим за баща ни, а челебията — за трепетите на сърцето си!“ И се заяде с него:

— Спотайвате ли се? Струва ми се, че криете нещо. Не го премълчавайте. Кажете го, колкото и да е болезнено. Ние знаем как да превъзмогваме болките и трудностите.

— Било два дни преди да потеглят, обясни ни после господарят. Циреят отново се разлютил. И отново започнали болките. Този път бил много по-възпален. Падишахът все настоявал пред Хасан Джан да не казва на никого. Тръгнал в това състояние. Вчера видях, че не се чувства много добре. Люшкаше се върху Акдуман. Никой не беше виждал Явуз Селим така — същият Явуз Селим, който не знаеше какво е умора дори когато прекосяваше и пустините, за да достигне прозренията на Пророка.

На това място се намеси и Пири Мехмед паша:

— Щом господарят ми каза: „Паша, нещо става с нас“, спряхме. Едва слезе от Акдуман. И какво да видим — вдигнал висока температура, целият гори. Веднага извикахме лекари. Едва тогава всички чухме за този цирей.

Очите на главния лекар пак се залепиха върху Небиле.

— Челеби! — не се стърпя повече Хатидже. Видя, че го стресна, и смекчи тона: — Каква диагноза му поставиха? Що за цирей било това?

Дори и Небиле усети строгото назидание в гласа ѝ. Част от него бе отправено към нея и за да се отърве от черните очи на Али Челеби, тя леко се извърна с гръб към него и положи глава върху коленете на господарката си.

— „Лъвската лапа“! Антракс!

Хатидже тихо изстена. Ами да, на могъщия Явуз Селим му прилягаше и лъвски проблем. „Съдба! Пак си се проявила!“ — ѝ мина през ум.

— Това е много опасна болест! — каза лекарят с апломба на учен.

Върху лицето му беше изписан смут, но Хатидже не се съмняваше, че е свързано не толкова със състоянието на баща ѝ, колкото с обърнатия гръб на Небиле.

— При изстискването му циреят се разлютил. Гнойта се разпръснала и по други места.

— Оооо! На други места? Къде?

Али Челеби се поколеба. Хвърли крадешком поглед към великия везир паша. Но и неговият вид всячески показваше, че не знае какво да ѝ отговори.

— Еее? — нетърпеливо попита Хатидже. — Къде?

— Простете! — прошепна лекарят. — В слабините на господаря например, отляво. И още два на гърба.

— Какво предприехте?

— Негово Величество падишахът приемал опиати, за да притъпи болките. Забранихме му. Защото опиумът обостря гнойното възпаление още повече. Ние прочистихме раната и я наложихме с катран.

Изведнъж гняв на вълни, на вълни заля Хатидже:

— Покрихте, значи, раната отгоре! А отдолу да става каквото ще, така ли? Оставихте баща ни на съдбата — това ли се опитвате да ни кажете, Челеби?

И Пири паша, и Али Челеби я погледнаха учудено. Та те не ѝ бяха дали никакъв повод за такъв гняв. Това е било единственото необходимо нещо, което е трябвало да се направи, и те го бяха направили.

— Ако се съди и по това, че сте му забранили опиума, явно сте го оставили на болките и мъченията.

Челеби понечи да ѝ отговори, но гласът му секна.

— Дъще… — прошепна великият везир.

— Моля, паша?

— Лекарите овладяха болките с различни видове отвари. На падишаха му поолекна. Успокои се от тях и заспа.

— Искаме да го видим!

Хатидже скочи така от мястото, където седеше досега, че Небиле без малко щеше да се прекатури. В последния момент се закрепи на колене и се надигна. Побърза да се изправи на крака и тя.

— Господарят сега спи, султанке. Да не го безпокоим. Цяла нощ не можа да мигне. И целия ден, допреди един-два часа. Имаше много болки. Да го оставим малко да си почине.

— А лапата от катран ще пробие върха на цирея — смотолеви за свое оправдание Али Челеби. — Ще изсмуче гнойта. Ако успеем да я изчистим докрай…

— Искаме да видим баща си, Челеби!

Той погледна безпомощно към великия везир.

— Искаме да видим баща си, паша! Ако ни попречите, ще ме накарате да загубя цялото си уважение към възрастта ви!


XLII


„Хей, могъщи Явуз, стани да видиш дъщеря си! — взе да си реди наум великият везир. — Колко прилича на теб, като се разгневи! Кое сърце би могло да издържи този поглед?“

Наведе глава. Беше вдигнал вече бялото знаме.

— Нека Али Челеби ви заведе при господаря.

Хатидже и Небиле излязоха след лекаря. По едно време Хатидже хвана момичето за китката и се взря в очите ѝ.

Небиле се смути. Познаваше какво означава този поглед. И да не го познаваше, пак щеше да прочете в очите на господарката си одобрява ли я или не. Дали щеше да разбере, че се е влюбила от пръв поглед в Али Челеби?

— Султанчице!

Сведе очи встрани от срам.

— Погледни ме, Небиле!

Погледна я. И тогава разбра. Направи това, което ѝ каза господарката. Останаха известно време очи в очи. Краткият поглед на Хатидже се стори на Небиле дълъг като година.

„Бащице мой, Аллах! Султанчицата ми разбра. Прочете го в очите ми. Разбра, че съм се влюбила в него!“

Да, Хатидже беше разбрала. Ето на, съдбата пусне ли си стрелата, няма как да не те уцели. Самата тя успя ли да ѝ се опълчи, та да успее и малката Небиле, това най-красиво в целия свят момиче?

Въпреки всичките си опасения и тревоги, в които беше затънала, строгото изражение на лицето ѝ полека и бавно се стопи. На негово място грейна изпълнена с обич усмивка. Прошепна ѝ:

— Ела с мен! Ще имам нужда от теб, момичето ми. Не ме оставяй сама!

Посърналото лице на Небиле за миг се озари: „Не ми се ядоса! — зарадва се тя от все душа. — Моята султанчица не се разсърди заради трепетите в сърцето ми“.

Главният лекар повдигна платнището при входа на оградената от всички страни палатка на господаря и направи път на Хатидже и Небиле. Хатидже видя как Али Челеби тръгна да влиза веднага след Небиле.

— Без вас, Челеби!

Тонът ѝ беше строг и не търпеше възражение. Измери с поглед Небиле, за да прецени как ѝ се е отразила заповедта. Стори ѝ се, че светлината в очите ѝ помръкна. И допълни:

— Вие останете с нашето момиче Небиле. Искаме да останем насаме с баща ни!

И си помисли: „Колко ли са се зарадвали и двамата!“. Знаеше, че каквото щеше да става — ставаше, и на това не можеше да се попречи. Съдбата я научи на това. Този път обаче нямаше да е така. Защото се научи и на още нещо — че ако трябваше, можеше и да се опълчи срещу съдбата. Късно го научи, но се научи. Като се кажеше „съдба“, не значеше, че трябва да се предаваш. „Само да видя дори една твоя грешка, Челеби, не знам как ще се опазиш от това, което ще ти стоваря на главата! — закани му се наум тя. — Колкото и да си красив, колкото и сърчицето на моята Небиле да се е устремило към теб като към извор с чиста вода, няма да си затворя очите пред какъвто и да е тормоз, упражнен върху нея, така да знаеш! Няма да позволя Небиле да бъде връхлетяна от моята съдба!“

Като разбра, че ще остане насаме с момичето, Али Челеби се спусна към завесата пред отделеното за постелята на падишаха място и я дръпна настрани. И Хатидже ги видя — до главата на баща ѝ седеше ходжа и четеше свещения Коран, а Хасан Джан, свит в ъгъла, тихичко ронеше сълзи. Али Челеби им направи знак с глава да излязат. След няколко измънкани последни срички от Корана ходжата завъртя почтително глава надясно, наляво, после и двамата си излязоха.

Хатидже пристъпи навътре. Блъсна я някаква миризма. Тежка миризма, която поглъщаше дори аромата от извитите над димящите в кадилниците тамяни тънки струи дим. Миризмата на гной.

Приближи се и застана до главата му. Погледна го с нежност. Идеше ѝ да го прегърне, да извика: „Ето ме, аз дойдох!“, да зарови глава върху гърдите му. Нищо от това не можеше да направи. Можеше само да стои и да го гледа като непозната. „Спи“ — си помисли. Изведнъж изтръпна.

Това ли беше Седим хан, който разтърси два континента, който помете като вихър Сафевидите, мамелюците и пустините на Египет — орелът на бойните полета?

Този пожълтял, изпит човек ли беше Явуз султан Селим, който в полето на Чалдъран накара шах Исмаил да захвърли трона си и да побегне презглава; който прекатури Кансу Гаври в Мерджидабък, Джанберди Газали в Ридание, Томамбай в Газзе Чьолю и постави на престола в Кайро Юсуф Неби? В един момент я връхлетя налудничавата мисъл да викне: „Ставай!“. Да изкрещи: „Ставай, хей, победоносни султане, ти, който завладя огнището на исляма и го докара в сърцето на Османската империя, ти — военачалникът, спечелил най-великата слава, най-високите и свещени титли за Османската династия! Ставай и препасвай ятагана! Как може, кой ти позволява да лежиш така, когато държавата те очаква?“