А си имаше и ето този друг сън. Само два крака. Два боси крака. Вероятно бяха неговите. Или на някой друг… Не знаеше. В съня му не се появяваше нищо друго. Нямаше дори земя, по която да ходи. Но ходеше. Непрекъснато вървеше. Имаше и някакъв глас. Глас, който казваше: „Време е да я видиш!“; глас, от който му се изправяше косата.

Кой говореше — нито го виждаше, нито го познаваше.

Още щом го чуеха, ходещите крака се спираха.

„Ела! — му говореше този път гласът. — Не стой. Трябва да я видиш. Ела! Ела!“

Някакъв друг глас упорито отказваше: „Не, не искам да я видя!“

Дори насън съобразяваше, че гласът принадлежи на този, на когото са и краката. Но като че ли този глас му беше познат.

„Длъжен си да я видиш! Колко още ще се криеш? Ела! Виж я ето там! Ела!“

Не тръгваха тези крака. После помръдваха. Като че ли нечия сила ги притегляше и неволно, без да искат, колкото и да се опъваха, се повличаха крачка след крачка.

Изведнъж му се присънваха крака без тяло. Влачеха се директно нанякъде в празното пространство.

А оня проклет глас непрестанно повтаряше: „Ела! Малко остана. Сега ще я видиш! Като заобиколиш ей там. Не си стискай очите! Отвори ги! Гледай! Гледай! Гледай!“.

И точно на това място от своя сън Ибрахим започваше да крещи и се събуждаше.

Сънуваше го почти всяка нощ. От едно и също място започваше, на едно и също място прекъсваше. Оня глас, който го плашеше, който го раздираше, повтаряше все същите думи.

По едно време му хрумна да каже на принца и да потърси лекарска помощ. Но моментално се отказа. Още като се разчуе, щяха да му лепнат прозвището „болният“.

Той обаче си знаеше, че това си е болест. Болест, която го сграбчи още тогава и продължаваше чак до днес. Въпреки че изминаха цели шест години, проклетията не го оставяше на мира… От онази злокобна нощ, когато Карадут полетя към смъртта заедно с бебето в утробата си, за да спаси него.

В помещението на момичетата се разбра за внезапното ѝ изчезване още същия ден. Никой обаче не се трогна. Не беше нещо необичайно.

Понякога момичетата се влюбваха в някой мъж отвън и при първа възможност бягаха при него. Случваше се да хванат някоя и да я върнат обратно. А ако бъдеше изоставена и се върнеше сама, просто се просваше в краката на Хафза султан да иска прошка. Два дни по-късно се понесе слухът, че Мюнире е избягала с някого.

Като се размисли същата нощ, Ибрахим реши, че не той е отговорен за трагедията. Съдбата си беше казала думата. Единствената негова грешка беше, че подхвана такава връзка, след като си беше подредил в главата основните цели. Всъщност дори и за това виновният не беше той. Ако Ферахшад не беше запалила в кръвта му огъня на страстта, и през ум нямаше да му мине да се заиграва с Карадут. Освен това, не трябваше ли и Мюнире да се замисли, че от тази работа няма изход. Ибрахим не ѝ беше давал никаква надежда, нищо не ѝ беше обещавал.

В онази нощ той само ѝ каза: „Ела!“ — по-добре да не ѝ го беше казал! — и толкоз! Откъде можеше да знае, че ще се стигне дотук. Не биваше да ражда онова дете. Като ѝ пораснеше коремът, щяха да я изхвърлят от двореца. И да го издадеше — какво щеше да се промени? В този случаи щяха и двамата едновременно да ги изритат през вратата навън. И това нямаше да промени нищо. Ибрахим никога не би помислил за общ живот с нея. По-добре да не се беше случвало. Но ето че се беше случило веднъж завинаги. Мюнире го беше обикнала истински. За да не му захлопнат под носа голямата врата, която се отваряше пред него, тя беше пожертвала себе си. И онова, което беше в утробата ѝ.

Затвори душата си за протестите на съвестта, оневини себе си и погреба всякакви мисли по този въпрос. Докато един ден Сюлейман му каза:

— Научи ли? Намерили са я.

— Моля, принце?

— Тази, твоето чернокожо момиче. Грях са си взели някои да казват за нея, че е избягала. Открили са трупа ѝ под Плачещата скала.

Трупът?… Трупът на Карадут?!

Сега, за пръв път от робските дни в кораба на пиратите насам, страхът стисна Ибрахим за гърлото така безмилостно, както тогава.

— Сигурно ѝ е тежала някаква мъка. Казват, че се хвърлила от скалата. Какво да кажем. Аллах да ѝ даде покой на душата. Колкото дни стояла там, вълците и чакалите я разкъсвали, горката. Изтърбушили ѝ дори корема.

Ибрахим усети, че му се зави свят. Ако не се беше хванал за нещо, този ден може би щеше да се строполи в краката на Сюлейман.

— Почакай де! Какво да се прави. Така ѝ било писано на нещастницата. Споделяла ли е с теб какво ѝ тежи?

Ибрахим намери сили само да отрече с глава. В съзнанието му продължаваха да кънтят думите на Сюлейман: „Колкото дни стояла там, вълците и чакалите я разкъсвали, горката. Изтърбушили ѝ дори корема“.

Карадут. Смърт. Вълци. Чакали. Изтърбушили дори корема на момичето.

— Хайде, ела да излезем! Ще се поразходим, да подишаш малко чист въздух. Ще се оправиш. Ще ти изпратят друга прислужница.

— Какво направиха?

— Не можело да се пренася, така казаха. Иначе щели да я погребат в гробището. Заровили я там някъде.

Болестта на Ибрахим се разрази същата нощ. За пръв път дочу тупурдията. И гласа: „Малко остана. Сега ще я видиш. Като завиеш ей там. Не си стискай очите! Отвори ги! Гледай! Гледай! Гледай!“

Но той стисна здраво очи. И за пръв път в тази нощ закрещя: „Господи! Не! Не! Не ми я показвай! Аааа!“. И за пръв път скочи в леглото си, обзет от ужас.

От шест години сънуваше все този кошмар.

И сега в главата му пак бучеше същата ужасна тупурдия. Като че ли някой удряше по нещо.

Дум! Дум! Дум!

И сякаш стотици хора крещяха. Все едно плачеха, викаха, смееха се с все гърло. Някаква жена ридаеше. Дете плачеше. Плачеше неуморно, безспир.

Някой не преставаше да тропа.

Дум! Дум! Дум!

— Стани! Ставай! Умрял ли си бе, човек!? Скачай! Ставай!

Ибрахим изведнъж се осъзна. Гласовете, които чуваше сега, бяха по-различни. От другата страна на вратата, на стената, а не в мозъка си.

— Абре, Ибрааам!

Боже господи, какво става?

Скочи с все сили.

— Ставай, ти казвам, Ибрахим, ставай!

Сюлейман беше!

Принцът удряше с юмруци по вратата на стаята му. Тази нощ се случваше нещо, каквото не е било цели осем години.

— Господарю! — спусна се той.

Беше по нощната си риза. Сети се, че не бива да отваря на принца в този си вид, и стреснат се върна обратно. Но така щеше да го накара да чака по-дълго. Или пък Сюлейман щеше да изкърти вратата и да нахълта. Втурна се пак към вратата с шалварите в ръка.

— Идвам, принце!

Отвори така рязко, че юмрукът на принц Сюлейман увисна във въздуха и без малко щеше да се стовари върху главата му.

— В мъртвешки сън ли потъна бе, човек! Щях да изкъртя вратата!

За пръв път го виждаше толкова развълнуван. Лицето му беше зачервено до кръв. Но в очите му пърхаха светулки. Знак за какво беше това — за добро или за зло? Не можа да разгадае.

— Господарю! Аз… такова…

— Стига си мънкал! — И като видя шалварите в ръката му, Сюлейман викна: — Обличай тези гащи и тръгвай след мен!

Ибрахим се опитваше с една ръка да обуе единия си крак, а с другия подскачаше на едно място.

— Господарю, случило ли се е нещо?

Този път Сюлейман се обърна и го погледна с пламтящи очи.

— Часът удари, Ибрахим! Дойде му времето! Часът удари!

Ибрахим първо съвсем се обърка. Не можа да схване отведнъж. Часът ли, времето ли? — си каза. — Времето час ли е?

— Какво? — извика неволно. — Значи… значи…

Не успя да изрече: „Сега стоя пред Негово Величество падишаха!“. Езикът му се беше вдървил.

Сюлейман потвърди с глава.

— Боже господи! — прекръсти се, без изобщо да си даде сметка какво направи.

Обул беше само единия крачол на шалварите. Другият още стоеше в ръката му. Забравил за смешния си и раздърпан вид, той коленичи пред Сюлейман:

— Бъди благословен, повелителю!

Сюлейман стоеше гордо изправен, но изглеждаше и покрусен от загубата на своя баща и владетел на света.

— Ставай! — протегна ръка на Ибрахим. — Не бързай, все още не сме препасали ятагана и не сме седнали на трона с корона на главата. А дано и никой да не види, че първият човек, който е коленичил пред новия падишах, е по долни гащи и нощна риза!

Най-сетне успя да нахлузи крака си и в другия крачол.

— Ела! — каза му принцът. — Чака ни много работа. Трябва да си обсъдим нещата. Да си подредим едно по едно всичко, което ще правим.


* * *

Ибрахим завари коридорите потънали, както винаги, в тишина, съвсем не в унисон с тупурдията, която беше чул, и това направо го смая. Полунощ отдавна преваляше, но не трябваше ли целият Сарухански дворец в нощ като тази да бъде на крак? И дежурните от охраната по ъглите си стояха съвсем спокойно. Когато Сюлейман минаваше покрай тях, те му отдаваха почит по обичайния войнишки начин. Не трябваше ли да се просват на земята пред падишаха, който току-що се е възкачил на трона? Къде бяха хората?

„О, естествено!“ — каза си наум.

Преди да е преминала болката за починалия падишах, те не смеят да изразяват радост и да ликуват в чест на заместилия го син. Ето на, турци!

Без да спре, Сюлейман хвърли поглед през рамо към подскачащия подире му Ибрахим. Веднага долови изненадата му.

— Никой още не знае! Само аз, валиде и ти! На Гюлбахар дори още не съм казал. Валиде ме предупреди: „Не казвай на жена си. Родилка е. Може да ѝ секне млякото. Щом майка му още има кърма, значи и Мустафа има нужда от майчино мляко“.

Откакто роди Мустафа, Махидевран Гюлбахар беше на почит и уважение. В това пухкаво момченце с черни вежди и черни очи сякаш се беше побрал целият свят. Сюлейман изчезваше по цели дни и седмици, през цялото време седеше при своя син.

Ибрахим изведнъж се сети, че не е поднесъл съболезнования. Въобще не знаеше как се постъпва в подобни случаи. Ако беше в чифлика, щеше да каже като другите: „Ти да си жив и здрав!“, там понякога и плачеха заедно с опечаления. Жените оплаквачки вдигаха на главата си всичко наоколо със своите писъци и воища. Но какво се правеше тук, в двореца? Никой не го беше научил. А и той въобще не беше помислял. Дали Сюлейман нямаше търпение да седне на трона? Не си ли шушукаха тайно: „Когато му дойде времето и удари часът!“ Ето че времето дойде и часът удари! Това бе мигът, който Сюлейман очакваше от години. Изглеждаше угрижен. Все пак му беше баща, но Ибрахим бе единственият, който знаеше, че тази вест се чакаше от дълги години. И единственият, който сега не знаеше какви думи да подбере, за да му пожелае той да е жив и здрав.

— Такова… — измънка, като настигна принца. — Кога ви съобщиха?

Има-няма петнадесетина минути. Великият везир ми изпратил съобщение. Баща ни предал духа си на Всевишния в Чорлу. Пири паша пише, че веднага трябва да отидем в столицата. Смъртта на баща ни ще се пази в тайна, докато пристигнем в Истанбул.

— Защо?

— Не се знае как ще реагират частите на еничарите, Ибрахим. Неприятности, шушукания.

— Разбрах. Но нали няма друг претендент?

Сюлейман замълча.

— Няма. Но и предателството не се спира пред нищо. Пири паша има богат опит. Щом той смята, че е уместно да се постъпи така, и ние ще го смятаме за уместно.

— Тогава тръгвайте веднага, господарю!

— Но преди това да се подготвим. Да помислим какво трябва да се направи веднага след пристигането ни в столицата, за да не се злепоставим пред пашите и везирите на баща ни. Да им покажем кой и какъв е синът на Селим хан! Не искам да си шушукат зад гърба ни: „Ами че това е вчерашно хлапе. Тежко и горко ѝ на Османската империя!“.

Минаха през тежката врата с двамата стражи гиганти отпред. Оставиха зад гърба си трите нанизани една след друга стаи, решиха да останат в тази в дъното, без прозорците. Ибрахим направо се отвращаваше от тази стая, но Сюлейман провеждаше в нея разговорите си, които не искаше да бъдат подслушвани. Стените ѝ бяха по-дебели, върху каменните зидове бяха положени три дървени пласта, а най-отгоре бяха облицовани с керамични плочки.

— Хафза султан е покрусена.

Сюлейман гледаше умислен към Ибрахим. Разбира се, не можеше да каже, че майка му няма да се трогне от смъртта на мъжа си, но също така не можеше да се премълчи и това, че в очите ѝ просветна спотаена радост. Вече нямаше да се събужда със страха пред вероятността Сюлейман да не стане жертва на бащиния си гняв. Хафза нямаше да се плаши вече от всяка сянка. Нямаше да следи сред хората кой злосторник ще хвърли клевета върху сина ѝ Сюлейман, за да разпали яростта на Явуз султан. Винаги изпитваше гордост, че е съпруга на най-суровия и най-могъщия мъж на света. Но и винаги се страхуваше от Селим. Дори когато му се отдаваше, имаше моменти, в които ѝ минаваше мисълта дали няма да я удуши. И вече — край на кошмара. До нощта, когато синът ѝ потропа на вратата да ѝ съобщи вестта, тя беше съпругата на падишаха, майката на принца. Сега беше вече майката на падишаха. Валиде султан!