— Затвори се в стаята си. Реди молитви.

Седна на нещо. Ибрахим остана прав.

— Записвай си в ума всичко, което ти кажа! Става ли?

— Ще го изпълня, падишах!

— Ибрахим!

Разсмяха се и двамата на укора в тона на Сюлейман.

— Първо! — тихо произнесе Сюлейман. — Веднага започни подготовката за пътуването. Ще казваш, че преди да тръгне на следващия си поход, баща ни иска да ме направи наместник на трона и затова ме вика в столицата. Колите на валиде и на Гюлбахар да се подготвят като за дълъг път. Ще трябват коли и за кухнята. Колкото са, да се обзаведат. После, да се направи каквото трябва в Стария дворец и за султанките. Да им бъдат осигурени удобства и спокойствие. За нашия принц и за майка му да има лекари в самия дворец.

— А господарят ни с какво ще пътува? За вас кола…

— Двамата с теб ще яздим на коне.

— Двамата ли?

— Събуди се вече! — усили шепота си Сюлейман.

— Господарят…

— Второ! — отсече Сюлейман. — Като пристигнем в столицата, на брега да ни чака кораб. Да се вземат необходимите мерки за това!

Ибрахим наведе глава.

— Трето! Погребалната церемония на преселилия се в рая наш баща Седим хан трябва да бъде достойна за славата му! Да се дадат указания на главния архитект час по-скоро да му издигне тюрбе на най-подходящото място в Истанбул. Искаме, Ибрахим, на същото място да се построи още и джамия.

— Ще бъде изпълнено!

— Четвърто! Сестра ни Хатидже султан е била при баща ни, преди да умре. Пири паша пише, че тя е тръгнала към столицата. Да се направи всичко необходимо за нейното спокойствие. Пето! — Сюлейман съвсем сниши гласа си. — Ще се изпълни това, което е останало недовършено от баща ни.

Неизпълнено от баща ни!

За бога! Сюлейман отсега жадуваше за война! И то с най-невъзможния враг!

Ибрахим се опитваше с месеци, с години, изливаше цялото си красноречие, но така и не успя да го разубеди. Разгромяването на шах Исмаил, който посегна да убие сестра му Хатидже султан, и унищожението на сафевидската държава се превърна в негова идея фикс. Всеки път, като стигнеха до тази тема, той го прекъсваше с думите:

— Стой и гледай! Като му дойде времето, ние ще заличим тази змия от лицето на земята.

Най-големият враг на Османлиите се намираше на изток. Колко пъти беше шептял в ухото на Ибрахим: „Баща ми допусна грешка, че тръгна срещу мамелюците, преди да е унищожил Исмаил. Вярно, стана халиф на всички ислямски области, но змията все още си стои и съска. И аз ще смачкам тази змия. Това е първата ни мишена!“.

Значи, Тебриз! Сюлейман щеше да се разпростре също като Александър Македонски чак до Индия. „Ще извървя пътищата, по които е вървял завоевателят, чието име си обсебил, Ибрахим, ще видиш!“ — му казваше с присвити очи. Имаше готов план. Просвещавал го беше по цели нощи. „Виж, ще минем оттам. Ето тук ще прекосим пустинята. А през онази долина ще прехвърлим разположените си там сили и ще им излезем в гръб… После ще затегнем примката!“

Беше пресметнал дори колко оръдия, колко кавалеристи, колко пехотинци и коли ще са им нужни.

А пък Ибрахим си мислеше, че истинската опасност се задава към тях от запад. Наумил си беше да сътвори от Османската империя един нов Рим, а от Сюлейман — един нов Цезар. Султан Селим се занимаваше с арабските пустини и не беше забелязал все по-растящата опасност откъм запад. Короната на Рим сега си имаше вече нов претендент: Карл Пети. Кралете свеждаха глави пред него, папата се страхуваше, а той набираше все повече мощ. Подготвяше се и нов кръстоносен поход срещу Османската империя.

— Да, но… — опита се Ибрахим да му възрази.

Сюлейман обаче моментално го парира:

— А какво да правим, Ибрахим? Да чакаме онази змия да хапе до насита Османската империя, да краде сърцата, душите, да създава още повече раздори и разногласия в ислямския свят? Да заровим в земята посегателството върху сестра ни Хатидже султан ли?

— Не… но…

— Шесто! — изброи падишахът. Махна с ръка в знак, че приключват с тази тема. — Ще назначим нашия възпитател Касъм ага за везир. Да се подготви ферманът.

„Виж, това ми харесва!“ — си рече Ибрахим. Касъм ага беше добър човек. Учен, истински порой, море! За осем години беше обучил Сюлейман и самия него на толкова много неща. Благодарение на него Ибрахим вече гледаше по друг начин на земята, на държавите, на балансирането, на сметките. На няколко пъти беше оспорил амбицията на принца относно Изтока. И Касъм ага беше против походите на изток. Поне засега.

— Не бива повече ислям да се противопоставя на ислям! — му беше казал човекът на ухо.

— И седмо! — произнесе Сюлейман с огромно удоволствие. — Това го чуй добре. „Аз, Сюлейман! Син на преселилия се в рая Селим хан, султан Сюлейман! Издавам ферман! Обявявам, че вече освободихме моя роб Паргалъ Ибрахим!“

Помисли, че се задушава. Вдигна ръка към гърлото си. Ето че стана това, от което се страхуваше. Дотук беше неговата вярност. Край на всичко! Изгони ги с четири думи!

„Освободихме вече Паргалъ Ибрахим.“ Ето, това беше всичко. С четири думи всичко на всичко новият падишах заличи и захвърли всичките му мечти. Направи надеждите му на пух и прах.

„За какво ли ми се ядоса? — запита се Ибрахим. — Че му възразих за походите на изток? Сигурно е за това. Не можах да си захапя езика.“

„Паргалъ не е вече роб. Дадохме му свободата… От този момент Ибрахим ага е вече свободен. В моите владения той е с високо вдигната, чак до небесата, глава и ще бъде винаги вдигната.“

Какво?! Какво! Какво!

„Велики Исусе! Пресвета Дево Марийо! Всички светци, не мога да повярвам!“

Видя се проснат в краката на Сюлейман. Неволно пак се прекръсти. Беше се отървал от невидимите вериги, които винаги бяха пред очите му и чието дрънчене чуваше в ушите си.

Това не беше възможно. Не се побираше дори и в представите му. Не можеше да повярва. Беше нещо повече от чудо!

— Господарю! Повелителю!

Посегна да целуне полите на кафтана му, но Сюлейман ги дръпна.

— Още не съм свършил. Да се запише и още: „Мой ферман! Ибрахим ага е вече моят личен секретар! Не го нарекохме везир, но тъй като ще отговаря за Новия дворец и за Ендерун, трябва да му се полага всичко като за везир. Да се направи необходимото за това. Да му се определят съответната месечна заплата, бюджет, седалище. Да му се дадат на разпореждане слуги, охрана, служители. Да бъде зачислен съобразно това на храна от кухнята на двореца…“

Не можа да чуе нататък. Сълза от окото му капна върху ботуша на падишаха.

Жюстиниен, единственият син на рибаря Армано от Парга и красивата Зелжена, е при Османлиите… Ага!.. Боже господи! Какво каза — трябва да му се полага всичко като на везир! Паргалъ Ибрахим ага!

Сюлейман се изправи. Хвана Ибрахим за раменете, вдигна и него.

— Осем години ти ми беше другар, Паргалъ. Видяхме, че беше нещо повече и от това. Нищо не ни липсваше. За приятел те имахме, с приятелство ни отвърна. Научихме те на каквото знаехме, а каквото не знаехме, заедно го научихме. Не допуснахме да се перчим, че ние сме принц, нито пък ти да бъдеш унижаван като роб. Не обявихме, че сме равни, но като те сравнихме с нашите аги и бейове, дойде ден да те поставим пред тях. Разкрихме нашите помисли, разгадахме и твоите мечти. Не скрихме тайните си от теб. Заедно си представяхме бъдещето, когато му дойде времето. Недей да мислиш, че сме забравили първата ни вечер при Плачещата скала. Ето че му дойде времето, Паргалъ, часът удари. Сега е наред осъществяването на мечтите ни. Хайде да те видя сега. Очакваме добра служба!...

Падишахът се обърна, защото сърце не му даваше да гледа опитите на Ибрахим да изрази своята признателност.

— Ще се ръководиш в действията си по предначертаните ни преди осем години намерения. И когато сме си само двамата, недей да се държиш като служител на падишаха, остани си моят приятел, в когото имам пълното доверие, че няма да премълчава това, което е научил. Да знаеш, че в държавата, във властта няма приятел, няма роднина. Пред служителите ми не забравяй, че съм падишахът.

Ибрахим го слушаше и кимаше с глава.

— Сега тръгвай, личен мой секретарю, Ибрахим ага! Имаш много работа. И да изпълниш нарежданията ми незабавно!

Ибрахим за пръв път се оттегли от него заднешком. До днес нито принцът беше очаквал подобно нещо, нито той го беше правил. Никой не му го беше казал, от никого не го беше научил, но сега му дойде отвътре да постъпи така.

— Паргалъ!

Ибрахим вдигна глава и погледна към падишаха. Изведнъж ли беше пораснал? Толкова широки ли бяха плещите на Сюлейман? Такъв ли остър беше погледът му, такава решителна ли беше стойката му?

— Подгони и шивачите! — нареди му Сюлейман. — Да ушият на моя личен секретар кафтани, ризи, дрехи, че да пристигне в столицата облечен в тях.

Ибрахим се поклони и излезе. Едва се сдържаше да не хукне презглава по коридорите.

Идеше му да закрещи от все душа към изгряващия ден: „Господи! Не съм роб! Не съм роб! Не съм вече стока за продаване и купуване!“

Внезапно се случи нещо съвсем неочаквано. Пред очите му изникна онази злокобна нощ. Нощта, когато небосводът изливаше върху земята своя гняв. От мястото, където се беше притулил, виждаше Карадут. Отчаянието върху лицето ѝ. Неописуемата мъка в очите ѝ. Тя прегръщаше с ръце бебето в утробата си, говореше му: „Не се сърди на татко си, бебче! Аз съм си виновна!“

Преживявайки отново момента, когато Мюнире се канеше да полети, Ибрахим настръхна, обхванат от неистова скръб. В ушите му зазвъня гласът на застаналото пред прага на смъртта момиче, чийто кристален смях някога беше символът на радостта и щастието в чифлика на госпожата: „Нека баща ти да се спаси, бебче! Поне един роб да се усмихне!“.

Сбъдна се това, което изрече Карадут. Щастието се бе усмихнало поне на един роб. „Карадут! — отрони се от устата му. — Виж, спасихте ме! Нямам вече вериги!“

Буца заседна в гърлото му. „Пресвета Дево Марийо! — изтръгна се молитва от дъното на душата му. — Ако ме гледат от божествените райски селения, извести ги за моето щастие. Да видят, че ненапразно са скочили в пропастта!“


XLIV


СТОЛИЦАТА, САРАЙБУРНУ[35] СЕПТЕМВРИ 1520 Г.

Хатидже полудяваше от нетърпение. Непрекъснато си повтаряше: „Къде си? Идвай вече. Виж, батко Сюлейман, как те очаква тронът на османската държава!“.

Минаха осем дни, откакто Пири Мехмед паша изпрати вестоносеца в Сарухан да съобщи на Сюлейман за смъртта на падишаха. А той още никакъв не се появяваше.

Повече не можеха да чакат.

Шейхюлислямът Зембилли Али ефенди отсече:

— В никакъв случай… Недопустимо е да се изчаква погребение, грехота е. От пръстта дойдохме, на пръст ще станем. Тялото час по-скоро трябва да се слее със земята!

Великият везир и главният лекар бяха на едно мнение, те изкопаха дупка в палатката на падишаха и временно го погребаха там. Засега успяваха да пазят в тайна смъртта на баща ѝ, но докога можеше да продължи това? Нима еничарите не любопитстваха какво става с падишаха, който цяла седмица вече не излизаше от палатката си.

Хатидже стоеше при шадравана в градината и се взираше в отсрещния бряг. От дни наред очите ѝ бяха приковани все в издигнатата посред морето бяла кула. Оттам, зад нея, трябваше да се зададе батко ѝ Сюлейман.

Нетърпението ѝ нарасна още повече, след като намери скритото от баща ѝ писмо на същото място, което той ѝ пошушна на ухо, и го прочете.

Османската империя имаше много по-важни тайни от неоповестената смърт на падишаха. Ако се разчуеха, ако ги разкриеха, можеше да настъпи истинско бедствие. Час по-скоро трябваше да се вземат мерки. Сюлейман трябваше да предприеме действия, преди шпионите да са надушили истинската причина баща ѝ да напусне столицата.

„Пири паша е чудесен човек!“ — помисли си Хатидже. Не стига, че е скрил тялото на баща ѝ, ами той самият се предрешил и в униформата на военен пощальон се върнал предния ден в столицата. Възрастният велик везир беше разтревожен колкото нея. Същата сутрин се отби при Хатидже и сподели:

— Времето здраво ни притиска. Не сме си изтупали още праха от краката, а посланиците на Венеция и Генуа вече заявиха, че искат аудиенция. Сигурно са заподозрели нещо. Негово Величество падишахът трябва да бъде коронован час по-скоро.

Трябваше. А го нямаше!

„Хайде, скъпи батко! Хайде, батко мой красив! Хайде, батко мой султан! Ела и си седни на трона! Направи каквото трябва, за да изпълниш завета на нашия баща!“