Сюлейман обаче живееше като че ли в някакъв друг свят. Откакто Гюлбахар му роди син, той коренно се промени. „Само да го видиш! — ѝ пишеше в последното си писмо. — Още отсега показва темперамент. Мустафа наполовина се е метнал на нас, другата половина — на дядо си. Като те погледне, ще помислиш, че Явуз Селим е навъсил чело.“

„Кой знае колко му се перчи вече Гюлбахар!“ — помисли си Хатидже. А после се ядоса, че въобще се е присетила за това. При тези големи тревоги, които са им виснали над главите, нима батко ѝ ще вземе да се занимава със съпругата си? Едва ли. Той не обичаше жена си. Не мислеше, че и майка ѝ я обича. Беше вироглава. Горделива. Създали я бяха сякаш планините, откъдето дойде. Но ето, беше дарила Сюлейман със син! Какъв ти син, Сюлейман щеше да е падишах, значи беше родила принц. Махидевран щеше да е майката на бъдещия падишах. Ех, ех, ех! А собствената ѝ утроба щеше да си пресъхне, без да даде поне един живот.

Хатидже тръсна рамене. Сега не биваше да си мисли за такива неща.

И пак за оня човек разказваше батко ѝ в писмото си. За оня човек, когото наричаше Паргалъ. Нямаше писмо, в което да не го споменава. Що за човек беше? Сякаш беше омагьосал Сюлейман. Дали не беше някой магьосник? И майка ѝ веднъж беше отворила дума за него. Но изкъсо. „Човек, който много е страдал, Хатидже. Дори и да не каже какво е изтеглил, мъката в очите говори какво му е на душата.“

Хафза султан не харесваше каквото и да е така лесно. От девет кладенеца вода докарваха, за да я убедят, че дори еди-коя си прислужница заслужава да бъде одобрена.

Например, като видя Гюлбахар, първо рече: „Висока е! Какво е това? По-добре да я побучат в бостана!“

После пък отсече: „Носът ѝ е вирнат! От такава жена мъж добро няма да види! Жената трябва да е сговорчива, с мек характер. Да посреща думата на мъжа си със сладка дума!“

Хатидже обаче знаеше защо майка ѝ намира Гюлбахар с вирнат нос  — тя чисто и просто беше наясно, че пред нея думата ѝ няма да преде. А иначе Гюлбахар си е истинска красавица, за бога. Стройна, здрава. Налетите ѝ бедра обещаваха плодовитост в раждането. И ето на, тя роди.

„Каква късметлийка!“ — неволно въздъхна Хатидже. Нея съдбата я постави на колене, отне ѝ мъжа, в когото се влюби, а Гюлбахар само за една нощ стана любима наложница на падишах.

Тръсна рамене. Не можеше сега да мисли и за Гюлбахар. Реши да определи държанието си към нея, когато дойде, според вида и поведението ѝ.

Истинският проблем беше самият Сюлейман. Как щеше да посрещне завета на баща си? По начертания от него път ли щеше да върви, или според собствените си решения? През цялото време, докато беше принц, той нито веднъж не престъпи бащината дума, нито веднъж не му се противопостави. Кажеше ли му стани — ставаше, кажеше ли му седни — сядаше. Когато Селим развя знамето на бунта против баща си, застана в първите му редици срещу собствения си дядо, без да му мине дори и за миг през ума, че може да му коства живота. Но сега беше падишах. Който е падишах, той издава ферманите.

Реши да не мисли и за това.

Да става каквото си ще!

Султан Селим вече го нямаше. Съдбата дори не го удостои с един спокоен гроб. Могъщият Явуз Селим лежеше скрит под една палатка, като престъпник.

Просълзи се — сети се в какво състояние беше баща ѝ пред прага на смъртта. Моментално скочи от мястото, където беше седнала, и застана права. Какво ѝ каза баща ѝ, като я видя да плаче? „Не плачи! Томирис Едже не е заплакала! И Хатидже султан не бива да плаче!“

„Боже мой Всевишни!“ — възкликна, обзета от щастие. Очите ѝ плувнаха в сълзи. Как така преди не беше забелязала тази фина похвала? Ядоса се. „Томирис Едже не е заплакала! И Хатидже султан не бива да плаче!“

Баща ѝ, който никога не криеше колко много иска тя да бъде смела като Томирис, за пръв път я бе разграничил от нея. Не каза: „Томирис не заплака, не плачи и ти!“. Томирис Едже не е заплакала! И Хатидже султан не бива да плаче! Не се стреми да приличаш на нея. Ако тя е Томирис, ти си Хатидже. Какво друго значеха думите на баща ѝ, ако не: „Ти доказа, че си по-смела и от нея!“

— Татко! — промълви тя към морето. — Виж, аз не плача! Благодаря ти, татко мой, султане! Нека съдбата да стовари върху острието на меча ми колкото болка, смърт, вероломство има по тоя свят — всичко накуп! Уплаша ли се, живот да няма за плътта ми!

— Господарке султанчице!

Небиле! Милата Небиле! Откога ли стоеше до нея? Само за миг да си променеше физиономията, тя веднага дотичваше и се опитваше да я развесели. Сега обаче тя също ходеше, потънала в мисли. Оттогава. От деня, в който се срещна с Али Челеби.

На колко ли години е, замисли се Хатидже. Небиле вече беше навършила осемнадесет. Кой знае на колко ли пък беше той. Не беше възрастен, но без съмнение между Небиле и него имаше разлика от доста години. Дали беше толкова голяма, колкото между нея и оня човек, за когото се съгласи да се омъжи? Но така или иначе, Небиле си беше вече девойка. Много назад във времето беше останало детството ѝ, когато е възприемала мъжа като някой звяр. Хатидже реши да се занимае с този въпрос.

— Какво каза, мила?

— Стори ми се, че чух да казвате: „Не заслужава“. Натъжи ли ви нещо?

Ах, това дете! Ах, това красиво и свежо като зюмбюл момиче! Как ѝ се искаше да бъде на нейните години и като нея недокосната, неомърсена. И да не беше погубила своя Поен славей.

Усмихна се.

— Не знам. Изглежда, не си ме чула добре. Нали се взираме в пътя, очакваме нашия батко, сигурно съм казала нещо от рода на: „Хайде, идвай си вече! Нямам вече търпение.“

Небиле се засмя лъчезарно. Щом нищо не тревожеше султанката ѝ, тя също нямаше за какво да се измъчва.

Хъдър ага размахваше ръце и тичаше запъхтян право към шадравана.

— Пристигат, султанке! Принц Сюлейман хан пристига!

Хем тичаше, хем сочеше някъде към морето.

Той знаеше, че падишахът е починал и че този, който пристига, е новият падишах, но Хатидже го беше предупредила най-строго и той сега се правеше на непосветен.

Хатидже присви очи и погледна натам. Забеляза на отсрещния бряг да се струпва навалица.

— Сигурен ли си, Хъдър ага?

— Погледнете точно натам, вдясно! — От мястото, към което сочеше, се виеше пушек. — Изпратих един от моите хора в Юскюдар. Трябваше да запали огън още щом ги забележеше. Огънят пламна. Пристига. А виждате ли струпването покрай онази, черната галера? Качват се на кораба.

Хатидже направо щеше да литне към платната му.

Да вървим тогава, Хъдър ага. Да посрещнем нашия повелител на брега и да му целунем ръка.


* * *

— Ето го Истанбул, Ибрахим! Сърцето на Османската империя и на ислямския свят!

Той стоеше изумен от великолепието, което се разкриваше пред очите му. „Короната на Източна Византия! — добави си наум. — Градът на император Юстиниан, на чието име мама ме кръсти Жюстиниен! Градът на императрица Теодора.“

Застанали върху склоновете на Юскюдар, те съзерцаваха града от седлата на конете си. Нямаше как да не се удивят пред очертанията му — той сякаш беше потопен и изваден в златната баня на есенното слънце. Между двата му бряга като син морски поток игриво трепкаше и проблясваше сияние от светлина. Видя на отсамния бряг проточилия се от край до край успоредно на възвишението зид и цял настръхна. Крепостните стени! Стените на Византия, за които му разказваха още в детството рибарите в своя подслон, а той все не можеше да проумее как са ги прескочили Османлиите, като са били толкова високи. Стените на Византия! „Вярно, как ли са превзели тези стени?“ — зашепна си наум. Моментално реши, че не трябва сега да мисли за това. Нямаше никакво намерение да засенчва възторга, който пораждаше в душата му разстлалата се пред него величава картина.

Обагрени във всевъзможните тонове на зеления цвят, пред тях се простираха хълмове и възвишения, обгърнати от великолепието на златистия блясък. Пъстрото веселие, което създаваха приветстващите есента със своите златистожълти почти до ръждивочервени листи дървеса, увенчаваше величественото кубе точно на отсрещния хълм. От двете му страни се извисяваха две минарета. Имаше обаче нещо странно. Или сградата стоеше като чужда за минаретата, или минаретата — на внушителната сграда под гигантското кубе.

Падишахът проследи накъде гледа Ибрахим.

— Айя София…

Ибрахим настръхна. Безсмъртната базилика на Исидор от Милет и Антемиос от Тралес…

Сюлейман се престори, че не е чул своя запленен от картината пред очите си личен секретар:

— Спомен от Византия. Прадядо ми Мехмед хан я превърнал в джамия.

За миг повя хлад, набързо ги облъхна и двамата. Единият — преливащ от трепет да препаше ятагана и да седне на престола. Другият — омаян от чудото на своя дори несънуван възход и от разпрострялата се пред очите му картина. „Хей, сине на рибаря Армано! — възкликна наум. — Отсега нататък твоят дом е тук. В Златния град на Османската династия, изникнал от пепелищата на Източната Римска империя! А ти вече си истински османлия. Не го забравяй! Любимият доверен приятел на османския падишах!“

В един момент падишахът срита коня с пети и се отдалечи от него. Ибрахим видя, че изчаква да се изравни с идващия подире им кортеж от коли. Сюлейман първо целуна ръка на Хафза султан. После подкара коня към колата на Гюлбахар. Задната завеска се повдигна, младият падишах взе нещо, което му подадоха оттам, и го вдигна високо във въздуха. Едно бебе размаха малките си ръчички и крачета.

— Моят принц! — извика с все гърло Сюлейман.

При вида на невръстния принц в ръцете на баща му стражите и прислужниците нададоха възторжени викове. Не спираха да скандират: „Да живее падишахът!“. Нямаше още официално съобщение, но всички отдавна се бяха досетили защо санджакбеят пристига в Истанбул с толкова голяма свита.

Султан Селим се беше преселил в райските владения, а принц Сюлейман беше станал падишах. Престолонаследникът можеше да пристига в Истанбул единствено заради своето коронясване, щом пътуваше заедно с валиде, любимата наложница, пеленачето принц, довереника…

Когато Сюлейман вдигна високо във въздуха детето, гъмжилото наоколо викна с радост:

— Да живее, да пребъде!..

За всеки церемонията по коронясването означаваше отплуване към нови хоризонти с вдигнати платна. Своите служители в санджака, от които беше останал доволен, новият падишах можеше да назначи на нови служби в столицата. Всеки си мислеше, че поне при разпределянето на тримесечните заплати ще се падне дял и на него.

Падишахът поведе коня си натам, където стоеше Ибрахим. За да му покаже бебето, той отново го вдигна високо нагоре.

— Гледай, Паргалъ! Погледни моя Мустафа, истински акробат! Погледни наследника на моите владения, виж смелия ми принц!

Ибрахим също се присъедини към неговия възторг и викна:

— Да е дълъг животът и на бащата, и на принца!

А после нададе оня вик, който в детството си често чуваше по склоновете на Парга:

— Уррраааа!

При всеки друг случай по-старите бойци, които придружаваха Сюлейман, най-малкото нямаше да посрещнат добре приветстването на малкия принц с такива гяурски възгласи. Но сега не им обърнаха внимание. Тях какво ги засягаше, щом Сюлейман хан си мълчи, когато поздравяват неговия принц с такива крясъци!

„По дяволите!“ — изруга Ибрахим. Откъде му дойде наум точно сега този християнски вик за атака? Даде си сметка колко е сгазил лука. Ето че щом му кипнеше кръвта, не можеше да се отърси от тези си навици. Но вече беше късно да се разкайва. Трябваше веднага да направи нещо.

— Пожелавам — викна срещу навалицата — принц Мустафа хан да се присъедини към армията на безсмъртните. Нека принцът да препуска с коня си по пътищата на завоеванията също като дедите си и като баща си, нашия господар Сюлейман хан!

— Амин, амин!

— Да даде Аллах на нашия господар и на нашия принц дълъг, дълъг живот!

— Амин, амин!

Надяваше се поне малко да е пооправил нещата. „Това е втората ти грешка! — си каза. — Най-напред се прекръсти пред Сюлейман. И то два пъти. А сега се издаваш за втори път!“

Ненадейно си даде сметка, че цели осем години те двамата със Сюлейман си бяха приказвали стотици часове, бяха споделяли мисли за всяко нещо, но никога не бяха засягали темата за вярата. По-точно — принцът никога не я беше подхващал. Например никога не го беше питал: „Ти стана ли мюсюлманин?“ Вероятно не беше сметнал за нужно, тъй като се знаеше, че по принцип девширметата са помохамеданчени, но все пак не го ли интересуваше какъв е?