Когато кортежът на принца с трите тугри слезе на брега, навалицата нарасна още повече. Мъжете, които разбраха, че конникът, изправен величествено върху жребеца си най-отпред, е синът на султан Селим — принц Сюлейман, заприиждаха от хълма като порой. Жените подаваха глави иззад дръпнатите завеси и викаха:

— Да живее дълго принц Сюлейман!


XLV


САРАЙБУРНУ, 29 СЕПТЕМВРИ 1520 Г.

На пристанището ги чакаше черна галера. Цял куп мъже с къси панталони и червени елеци, облечени на голо, застанали до мачтите или по въжените стълби, с протегнати напред десни ръце скандираха:

— Да се множи славата на Сюлейман хан!

Падишахът поздравяваше народа, който все още не знаеше, че е дошъл в столицата за коронясването.

Ибрахим се огледа крадешком. По лицето на Сюлейман грееше такова изражение, че и на него му се прииска да закрещи като луд, да го запрегръща. „Ето, аз съм Александър! — си каза. — Аз съм Цезар! Аз съм султан Сюлейман!“

Пръв на галерата се качи Сюлейман, след него — Касъм ага, когото падишахът реши да назначи за везир, а третият беше Ибрахим.

Сюлейман му направи знак с очи: „Ела!“ Тръгнаха към капитанската каюта. Отсреща Истанбул ги очакваше като нагиздена невеста. Морето се диплеше, надигаха се вълни, то сякаш разбираше, че се ражда нов завоевател. Подхвърляше към бордовете на галерата леки талази с бяла пяна, нашепваше на падишаха: „Добре дошъл!“

Харемът и натоварените с багаж коли останаха на брега. Конете — също. Щяха да ги превозят на другия бряг с шлепове. Малко след като взеха на палубата Хафза султан и Махидевран Гюлбахар хатун заедно с придворните, капитанът, който ги посрещна, извика с мощен глас:

— Прибери такелажа!

Моряците се разтичаха. Друг мъжки глас му отговори:

— Такелаж — прибран, капитане!

Капитанът отново изкомандва:

— Десен на борд!

Над главите им се разнесе топуркане:

— Десен на борд, капитане!

Ибрахим видя отгоре да се развява на вятъра червеният флаг с трите бели полумесеца.

— Пълен напред!

Гласът на капитана още не беше заглъхнал, когато моряците извикаха в един глас:

— Велик е Аллах!

Галерата се полюшна. Не след дълго носът се обърна на югозапад. Сега величественото кубе на „Айя София“ беше точно срещу тях.

— По греблата!

Гласът на капитана отекна на три-четири места:

— По греблата! По греблата! По греблата!...

В пристанището греблата стояха вдигнати право нагоре, при тази команда се потопиха в морето.

Облегнат на перилата, Ибрахим наблюдаваше как греблата заедно разпенваха водата, потъваха в нея и пак изплаваха. Внезапно завиха рязко на запад.

— Греблата десен на борд!

Сега дочу греблата да разцепват водата от другата страна на кораба.

„Господи, в приказка ли живее твоят слуга? Или в някакъв сън?“

Подпрян с ръце на перилата, падишахът се взираше в морето.

— Ибрахим! — повика го той.

Строените зад Сюлейман аги, бейове и възпитатели впиха погледи в него. В очите им съвсем открито се четеше завист: „Пак ли този европеец!“.

— На вашите заповеди, господарю!

— Ела де, ела при мен!

Ибрахим обърна гръб на ревнивите погледи и отиде при падишаха. Подпря и той ръце на перилата. Сюлейман му посочи отсрещния хълм.

— Виждаш ли онази горичка? Дето се катери по хълма почти от самия бряг право нагоре към „Айя София“?

— Да, а на брега има крепостни стени.

— Ето, точно там. Нашият дворец е зад тези стени.

— Дворец ли, господарю?

— Да, дворецът, прадядо ни Мехмед хан заповядал строежът му да започне веднага след завладяването. Дядо ни Баязид хан го разширил. Какво е направил баща ми — не знам. Защото от препускане по бойните полета не му остана много време да седи в дворец. Ето там е и сърцето на Османската империя. Вече и ти ще живееш там, заедно с нас.

Като се кажеше дворец, Ибрахим си представяше нещо гигантско, а сега едва различи сред горичката почти незабележимите постройки. „Турци!“ — възкликна си наум. Беше започнал вече полека-лека да разгадава техните потайности. Не си падаха по блясъка у човека. Например Сюлейман. Сякаш не той, а някой друг отиваше в този момент да седне на престола. Беше облечен в съвсем обикновен кафтан. Единствената му показност беше перото в предната част на шапката, украсено с един ослепителен изумруд, голям колкото човешка длан. Но станеше ли въпрос за държавата, те се надуваха и важничеха колкото се може повече. Правеха всичко необходимо, за да демонстрират мощта и непобедимостта на империята, за да ѝ придадат невероятна пищност и величие.

Неволно погледна към своя връстник, който промени целия му живот. Прибра един роб, който прокарваше бразди между лозята, засяваше тръстика и по три пъти на ден проверяваше дали гроздето е узряло, прибра го и го доведе ето докъде. Премрежи очи с признателност и промълви:

— Господарю! Вашият слуга се чувства безпомощен да изрази огромната си благодарност!

— С вярна служба и преданост, Ибрахим ага! — едва забележимо се усмихна Сюлейман. — Ха, междувременно шивачите са си свършили добре работата! Този кафтан от черна тафта страшно ти отива!

— Господарю!

— Само не разбрах защо са оставили края на саръка ти да виси отзад на тила. Не са го затиснали добре и затова се е измъкнал, така ли?

— Не, господарю, стана по мое желание!

— По твое желание ли? — учудено го погледна Сюлейман.

Краят, който излизаше отзад, беше извезан с малки червени фигурки, имаше и пискюл и се спускаше към рамото. Северният вятър не спираше да развява опашката на главния секретар.

— Ако не ви харесва, веднага ще ги накарам да го навият отново.

— Неее! — вдигна ръка падишахът. — Промяна е! Мога да кажа, че дори е красиво. Но ще ти лепнат прякора „опашатия“, така да знаеш!

— Да го лепнат! — сви устни Ибрахим. — И без това няма да ми е за пръв път. Нали откакто сме на разположение на господаря, ме наричат „Европееца“.

— Чух, чух. Ех, какво да се прави! Не е лъжа. Истински европеец си! Не се сърди.

И бездруго не се сърдеше. Замълчаха.

— Успя ли да се ориентираш в посоките? — ненадейно попита Сюлейман. — Натам е север. Там Босфорът се влива в морето. Там е и земята, на която за пръв път станахме санджакбей.

Ибрахим погледна натам. Минаваха покрай някаква бяла кула насред морето.

— Безпредметно е да ти го казвам, но наляво от нас е юг.

Югът! Съзнанието на Ибрахим за миг се замъгли. Юг! „Пътят към моя дом!“

— Поема към Мраморно море — продължи падишахът. — Към Егейско море, към островите…

Оттам се спускаше към Бяло море. С кораб като този и при добър попътен вятър като нищо можеше да се стигне до Парга за по-малко от двадесетина дни — само да завъртиш руля на запад.

Парга! Ах, Парга!

— Какво има? Изведнъж се отнесе нанякъде?

Гласът на падишаха опомни Ибрахим. Никога не беше крил чувствата си от него, пак нямаше да ги премълчи.

— Това море — прошепна, загледан на юг, — ме грабна и за миг ме отведе у дома. Чух гласа на майка си. Видях баща си, качен върху скалите, да размахва ръце оттам. Парга видях!

— Абе човек никога не знае, Ибрахим ага! Току някой ден наистина ще ги видиш! Но запомни вече това: ето там е твоят дом! Онзи дворец сред гората. Ти вече не си Жюстиниен, синът на рибаря. Ти си Паргалъ Ибрахим ага, личният секретар, любимецът на султан Сюлейман!

Кимна с глава. Да, това беше. Паргалъ Ибрахим. Ибрахим, който живееше в дворци. Ибрахим, който душа даваше да види довелия го в тази мечта свой връстник, по-велик завоевател и от Александър, и от Цезар.

— Ах, скъпа моя сестрице!

— Моля?

— Нали понякога ти споменавах „Хатидже така…“, „Хатидже иначе…“!? Сестра ни, султанката, излязла е да ни посрещне, Ибрахим ага! Виж великия везир с грамадния сарък! А изправената до него стройна тополчица е моята сестра. Моята Хатидже, на която шах Исмаил устрои капан!

В същото време Сюлейман се замисли кое ли е това момиче до нея. Сигурно Небиле, за която му пишеше в писмата си. Небиле, която беше приела под свое покровителство като сестра, даже като свое дете. „Как си личи, че сме една кръв! А ние пък не се ли привързахме към този Паргалъ, хайде, да не кажем като към брат или дете, но като към другар, като към приятел?“

Падишахът гордо ѝ помахна два пъти.

— Само имай търпение, Хатидже! — продума тихо, но Ибрахим го чу. — Само да бъда коронован и да препаша ятагана, да почета центъра на духовността Еюб султан джамия, че да видиш тогава как батко ти Сюлейман ще довърши оставените наполовина работи на баща ни. Как ще хвърли в краката ти главата на змията Исмаил! Ще го видиш и ти, и целият свят!

Знаеше, че Ибрахим е против похода на изток и затова се обърна да го погледне. По лицето на падишаха играеше закачливо-злобна усмивка.


* * *

Хатидже прекоси горичката, крепостните стени на Сарайбурну останаха зад гърба ѝ. Когато слезе на пристанището, великият везир вече отдавна беше там. Пири Мехмед паша я уважи с поклон. Хатидже също го поздрави почтително и по достойнство.

— Слава богу! — прошепна пашата. — Господарят пристига.

И бездруго, докато тичаше насам, Хатидже благодареше на всяка крачка. Стигна до пристанището с трепет в душата: „Идвай, братко смел! Идвай, мой Сюлейман хан! Идвай, братко мой!“

От колко ли години не го беше виждала? Осем ли, десет ли? Тогава беше младеж. Току-що бяха започнали да му растат мустаците. Сигурно е станал голям мъж. Никога не го беше виждала с брада, нали на принцовете им забраняваха да пускат бради. Дали сега си я беше пуснал? Дано не се е бръснал от момента, когато е получил вестта за смъртта на баща ни. Кой знае колко много щеше да му отива брада?

Галерата приближаваше. Вдигнато беше само платното на носа. Но алено-зелените флагове се развяваха на воля.

Бяха подминали Девическата кула.

Тя се замисли дали трябваше веднага, още тук, да му предаде бащиния завет.

Ами ако го видеха и другите?

„Нека го видят! — си каза. — Та да не би хората да се втурнат да питат падишаха „Какво е това?“. Кой би се усъмнил в нещо, което си подават брат и сестра? Сюлейман трябваше да го прочете час по-скоро! Така беше поръчал баща ѝ.

И все пак явно не беше уместно още слязъл-неслязъл от кораба, да пуска нещо в ръката на падишаха.

— По дяволите това „уместно“! — промърмори Хатидже. — Цял живот ли ще ме преследва!

Вятърът развяваше и нейния ешарп, и ешарпа на Небиле. Сигурно това се случваше и с цялата редица от придворни дами отзад. Тя беше заповядала всички момичета, до една, да слязат на пристанището.

Ако пристигаха майка ѝ и Гюлбахар, те веднага щяха да ги обслужат.

С изключение на Небиле.

Тя беше душата на Хатидже, нейната довереница. Само тя можеше да остане при нея.

Като че ли Небиле усети, че мисли за нея, защото весело изчурулика:

— Все едно лети!

Ако Хатидже не я беше хванала, непременно щеше и да плесне с ръце.

Но така си беше, галерата с черния корпус все едно летеше. Греблата от двете ѝ страни в един и същи миг се вдигаха, в един и същи миг се спускаха и разцепваха морето, сетне разпръскваха вода навред и отново се вдигаха.

— Батко ми! — възкликна ненадейно Хатидже.

Беше го забелязала.

— Батко ми Сюлейман!

Забеляза, че великият везир също гледаше натам.

— Нашият господар!

Боже господи, колко е величествен! И какви широки плещи имаше батко ѝ! Стиснал с две ръце перилата, той се взираше към тях. Хатидже не можеше да различи дали има брада по скулите си. Предположи, че дори да си беше пуснал, тя все още щеше да е много къса. Вълните повдигаха и спускаха галерата, от голямата му шапка ту припламваха на слънцето, ту гаснеха зелени отблясъци. Вероятно Сюлейман си беше прикрепил към накита над челото зелен изумруд.

Галерата приближаваше.

С вдигнати гребла корабът започна да маневрира, за да пусне котва в пристанището. Вече можеха да се чуват подвикванията на моряците, командите им.

Сега Хатидже успя да разгледа батко си по-ясно.

Аллах! Колко… колко… не, не приличаше на баща си. Освен сключените вежди, не беше взел от баща си нито една черта. От дете го помнеше все такъв. Очите му бяха дръпнати, като изписани с грим. Не си беше бръснал брадата. Въпреки това лицето му грееше. Когато ѝ го описваше, Хафза султан все казваше: „Сюлейман се е метнал на моя баща. Същите блестящи очи на Менгли Гирай!“