Демет Алтънйелеклиоглу - Ибрахим и Хатидже

Писмото започваше така:

Сюлейман! Хане, сине мой! Соколе мой!

Щом четеш тези редове, значи му е дошло времето! Да ти е честито властването като падишах! Добре запомни това, което ще ти кажа сега, защото то ще ти показва пътя на твоето служене в името на Великата Османска империя. Ако вървиш, както ти кажа, ще си изпълнил думата на баща си. Ако кажеш: „Не! Аз съм вече падишахът! Ще постъпвам както си знам!“ — твоя работа!...

За миг Сюлейман вдигна глава и се взря в очите на Хатидже. Тя търпеливо чакаше да го изчете.

…Сега ще ти казват, сине мой падишах, покойният ти баща допусна грешка. Не успя да приключи със Сафеви шах. Превзе трона, но подари живота на Исмаил. Това дело легна на вашите плещи. Докато този Исмаил си стои така, докато врят и кипят размириците със Сафевидите, за Османската империя няма спокойствие, за ислямския свят няма мир. Нещо повече, нека се знае какви престъпни планове скрои Исмаил, за да убие вас и почитаемата султанка. Не е известно дали утре няма да направи същото. Наложително е в най-скоро време да се нападне Исмаил. Глупака ще бъде хванат тъкмо сега, защото няма да предполага, че толкова скоро след короноването си вие ще тръгнете срещу него…

„Точно както мисля и аз!“ — рече си Сюлейман. Естествено, разсъждаваха по един и същ начин. В писмото обаче баща му сякаш не защитаваше тази позиция, усещаше го.

…Тогава така се налагаше, така направихме, хане, сине мой! — продължаваше султан Селим своето писмо. — Какво ли не направихме заради родово съперничество, заради различия в религията, във вярата. Двамата с Исмаил погубихме толкова много хора. А и на двамата не ни беше по силите. Каквото стана, стана между хора от един и същи корен, от една и съща вяра. Много жертви имаше, Сюлейман. Ако се запиташ защо оставих Сафеви и се обърнах срещу мамелюците, постъпих така, защото пак така се налагаше. Това значи, че Всемогъщият Аллах пожела знамето на Халифата да се развява от Османската династия. И обърна пътя ни натам. Тогава си казахме, че като свършим и тази работа, ако Исмаил продължава да сее раздори, ще го нападнем…

Еее, това пък какво означаваше? Да не би умът на баща му да се беше помрачил от болестта, от високата температура, от страданията, които е понасял?

…Но не стана така, сине! Като получихме Халифата, Исмаил изпрати посланици до нас. Съобщаваше ни, че със завладяването на Египет ние сме спечелили и званието владетел на свещените градове. Не може така, ние не сме владетел, а само слуга, ние сме човек, който не дава да се чете такава проповед в негова чест. Този път Исмаил ми съобщи, че сега сме станали Александър и че отсега нататък няма да повтаря всичко онова, което е ставало между нас. „Иди в твоята страна, и аз ще отида в моята. Да не проливаме кръвта на мюсюлманите помежду ни. Ще изпълня всяко твое желание и всяка твоя цел“… — така ми пишеше.

— Даааа! — отрони Сюлейман неволно. — Ибрахим трябва да прочете това. Ето че баща ни, също като нас, му няма доверие!

…Не се напада този, който иска милост. Да си отваря очите и ушите. Ако си държи на думата, ако не продължава да сее раздори, моят завет е, че трябва да обърнеш поглед на запад, Сюлейман…

Какво? В този миг Сюлейман не повярва на очите си, запремята пергамента в ръце, вдигна го срещу светлината. Грешно ли го прочете? Не! Баща му дори беше добавил:

…Истинският враг на Османската империя е вече на запад!...

Боже господи! — възкликна в себе си Сюлейман. — Сякаш говореше Ибрахим!

…Там, сине, се е появил един човек. Казва се Карл. Дали майка му е била луда, дали баща му, не знам, така се говори. Трябва да внимаваш с него. Започнал е да събира всички крале под неговите си разпореждания…

Неволно си преповтори думите: Там, сине, се е появил един човек. Казва се Карл. Дали майка му е била луда, дали баща му, не знам, така се говори. Трябва да внимаваш с него. Започнал е да събира всички крале под неговите си разпореждания.

Не можа да продължи. Това не му се побираше в мозъка. Сякаш тези редове не бяха написани от баща му, а от Ибрахим.

Неочаквано викна:

— Ибрахим!.. Паргалъ!..

Тръгна навън. Излезе от оранжерията с развети поли на кафтана.

— Бързо повикайте личния ми секретар! Намерете веднага Паргалъ Ибрахим и ми го доведете тук! Бързо!

Хатидже остана сред цветята като вцепенена. Ибрахим ли? Какво означаваше това пък сега? Защо както четеше завета на баща им, Сюлейман извика като на пожар: „Паргалъ!“. Защо искаше да го намерят? Какво толкова имаше в тази върлина Паргалъ?

Сюлейман отдавна вече беше далече. Прислужници, пазачи, охранители, всички, които в този момент се намираха в градината, се разтичаха да намерят и доведат при него човека, за когото падишахът им заповяда.

— Кой е този Паргалъ? — се питаха един друг.

— Някакъв европеец, любимецът на господаря.

— Неверник, а?

— Не знам нищо повече по този въпрос! — подхилваше се друг. — Та няма да му смъкна гащите, за да го гледам какъв е!

Хатидже беше объркана. А изглежда, точно това я дразнеше. Мърмореше, мърмореше и вървеше по чакълестата алея. Оня е магьосник. Омаял е падишаха. „Мен обаче няма да можеш!“ — реши тя.

ИСТАНБУЛ, НОВИЯТ ДВОРЕЦ, МАКФИЛЪТ[36] НА ПАДИШАХА

Сюлейман беше с гръб към вратата. Седеше на огромния диван до прозореца и се взираше в мрачното море отпред. Чу, че Ибрахим влезе, но въпреки това не се обърна да го погледне.

Това спешно повикване не предвещаваше нищо добро. Когато най-сетне прислужниците откриха Ибрахим, те го гледаха с такова съжаление, като че ли му беше подписана смъртната присъда.

Обади се шепнешком, като се постара да прозвучи с настроение:

— Повелителю! Заповядали сте да ме извикат?

— Получихме писмо от баща си, ага!

Господи, помисли си Ибрахим. Писмо от умрял ли?

— Учудва ли те? Какво чудно има в това?

Забеляза, че тонът на падишаха на талази постепенно се повишаваше. Помисли си: „Дори не ме нарича вече Ибрахим!“ Все едно беше изхвърлил от речника си думите Ибрахим и Паргалъ. Моментално го обзе страх: „Наклеветиха ли ме?“. Дори не беше минал и ден, откакто пристигнаха в двореца! Нито придворните го познаваха, нито той — тях. Кой можеше да го очерни, а и да можеше, какво щеше да измисли? Никой нищо не можеше да каже!

Без да се обърне към него, падишахът му протегна дясната си ръка. Държеше голямо парче пергамент.

— Писмото от баща ни. Нали виждаш туграта отгоре? Искам да го прочетеш!

„Работите отиват на зле! — си рече Ибрахим. — Защо ще иска да чета писмото от умрелия му баща? Защо не ме поглежда? Защо е ядосан?“

Пристъпи с подкосени крака. Издърпа пергамента от ръката на падишаха, който така и не спираше да се взира в морето.

— Чети!

— Господарю?

— Чети, ти казах, ага! Чети го на висок глас, така че и ние да го чуем. Но кажа ли спри — спирай!

Ибрахим започна. Отначало гласът му трепереше. Смути се. Постепенно смущението му отстъпи място на ужаса. „Велики Исусе! Но това са нещата, които и аз говорех на Сюлейман! И баща му посочва на сина си опасността от запад, също като мен!“

Как така Селим беше написал това писмо горе-долу с неговите изрази? Настръхна от моментално сполетялото го предположение? Да не се е усъмнил, че аз съм говорил на баща му тези неща? Но това е пълна глупост… Много… много тъпо.

— Не разбирам, господарю! — В гласа му прозвуча целия му смут. — Това е невероятно!

— Чети!

— Там, сине, се е появил един човек. Казва се Карл. Дали майка му е била луда, дали баща му, не знам, така се говори. Трябва да внимаваш с него. Започнал е да събира всички крале под неговите разпореждания.

Това не бяха ли собствените му мисли и заключения, нещата, които обясняваше на Сюлейман, без да му омръзне, неуморно, чак до зори. Сигурно дяволът беше чул какво говори и го беше пошушнал на падишаха. Как иначе би могъл да напише на сина си абсолютно същото, и то почти с точните му думи?

— Продължавай!

— Заигравал се с Французко. Никой не може да разбере врагове ли са, съюзници ли? Обаче заграби ли страната на франките, опасностите нарастват. Той насочи като кама към сърцето на Османската империя брат си Фердинанд, като провъзгласи този неверник за крал на Влахия. Настоява да получи от папата декрет за Кръстоносен поход срещу нас. Споразумял се е с венецианските неверници. Започнали са да подготвят огромна флотилия. От страх папата е получил подкрепата на испанеца, французина, венецианеца, генуезеца и на някои северни страни, които дори не знам как се наричат. Искам да ти кажа, че опасността расте, сине. В сравнение с нея змията Исмаил изглежда малка. Възможно е да бъде смазана. Иначе краят е лош. Ние вземахме такива мерки. Но щом сега четеш моето писмо, значи Пророкът не ми е позволил. Пири паша ще те осведоми за нашата подготовка. Но само Аллах знаеше и само ние накъде щяхме да тръгнем на поход. Сега съобщаваме нашите намерения на теб, младия падишах на Османската империя…

— Чакай! Спри там! — вдигна ръка Сюлейман.

Започна бавно-бавно да се обръща. Интересно каква ли щеше да е физиономията му, като се озоват един срещу друг. Ибрахим също се постара да вдигне глава, доколкото беше общоприето. В ума му беше пълна бъркотия.

— Това не са ли твоите приказки? Не ни ли втълпяваше в главата, че за Османската империя има живот повече на запад?

На Ибрахим не му оставаше нищо друго, освен да кима в знак на съгласие.

„А може и като сме си говорили, някой да ни е подслушвал?“ — му мина през ум. Сюлейман не му ли беше казал, че навсякъде е пълно с доносници на баща му? „Вероятно някой от шпионите ни е чул и го е разказал на Селим. Нима не беше възможно? Иначе как щяхме да стигнем до една и съща мисъл и да я изразим с почти едни и същи думи?“

От прикованите в него очи на Сюлейман хвърчаха огньове и пламъци. Явно и той търсеше някакво обяснение на тази прилика. Сигурно си мислеше: „Как така баща ни оставя в завет същото това, което Ибрахим е говорил преди месеци?“ Очите му се замъглиха. Въобще не отбягна погледа му.

— Баща ни чуваше всяка мисъл, но правеше каквото реши на своя глава. Ако не го знаехме, щяхме да си кажем, че си имал контакт с могъщия повелител на Османската империя. Възможно ли е баща ни, който не се вслушваше във везирите и пашите си, да е написал този завет с мислите на служителя на своя принц?

Ибрахим реши, че е най-добре да замълчи. Още нямаше представа накъде ще избият най-накрая думите му. Вдигна рамене.

Сюлейман се взира в него дълго време. Най-сетне продума:

— Ние обаче уважаваме идеята, Паргалъ. От толкова години си при нас. Всичко правим не според поста си и властта, а според ума и замисъла. Не сме ли се водили от твоите идеи?

„Умен съм, затова!“ — си рече Ибрахим. Сюлейман мразеше някой от обкръжението му да се произнася: „Онова трябва да е така, а не иначе. Грешка! Истината е еди-каква си“. Околните познаваха този му нрав и дума не обелваха, каквото и да кажеше, кимаха с глави в знак на съгласие, приемаха го като заповед. Като ги видя как се държат, Ибрахим си помисли: „Ами че това си е живо предателство!“ За да си му служител, трябваше да казваш, че той си знае най-добре. Откакто откри тази черта в характера му, започна да представя собствените си мисли като мисли на Сюлейман. Така например всяка своя дума започваше с израза: „Както Негово Превъзходителство принцът знае много добре…“ Междувременно, дори Сюлейман да си помислеше: „Виж, ето такова нещо никога не ми е идвало наум“, тия, дето му кимаха отсреща с глави, не липсваха. А ето че сега съвсем красноречиво му казваше: „Ако трябва, ще постъпя така, както мислиш“.

Нарастващият в него страх отстъпи място на радостта и гордостта.

— Мой падишах! — промълви. — Заклевам се, няма друг човек, който може по-добре от вас да печели сърцата!

— Продължавай, откъдето спря.

— Но по-нататък не е ли секретно?

— Секретно ли? За нас двамата не е. Чети тихо. Да не чуят стените.

Под светлината на кандилото Ибрахим отново заби очи в пергамента:

— …Ти знаеш, сине. Ако пехливанинът не иска пъпът му да види звездите, той няма да се издаде пред противника кога ще го атакува. Ще се престори, че се кани да му направиш „ключ“, а ще му приложи „вълчия капан“…