От този текст мозъкът му се обърка. Спря и се замисли какво ли е искал да каже. Сюлейман прояви нетърпение:

— Продължавай, продължавай!

— …Сега настъпи времето за „вълчия капан“, Сюлейман. Това, което ще ти кажа, е моят завет…

Ибрахим плъзна набързо поглед към по-долните редове и неволно възкликна в себе си: „Господи!“ Съвсем сниши глас, едва си пое дъх:

— …Отиди и превземи онази Белградска крепост, сине. Още преди това тя два пъти удържа на Османската империя, отби и върна назад дядо ни Фатих хан, ние също не можахме да я завоюваме. Не ни стигна живот. Нека ти да си завоевателят на Белград. Това наше намерение не е известно дори и на Пири паша. Нали напълних корабостроителниците с кораби, докарах в столицата Селман Реис от Червено море заедно с гребците арапи, все едно са неверници, той също си мисли, че ще има поход към Родос. Остави ги, нека всички си мислят така…

Ибрахим спря да си почине. Прехапа устни, за да не издаде възхищението си.

— Повелителю, баща ви е бил изкусен тактик!

— Ти си гледай четенето!

— …Ти гледай да направиш даже такива работи, които да заблудят шпионите на неверниците. Имперската флотилия да надуе платната в Егейско, в Бяло море. Нека докрай да вярват, че ще нападаш рицарите. А ти бързо се прехвърли през Дунава. За да преминеш през Сава, ще трябва да построиш мостове. Ще се иска време. Не оставяй време на неверниците да им се притекат на помощ. Мобилизирай архитекти, майстори строители. Да направят такива мостове, че да можеш с волска кола да прехвърлиш всичко едно по едно. И още веднага след прехвърлянето да се разстановиш на място възможно най-бързо… — Ибрахим бавно надигна глава и се загледа в Сюлейман. — Всъщност аз бях привърженик да се придвижим през Влашко. Но баща ви… Не го бях измислил толкова далновидно, господарю.

— Ако го мислеше толкова далновидно, Паргалъ, ти щеше да бъдеш Селим. Чети. Виж още колко много има.

— …Строшиш ли катинара на Белград, вече никой няма да издържи пред щурма на конните ти ескадрони. Стъпчи Буда, Пеща. Издърпай маджарския трон изпод невръстния крал. Влашката корона сложи върху главата на Фердинанд. Нека в Рим, дето е заприличал на Конски хан, да чуят пръхтенето на османските коне. Да видим тогава дали ще им дойде умът в главата на тия друговерци? Това е моят завет, Сюлейман…

Подчини Родос на знамето с полумесеца. Иди и свали от крепостта в този остров кръста на рицарите друговерци. Забий полумесеца върху най-високата кула. Аз казах, каквото имах да казвам. Повелителят вече си ти. Ти заповядваш. Аз изпълнявах дълга си… — Ибрахим си помисли, че нататък е вече много лично, и млъкна. Но падишахът му направи знак с ръка да продължава. — …в двата свята. Изпълнявай го и ти. Почитай и уважавай твоята валиде. Ние не можахме да се покажем като истински баща пред нашата принцеса, направи го ти като неин по-голям брат. Поверявам Хатидже на батко ѝ. Да те видя, сине, нека станеш по-голям от баща си. Падишах мой, да живееш заедно с държавата си хиляда години! Щастлива да е победата ти, щастието да те съпътства навред!

Ибрахим погледна към Сюлейман. Очите му изглеждаха просълзени. Известно време в стаята цареше тягостно безмълвие. Сега Ибрахим се възхищаваше най-искрено от бащата на Сюлейман. Значи, до прочитането на писмото, съдейки само от дочутите приказки, той е бил несправедлив към султан Селим. Каза си: „Бил е велик пълководец, велик тактик. Но за съжаление умът на сина му е все в пустините на Сафеви шах“. Реши мълчаливо да изчака.

В един момент падишахът вдигна глава.

— Ти още ли си тук? — сякаш се учуди, че го вижда.

— Аз, такова…

— Да извикат великия везир. Да попитаме Пири паша къде са галерите, за които говори баща ми.

Ибрахим се поклони и тръгна да излиза.

— Да се каже на Пири паша, че го чакаме. Бързо да дойде. До сутринта тримата имаме да обсъдим много неща. Слънцето да ни завари с готови планове за завоевания.

Тримата ли каза? Сърцето на Ибрахим запърха. Падишахът и великия везир щяха да си говорят за тайните на Османската империя, за военните им намерения. И той — заедно с тях. Той — синът на рибаря Армано, робът Жюстиниен, или Паргалъ Ибрахим — новоизпеченият османлия, служителят европеец на падишаха. Съдбата му поднасяше един съвсем нов живот. И тогава той реши в себе си: трябваше да се вкопчи със зъби и нокти в този нов живот, на всяка цена!

Тъкмо излизаше, когато Сюлейман се обади:

— Изглежда, Хатидже не те хареса много, Паргалъ. Какво ще кажеш?

Ибрахим замръзна на място. Хатидже султан ли? Това пък сега откъде се взе? За да не се издаде, наведе глава, сякаш се е засрамил. В същото време му избликна въпросът: „Дали наистина не го харесва? Ами аз? Хайде да видим, аз пък дали я харесвам?“.

Действително, не я беше видял добре заради еуфорията и гълчавата наоколо, макар че използва един удобен момент да ѝ хвърли крадешком бегъл поглед. Забеляза само косата ѝ. И то, защото я сравни с цвета на кестена. Красива ли беше? Тръсна рамене в отговор на въпроса, който му мина през ума. Красива или грозна, какво ме засяга? И бездруго съдбата я беше надарила с най-хубавите неща. Власт! Сила! Богатство!

До вчера Хатидже беше дъщерята на падишаха. Сега е сестрата на падишаха.

А той?

Засмя се горчиво в себе си. Взетото преди малко решение можеше да се разбие на пух и прах: „Въобще не си въобразявай! И вчера, и днес ти си просто слуга. Стигна до началник на канцеларията. Личен секретар. Само това можеш да бъдеш. Защо ли да те хареса?“

Вдигна бавно глава и срещна погледа на падишаха — той очакваше да му отговори.

— Вероятно госпожа султанката си има някаква причина.

— Ами ти?

Изтръпна от страх. Какви ги говори този човек? Да кажа „Хареса ми“? Ами ако и на мен не ми е харесала? Ако изтърся: „Не сме си по сърце“? Да не би Сюлейман да е решил да ми отсече главата? Какво си мисли, че не знам как секат главата на онзи, който се осмелява да говори за семейството и харема на падишаха?“.

— Прощавайте! Какво право имам да гледам сестрата на Негово Величество падишаха?

— Значи не си видял Хатидже?

Ибрахим наведе глава. Цялото му тяло плувна в пот. Не знаеше какво да му отговори.

— Да погледна лицето… — засрича той, — на госпожа султанката?… Как мога да имам… тази дързост?

Сюлейман се изправи, явно потънал в дълбоки мисли. Сключи ръце на гърба. Започна да снове от единия до другия край на стаята, с издадена напред глава. По едно време се спря. Погледна го така, като че ли искаше да му каже нещо. Сетне отново продължи да снове.


XLVIII


Хатидже прекара нощта в Новия дворец, в покоите, приготвени за майка ѝ. Също и Махидевран Гюлбахар султан, която всъщност трябваше да се настани в Стария дворец.

Двете с майка ѝ не можаха да останат и за миг сами, да се порадват една на друга, да се оплачат, да се попитат как са. И бездруго Хафза султан беше изморена от пътя. Целуна Хатидже по косата, както правеше в детските ѝ години. Пошушна ѝ:

— Изглеждаш ми добре!

Добре ли? По какво си личеше, че е добре? Тенът ли, погледът ли, стойката ли издаваха душевното ѝ състояние? Тихо ѝ отвърна:

— Никак не съм добре!

— И без това, зълво моя, ще е несправедливо да очакваме, че се чувстваш добре?

Двете с майка ѝ погледнаха към Гюлбахар с изненада.

— Еее! — завъртя компетентно главата си тя. — Болка след болка, мъка след мъка. Да не е лесно? Камък да е, ще се пръсне! — Измери Хатидже с поглед, изпълнен с неприкрита подправена обич. — А ти тежи и мисълта, че си нямаш и мъж… Как ли се понася това? Аллах ми е свидетел, възхищавам ти се, зълво. Аз въобще не бих изтърпяла. Какво значи живот без мъж…

— Гюлбахар! — опита се да я спре Хафза султан, но така и не успя.

— Не съм ли права? Като си легне човек…

— Пази боже, пази боже! — измърмори този път Хатидже.

— Не се ядосвайте де! Истината ви казвам. Ей, млада си още. Кой мъж няма да те вземе?!

— Стига! — не се опита и този път да скрие яда си Хатидже. — Стига вече, Гюлбахар!

— Но какво има, драга? Кой няма да вземе сестрата на могъщия Сюлейман хан, нищо че е живяла с мъж. Стига ти да поискаш. Един даже ми хвана окото. Какво ще кажеш за онзи високия, дето е все със Сюлейман? Ибрахим ли беше, как…

— Престани! — сряза я през зъби Хатидже. — Не те ли е срам да говориш такива неща пред валиде?

— Добре, добре! — отвърна Гюлбахар с убийствен поглед. — Млъкнах.

Но трябва да разбереш! Сърцето не се интересува от срам, нито от благоприличие. Ако си казваш: „Срам ме е, това е неприлично“, ще си изсъхнеш като едното нищо! Така да знаеш!

Видя, че майка ѝ я гледаше с преливащ от обич поглед, смесен със състрадание. Явно и тя се страхуваше да не би дъщеря ѝ да увехне.

Колко нощи си беше представяла, че ще разкаже на майка си за своя Поен славей. Нямаше кой знае какъв смисъл, но искаше поне тя да узнае, че в сърцето на вехнещата ѝ дъщеря е разцъфнало едно цвете. Злата съдба ѝ беше изтръгнала и това цвете, но нека. Може би като чуеше истината, майка ѝ би могла да излекува кървящата в душата си рана, зейнала още навремето, когато не се разбунтува, че дадоха момиченцето ѝ на оня мъж — кръвожадния звяр с ръце като паяци.

— Сега в сърцето ми няма място за други чувства, освен болката за баща ми, Гюлбахар.

— Умрелият си е умрял, зълво. Нека Аллах да не лишава от милостта си нашия баща султана. Ако го оплаквате все така, душата му няма да намери покой.

Хафза обърна тъжните си очи към дъщерята. Вдигна вежди да ѝ направи знак: „Не я слушай тази!“. В това време Хатидже си мислеше. „Аз ли да я удуша, или да я връча на Хъдър ага?“. Опита да се усмихне.

— Добре че ти си с нас, Гюлбахар! — изрече с леден тон. — Поне твоята жизнерадост ще достигне и до баща ни. Душата му ще намери покой!

— Дано! — рязко отговори тя. — Е, предупредих те, душко! — И измърмори като че ли на себе си: — И нас ни предупредиха, но не повярвахме!

— Какво са те предупредили, Гюлбахар? На какво не си повярвала?

— За теб… Казаха ми, че султанката много обича да говори с ирония.

Тя дори не намери за нужно да прикрие враждебния си тон.

— Направо се зарадвах. Поне те накарахме да се увериш в това, Гюлбахар!

Другата прикова очи в Хатидже, измери я с поглед от глава до пети. Личеше си, че в главата ѝ се премятаха съвсем недобри неща. После захвърли ръкоделието върху постелката, на която седеше, и процеди:

— Какво да се прави? Ще ме издържиш някак си тази нощ. Утре ще кажа на Сюлейман да приготвят и моите покои тук.

Мъчеше се да покаже колко е важна, затова споменаваше падишаха само по име.

— Сигурно искаше да кажеш „на многоуважавания падишах“?

— И към бащата на нашия принц ли е забранено да се обръщам по име?

Търпението на Хафза султан се изчерпа:

— Не е забранено, дъще… — изрече с каменно лице. — Традицията го повелява. Плюс това настаняването на любимка на многоуважавания наш син в Новия дворец е забранено.

— Защо?

— И това е традиция! — намеси се Хатидже. — Жените живеят в Стария дворец. Разрешено е настаняването тук само на валиде, майката на падишаха!

— Да се промени вече бе, драга! Какво е това? Ако Сюлейман поиска да прегърне и погали нашия принц…

— …ще дойде в Стария дворец — довърши Хатидже. — И без това падишахът по принцип прекарва нощите си в харема. Харемът също е в Стария дворец. Тоест там, където ще трябва да живееш ти.

— И това ще се промени! Мен не ме интересува какви са били предишните владетели. Сюлейман ще прекарва вече нощите си с нашия принц и при нас.

Хафза султан хвърли гневен поглед и промълви:

— Пази боже! — После се обърна към Хатидже: — Султанке, разкажи ми за онази нощ, дъще! Как беше Селим хан? Много ли го болеше, големи ли бяха мъките му? Какво каза, какво направи? Как се сбогувахте? Не се страхувай, че ще страдам, че ще плача, че ще ме боли. Наричат ме Хафза, законната съпруга на Селим хан, дъщерята на Менгли Гирай хан! Прекрасно знаем къде се плаче, къде се говори, къде се засмива човек.

Последните ѝ думи бяха камък в градината на снаха ѝ, но Гюлбахар изобщо не се усети. Майката и дъщерята я изгледаха продължително. Хатидже седна съвсем близо до майка си и ѝ разказа за цялата нощ.

Ту подсмърчаха, ту плакаха от сърце и душа. Ту ридаеха. Махидевран Гюлбахар ту ги поглеждаше, ту забиваше и изваждаше иглата в гергефа.