Накрая Хатидже извади малката бележка, която ѝ повери баща ѝ.

— Валиде! — не успя да овладее гласа си да не трепери. — Преди да се сбогуваме, той пожела да извадя това от пояса му и да ти го предам.

— Какво е това? — не се сдържа Хафза султан.

Взе хартиеното парченце, което дъщеря ѝ държеше с върха на пръстите си така, като че ли беше свещено писание. Разгъна го.


Скъпо мое момиче,

Тази нощ болките малко стихнаха и аз се размислих за живота си. За онова, което съм направил, което не съм направил, което не можах да направя… За Сюлейман, за теб, за валиде султан, валиде на принцесата, моя жена и моя законна съпруга. Отроних стон: „Ах, Хафза! Ах, моя кротка, предана Хафза с очи като черници! Неволно от устата ми се изплъзнаха тези два стиха:

Треперят лъвове дори от страх пред мощната десница,

а аз съм роб безсилен, запленен съдбовно от очи-черници.


Моя Хатидже султан, предай ги на твоята валиде като последно сбогом от султан Селим към жена му!


Това беше краят. Седяха така, без да промълвят и дума. После Хафза султан целуна и допря до главата си малкото колкото човешка длан листче, изпратено от нейния съпруг.

— Липсваш на твоята Хафза, Селим хан!

Отпусна глава върху възглавницата си.

Хатидже дълго гали посивяващата вече коса на майка си. Тайно ѝ пожела: „Иди и го намери!“. Единственото нещо, което побеждаваше смъртта, беше този дар божи сънят. За него нямаше граници. Тя го знаеше много добре. Измъчена от страдания, тя се срещаше с любимия човек само в сънищата. В сънищата се виждаше със своя Поен славей хиляди пъти. В сънищата Фехим Челеби ѝ пееше най-хубавите си песни така, сякаш не беше умрял. В сънищата Хатидже му признаваше своята най-съкровена тайна: „Обичам те, Славей мой!“ Сега беше ред на майка ѝ. Простена: „Иди и го намери, валиде! Иди и намери твоя Явуз Селим. Кажи му колко си го обичала. Имаше толкова голяма нужда да го чуе!“.


* * *

Ибрахим се изуми, като видя възрастния велик везир да влиза в стаята така стремглаво, че чак полите на кафтана му се развяваха. Не очакваше да дойде толкова бързо. Не беше минал и половин час, откакто изпратеният вестоносец хвана пътя от двореца към конака на Пири Мехмед паша.

Беше готов да изпълни първото си задължение като личен секретар.

— Добре дошли! — посрещна с почит великия везир. — Нека да съобщя на Негово Величество падишаха, че сте пристигнали.

Леко открехна вратата към покоите на Сюлейман. Без да си подаде главата, още от прага съобщи:

— Негово Превъзходителство Пири паша, господарю!

Очакваше падишахът да каже: „Да дойде!“

— Само че първо ела ти, Паргалъ!

Учуди се. Дали беше уместно падишахът да вика него при себе си, а великият везир да чака? Нямаше време да мисли за това. Веднага прекрачи прага. Прекърши се през кръста, наведе глава.

— Повелителю!

Сюлейман се разсмя с глас, после му пошушна на ухо:

— Още от сутринта изгоря, Ибрахим! На бърза ръка! Пири паша ще разкаже в Дивана как съм го накарал да чака, а съм приел теб, и веднага ще ти измислят нов прякор.

Той и бездруго очакваше да се случи подобно нещо.

— Полека-лека свиквам да прибавят към името ми отпред и отзад разни неща, господарю!

— Както и да е! — каза Сюлейман и поклати глава. — Не забравяй, че баща ни е скрил някои неща и от Пири паша. Ще му задам само някои въпроси и ще му съобщя решението си. Онова, което трябва да знае, ще го чуе, като му дойде времето.

Ибрахим отново се поклони, направи се, че уж му целува ръка, вдигна я към челото си. Този жест изразяваше: „На драго сърце ще изпълня заповедта ви!“. В същото време си мислеше, че ако час по-скоро не си направеше преценка — и то съвършено правилна преценка! — на събитията, които започваха да му променят живота, а ги оставеше да се премятат из ума му както сега, щеше на бърза ръка сам да си подпише смъртната присъда.

Изгледа с удивление как великият везир заситни към падишаха. В знак на траур, дори и в този вечерен час Пири паша беше облечен в черно. Дори високата му бяла шапка беше обвита с черен тюл. Почуди се, че въпреки въпросното толкова високо нещо, главата на този човек беше наведена към дясното рамо. Как ли ходеше, без да я събори? „Със сигурност аз никога няма да сложа на главата си такъв калпак — си рече. — Дори и да сложа, преди да направя две крачки, ще го съборя и ще стана за посмешище.“

Появяването пред принц се различаваше от представянето пред падишах. На първо място, той не настъпи прага. Прекрачи го не изправен, а наведен. Като го премина, изправи гръб, но не съвсем. Главата и шапката му си стояха над дясното рамо. Ръцете — хванати една за друга под корема. Черни бяха кафтанът му, поясът, ризата, дори йемениите с извитите нагоре носове, които се подаваха под крачолите на шалварите. И понеже полите му метяха пода, не се виждаше как пашата крачи, той сякаш се пързаляше. Очите му бяха сведени надолу. Въобще не вдигаше глава да погледне към Сюлейман. Направи една-две крачки и се спря.

— Могъщи!

Дори Ибрахим едва успя да чуе гласа му.

— Приближи се, велики везире!

Едва след това Мехмед паша направи още една-две крачки.

— Войската разбра ли за смъртта на баща ни?

— Утре, точно когато господарят ще препасва ятагана в „Еюб султан джамия“, шатрата, където е скрито тялото на починалия, ще бъде вдигната. В това време колата, която ще извози тленните останки, също ще бъде в Чорлу.

Сюлейман поклати одобрително глава.

— Личният секретар, Ибрахим ага, ви е предал какво искаме във връзка с церемонията по погребението.

— Да, повелителю!

— Като казваш „да“, избран ли е хълмът, където ще положим в земята нашия баща?

— Като тръгнем за „Еюб султан“, ще прекараме шествието за коронясването ви оттам. Ако решите, че е подходящо, веднага ще се започне с подготовката. Там ще са архитектите и майсторите строители. Ще вземат размерите за тюрбето и джамията, които ще бъдат построени върху гроба на нашия господар.

— И това е добре. Къде ще се прави намаза за погребението?

Великият везир се учуди и на този въпрос:

— Във „Фатих джамия“, повелителю. Духът на Селим хан ще се зарадва, че е в селенията на дядо си.

— Добре е измислено. Завоевателят заслужава да тръгне в последния си път от мястото на друг завоевател.

Настъпи мълчание.

— Сега — замислено продума Сюлейман — в джамията, точно срещу двора, да се обособи място за жените. Там ще бъде нашата валиде. Само че… — замисли се за малко — сестра ни Хатидже султан ще се сбогува с баща ни в двора на джамията. И само тя да бъде допусната до самия гроб. Ясно ли е?

Ибрахим погледна към великия везир и си каза: „Нищо не е разбрал!“ Като чу, че в двора на джамията и при гроба ще присъства жена, Пири Мехмед паша съвсем се обърка. Но не беше в състояние да се противопоставя. И възрастният везир направи оня жест, че уж целува дясната му ръка, после я поднесе до челото си.

— Ще го изпълня на драго сърце, повелителю!

— На шейхюлислямът Зембилли Али ефенди да му кажеш рано сутринта. Нека да подготви съответния религиозен документ, да не възникват никакви пречки.

Отново поднесе ръката му към устните и към главата си.

— За това се разбрахме. Сега, да дойдем до най-важния въпрос. Още не сме коронясани и още не сме седнали на трона на Османската империя, но от вечерта искаме да знаеш. Ти, паша, служи честно и почтено на нашия баща.

Великият везир изтръпна. „Понижава ме! — му мина моментално през ума. — Ще предаде поста на оня разбойник Ферхат или на кръвния ми враг Ахмед. Какво да се прави! Дотук ми било писано!“

— Информирани сме как си служил. И ние те оценяваме по достойнство.

Ибрахим внезапно изпита жал към този човек. Лицето на пашата беше побеляло като вар. На себе си каза: „Стига си го протакал, хайде, час по-скоро му кажи на горкичкия, та да си отива вече, да си почива“.

— И си мислим още — отчетливо, дума по дума, продължи падишахът, — държавната служба не бива да се прекъсва рязко. Трябва да знаеш, че ние ти имаме доверие. Нека държавният печат да остане в теб, паша! Да видим сега, след бащата, как ще служиш и на сина.

Възрастният човек се захлупи в полите на Сюлейман. Падишахът не му позволи да ги целува.

— Повелителю! Всемогъщи! Твоят слуга Мехмед залага главата си на твоя път!

— Главата си е твоя, паша, за нас е достатъчно да ни служиш! Ще кажеш и на Зембилли Али ефенди, че баща ми го е поверил на мен. Да продължава да разпръсква светлина по пътя към ислямския свят.

Великият везир целуна ръка и я допря до челото си.

Този път падишахът посочи него:

— Непременно сте чули за Ибрахим ага. Моят любимец.

„Любимец, а? — си каза Мехмед паша. — Любимецът на султан Сюлейман!“

— Той ми е довереният приятел! — поясни падишахът, като видя изразеното в очите му учудване. — С него си споделям проблемите. Да изброявам ли още? Надявам се, че след Сарухан името му се е разчуло и из столицата. Ако кажеш „не, не го знаем, нямаме представа“ — ето, сега вече я имате. И не само в столицата, името му трябва да се чуе от цялата Османска империя, трябва да се знае, така искаме. Върнахме му свободата и го назначихме за личен секретар — каквото е казал, все едно сме го казали ние. Очакваме да получава съответното уважение.

Още в Сарухан се беше научил, че дворците са натежали от изненадващи случки, от изненадващи думи. Но в султанския дворец беше по-друго. Хрумна му въпросът: „И великият везир ли ще ме уважава?“ Не очакваше подобна заповед. Наведе глава пред падишаха в знак на благодарност, а с крайчеца на окото изгледа стария везир. По отново вдигната и спусната ръка стана ясно, че пашата няма нищо против да му отдава почтително уважение. И как би могъл да има?

— Оправихме и това! — обади се султан Сюлейман. Взе една кристална чаша с вода от близката масичка и я изпи. — Паша, тази вечер Хатидже султан ми донесе завета от покойния ни баща Селим хан.

Завет ли? Великият везир се изненада, но не се издаде. Принцесата въобще не му беше споменала за това.

— Прочетохме съветите и желанията на нашия баща. Сега имам един въпрос към теб.

— Заповядай, всемогъщи султане!

— В какво състояние се намира флотилията на моята държава?

Макар че гледаше крадешком, Ибрахим видя как засия лицето на великия везир. Той очевидно се беше зарадвал да чуе този въпрос. „Благодаря ти, Всевишни! — си промълви сам. — Значи предложенията ни са повлияли на султан Селим. Значи, когато му казах да изкараме флотилията в Бяло море, да всеем страх сред врага, да завладеем остров Родос, за да прекършим и отхвърлим и последния кръстоносен меч в гърдите ни, това, че се изчерви и кипна от яд, е било преструвка. Виж, завет е оставил на сина си за остров Родос.“

Тъкмо отвори уста да му отговори, падишахът вдигна ръка да замълчи.

— Този разговор ще си остане тук, Пири паша, така да знаеш! Между тримата. В Дивана още няма да се огласява. Чуя ли от някого една дума, една идея, ще си го изкарам на вас двамата. Няма да пожаля нито единия, нито другия. Главите и на двамата ще се изтърколят в краката ви.

„Олеле!“ — стресна се Ибрахим. Колкото пъти чуеше заплахата за отсичане на глави, толкова пъти ръката му неволно се хващаше за гърлото. В момента стана същото.

— А сега се приближи така, че това, което ще ми кажеш, да го чуем и двамата.

Пири Мехмед паша се приближи до падишаха. Сюлейман махна с ръка към Ибрахим да се приближи и той. „Трима мъже глава до глава! — си каза Ибрахим, изпълнен с гордост. — Сюлейман ще разкрие на великия везир политиката, която ще води. И то пред мен.“

— Повелителю! — започна великият везир. — Нека най-напред да благодарим на Аллах. Отсега да ти е честита победата, Сюлейман хан. Завоевателят на Родос Сюлей…

Падишахът вдигна гневно ръка да млъкне. В този момент Ибрахим усети вътре в него да се надигат талазите на гнева. „По дяволите! — измърмори си наум. — Упорит турчин! Завета на баща си дори не чува. Инат на инатите! Като нищо ще се нахвърли първо върху Сафеви шах!“

— Недей да ми редиш поеми, паша! Какво става с флотилията?

Великият везир се смути, но продължи. Този път обаче в тона се усещаше спадналото му настроение.

— По заповед на покойния Селим хан разширихме Истанбулската корабостроителница. Даже разчистихме гробищата наоколо. Господарят беше издал ферман да изградим корабостроителница и в Галиполи.