— Еее, паша, ами корабите?

— По доковете стоят 150 галери, всяка от по 700 тона. Като завършат и галиполските, ще станат 250 на брой. Ако прибавим и съществуващите…

— Значи нямаме налице определената сила. Ще чакаме, така ли?

„Ето, стана това, от което се страхувах! — помисли си Ибрахим. — Сега си мисли: докато завършат корабите, аз ще отида да смачкам главата на Сафеви шах.“

— Ние не разполагаме с време за чакане, паша!

Ибрахим се стресна от непоколебимия и категоричен тон на султан Сюлейман. „Дали не се заблуждавам? — трепна радостна искрица в него. — Дали Сюлейман…“

— Да не стане година! Така или иначе, аз трябва да изпълня завета на баща ни!

Сюлейман погледна косо към Ибрахим. Забеляза, че неговият личен секретар е полудял от радост и щастие — той разбра, че най-сетне падишахът е възприел идеята, която осем години му беше пилил на главата.

— Няма да допускаме някой да каже: „Не изпълни завета на баща си!“. Имперската флотилия да се довърши по най-бързия начин. Дотогава из Бяло море да се развява нашият флаг.

Великият везир също грееше от радост. И все пак в него се загнезди някакво колебание. Беше пръв сред тези, които предлагаха да се насочат кораби в Бяло море, но дълбоко в себе си се плашеше от това. Увеличеният брой на османските галери нямаше ли да подскаже на врага, че се подготвят за превземането на Родос?

— Такова… — измънка.

— Искаш нещо да ни кажеш ли, Пири паша?

— Повелителю, слушам и изпълнявам вашата заповед на драго сърце. Вашият слуга също е обзет от тази идея. Но отвътре нещо ме гризе. Боя се, че ако не го кажа, няма да съм изпълнил както трябва службата си към господаря.

— Казвай го тогава!

— Като пуснем наша флотилия в Бяло море, друговерецът няма ли да ни заподозре?

Лицето на Сюлейман неочаквано потъмня:

— Нека да ни заподозре! Да заподозре, че на рицаря друговерец да се развържат завързаните му крака и колене! И при това какво от кого ще криеш? Шпионите отдавна са го надушили. Ти трябва да предприемеш мерки за това, което ти казах. Вече можеш да се оттеглиш!

Великият везир си тръгна ощастливен от двете хубави новини, които получи. Хем оставаше на поста си, хем получи радостната вест, че започва подготовка за похода към Родос.

„Благодаря ти, Аллах!“ — повтаряше наум, докато вървеше към конака си.

След като той си излезе, Сюлейман прикова лисичи поглед в Ибрахим.

— А ние — рече — да си гледаме другата работа, Паргалъ. Да се придържаме към плана на баща ни и да действаме според него. Видя ли, възприемаме идеите и на нашите служители. Ти също се хващай на работа по този план.

Ибрахим се наведе да целуне ръка и да я допре до главата си.

— Преди това обаче имаме друга задача. Да отидем в покоите на нашата валиде и да ѝ целунем ръка. Да я поуспокоим малко. Ти умееш да го правиш най-добре, Ибрахим. Ха, не забравяй какво ти казах по-преди. Утре, по време на погребалната церемония, не изпускай от очи Хатидже султан! Ако ѝ се случи нещо, ти отговаряш! На принцесата понякога ѝ става лошо. Усетиш ли нещо странно, веднага я изведи оттам!


XLIX


„ФАТИХ ДЖАМИЯ“, КРАЯТ НА СЕПТЕМВРИ 1520 Г.

Дворът беше препълнен с хора. Изправена пред ковчега на баща си, Хатидже си правеше равносметка на миналото, на всички ядове и бунтувания, от сърцето ѝ капеше кръв. И ето, точно в този момент се случи нещо съвсем неочаквано. Тя чу зад гърба си шепот:

— Простете на вашия слуга, султанке!

Толкова различен звук сред молитвите, погребалните четения и бученето от общата гълчава на навалицата. Топъл шепот, прочувствен, галещ, прегръщащ, проникващ в сърцето. Даже нямаше нужда да се обръща, за да го види. Защото го позна — този глас принадлежеше на европееца с черната брада, с черните очи и извитите като полумесец вежди, когото още при първата им среща на Сарайбурну заради високия ръст тя нарече „върлината“ и от когото се дразнеше още преди да го види. Дори и да не беше той, тя се изненада от собственото си желание да е познала.

— Какво желаете?

— Простете…

— Пропуснали ли сте нещо, за което трябва да ви простя?

Не знаеше защо постъпи така, но отвътре ѝ идеше да го унизи, да му се накрещи, даже да му издере лицето с нокти.

— Да, султанке!

О, Аллах, колко отблизо звучеше гласът му! Точно зад нея! Хатидже усещаше дори как дъхът му ѝ гали ухото.

— Пред господаря се притеснявах да изразя чувствата си към вас. Не успях да ви пожелая крепко здраве. Знам колко дълбока е болката ви, толкова дълбока, че нищо не би могло да я утеши.

— Откъде ще знаете? — сряза го Хатидже. — Никой не може да чете в сърцето на друг човек.

„Ох! — възкликна в себе си тя. — Показах му къде е границата! Знаел колко дълбока била болката ми! Сега умът му е в това — как да омагьоса с ласкателствата си и мен, като батко.“

— Аз обаче чета, Хатидже султан!

„Ох, Аллах!“ Как е възможно с най-обикновени, толкова прости думи да се говори толкова затрогващо? Мислите ѝ съвсем се объркаха. Опита се да придаде на гласа си възможно най-леден тон.

— И вие ли сте загубили баща си?

Това като че ли беше първата ѝ що-годе нормална реакция.

— Да! — въздъхна след нея. — И аз останах без баща, господарке.

Е, Хатидже си помисли, че би трябвало на това място от заядливия им и ненормален разговор тя самата да поомекне:

— Съжалявам!

— Имах смелостта, без да имам право, да се приближа до вас, прекрачвайки границите на общоприетите норми, само за да ви кажа нещо. И тъкмо затова помолих да ми простите.

Щял да ѝ каже нещо ли? Какво? Какво имаше да казва някакъв си слуга на падишахската сестра? Вероятно новина, която Сюлейман е искал да ѝ предаде чрез него? Да, само това можеше да е! Добре де, защо се развълнува така? Сега пък откъде накъде сърцето ѝ трябваше да запърха така, сякаш гълъб размахва крила.

— Сигурно сте изпитали големи затруднения, докато дойдете при нас!

Тя моментално съжали, че го каза. Нямаше начин човек да не долови присмеха в шепота ѝ. А той не беше направил нищо, с което да заслужи това.

— Поне си кажете каквото имате за казване, за да не са отишли напразно всичките ви усилия!

— Ето какво искам да ви кажа, Хатидже султан…

Аллах, Аллах, пак го направи! Тези четири-пет думи се изнизаха от устата му пак така обаятелно, че Хатидже се разтърси както преди малко.

— Можете да се считате дори за щастливка…

„Какво! Глупак! Ето на, в този момент той развали цялата магия. Щастливка, а? Докато баща ми лежи безжизнен ей там, върху погребалния камък… Ще се считам за щастливка, а?“

— И защо?

Изуми се. Не трябваше ли всъщност да му обърне гръб и да се махне от него? Защо му подаваше възможност да продължава този глупав разговор? По желание на брат си тя се смеси с гъмжилото, облечена в мъжки дрехи, но прекрасно можеше да се появи някой, който да я познае. Иди после, че се оправяй! Като нищо щяха да тръгнат клюките: „Хей, аги! Сестрата на повелителя си шушукаше ухо до ухо с оня европеец, любимеца на господаря! На какво прилича това — някоя жена насред улицата да си приказва с мъж! На това ли му викат „последните дни преди апокалипсиса“?

— Защото вашият баща почина. След малко ще се върне там, откъдето е дошъл. Вече не можете да питаете дори трошичка надежда да го видите пак. А пък…

„Какви ги дрънка тоя?“ — попита се Хатидже.

— А пък…?

— А пък моят баща е там, в Парга. Жив е. Жив баща загубих, султанке. Да знае човек, че този, когото обича, е жив, а да не може да го вижда!... Няма по-голяма болка от тази човек да загуби живите си любими хора!

Хатидже нищо не каза, не можа. Не намери думи. Толкова се беше потресла, че нищо не ѝ дойде наум да му отговори. Прав беше. Смъртта беше край! Ами раздялата? В смъртта нямаше изход, нямаше надежда. Но в раздялата, в копнежа? Съществуваше безкрайната надежда, която всеки ден, всеки час гризеше човека отвътре, докато накрая го стопи напълно. Наистина, мъката от живата раздяла с ясното съзнание, че никога повече няма да има близост, сигурно трябва да е по-лоша и от смъртта. В този момент и тя мислеше точно така, в пълния смисъл на думата.

— Колко нощи… — прошепна отзад топлият, сладостен глас.

Хатидже усети как косата ѝ, раздвижена от неговия дъх, рисува кръгове по раменете. Тръпка премина по тялото ѝ. Затвореният в кафеза на гърдите ѝ гълъб запърха още по-силно да избяга, да излети на свобода.

— …колко нощи ми се е искало да отворя вратите и прозорците и да извикам към звездите: „Татко! Мамоооо! Ето ме! Тук съм!“.

Очите на Хатидже за миг плувнаха в сълзи. Сама не можа да разбере коя бе причината — прощалните възгласи на хората към баща ѝ и към Аллах или думите на „върлината“. „Повече няма да го наричам така! Това бе единственото нещо, което ѝ хрумна в момента. Срамота беше да се подиграва с толкова чувствителен и страдащ човек, грехота беше. Кой би могъл да знае това по-добре от нея?

— Защо? — обърна се леко през рамото си назад. — Защо към звездите?

— Защото небесният свод над главите ни е един и същ, султанке. Защото може би и те в същия момент са отправяли взор към звездите, на които говорех, и са чували моя зов.

Хатидже отново не намери думи.

— Ето, затова дойдох, султанке, да ви кажа, че вие сте щастливка. Споделям болката ви. Но него вече го няма. И няма да го има. Няма да се върне. Ще може да го виждате вече само в сънищата си. Според мен, по-добре е заедно с господаря да погребете и вашата болка. Позволете от една смърт да се роди един живот!

Аллах! Какви бяха тези красиви думи? На Хатидже ѝ се прииска този омагьосващ разговор, който навяваше в сърцето ѝ някакво странно спокойствие, никога да не свършва.

— Но как ще стигне до звездите вашият зов?

Ибрахим сякаш беше очаквал този въпрос, тъй като моментално отговори:

— С моята цигулка…

„Ах, да!“ — сети се Хатидже. Онзи инструмент, за който майка ѝ не спираше да разказва какви омайни звуци издавал.

— Свиря всяка вечер. За да чуват на всяка цена мелодиите на моята цигулка. Сякаш усещам как майка ми въздиша и впива взор в звездите. Виждам как баща ми обръща глава към връхлитащите върху скалите вълни, за да скрие сълзите си. Чувам как другите го питат: „Какво е това бе, Армано, да не плачеш?“, а той им отговаря: „Какъв ти плач, не виждате ли, че морето се блъска и разпръсква пяна?“.

— Чухме, че вашите мелодии омагьосвали всеки, който ги слуша?

По дяволите, колко сухо, безчувствено прозвуча гласът ѝ. А никак не искаше да се получи така.

— Тази нощ — дочу шепот зад гърба си — ще заиграя с лъка върху струните така, че да го почувства и вашето сърце, Хатидже султан.

Хатидже неволно подхвърли:

— За да ги чуят и вашите родители ли?

Начаса тупна с крак по земята от яд. „Какво ти става, Хатидже? — укори се сама. — Защо постъпваш така? Не те ли е срам да се подиграваш с някого, който ти разкрива душата си?“

Слава богу, Ибрахим се направи, че не е разбрал.

— Не. За да чуе баща ви, който се възнася към звездите, какво изпитва сърцето ви, за да каже на проблясващите край него звезди: „Помълчете, послушайте, погледайте какво казва за мен моята дъщеря“.

За миг на Хатидже ѝ се стори, че гъмжилото, изпълнило двора на „Фатих джамия“ е изчезнало. Нямаше го и батко ѝ падишаха. И везирите, и агите, и пашите. Нямаше никой. Там беше само тя.

И само Ибрахим, който я омагьосваше с думи. „Паргалъ Ибрахим! — поправи се веднага. — Паргалъ музикантът.“

„Трябва да го видиш! — заповяда ѝ вътрешният глас. — На всяка цена трябва да го видиш!“ Да, тя щеше да се обърне и да го погледне. Какво ли изражение беше изписано върху лицето на мъжа, който ѝ говореше такива думи? Хатидже добре познаваше изражението върху физиономията на грубия, кряскащ мъж, който считаше себе си за помазан от Аллах, а нея — макар и дъщеря на падишах — за някаква твар, създадена да му служи. Себично, зло, пошло, грубо, грозно изражение!

Обърна се, но не го видя. Различи само нечий гръб, който се отдалечаваше сред навалицата, и толкоз! След известно време го видя заедно с батко ѝ Сюлейман да носи на рамо ковчега на султан Селим. Извитите му като полумесец вежди изглеждаха смръщени, очите — забулени от скръб.


* * *

Ибрахим беше убеден, че е направил впечатление на принцесата. Разбра, че в поведението ѝ, в гласа ѝ беше изчезнал онзи горделив маниер, онова изражение да го гледа отгоре надолу. Реши да планира още една-две крачки, за да спечели сърцето ѝ.