LI


СТАРИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ МАЙ 1521 Г.

Хатидже беше объркана. Нещастна? Не можеше да си отговори с „да“. Дори от време на време си мислеше, че е щастлива. Непълно, особено щастие, но ето на, щастлива беше. И през ум не ѝ беше минавало, че е възможно да чака някой мъж. За нея това беше съвсем непознато чувство и когато си даде сметка, че я завладява, по цялото ѝ тяло сякаш се разля огън.

Броеше дните. Армията тръгна на осемнадесети май, оттогава бяха минали петнадесет дни. Само петнадесет дни. Петнадесет дни, които на нея ѝ се струваха хиляди години. Къде ли бяха сега? Войската сигурно беше оставила Одрин зад гърба си.

За да си ангажира мислите с нещо, тя се пренесе в Стария дворец. Следеше за реда и порядките в харема, всеки ден изслушваше купищата оплаквания на главния евнух Чухадар Сюмбюл ага от момичетата, а в същото време пускаше по някоя и друга муха в главата му.

— Като се върне господарят, искаме тук, в харема, да се отърси от умората в похода. Трябва да сме подготвени.

Отначало човекът не я разбра.

„Ами нали Гюлбахар хасеки е тук!“ — си помисли. Но когато видя блясъка в очите на Хатидже, моментално схвана завоалираните ѝ приказки.

— Мога да уредя една вечеря на господаря с момичетата в харема, султанке.

— Подходящо е, напълно! Как иначе се лекува напрежение от война, не е ли така?

Разбраха се.

И това тяхно споразумение стана повод Хатидже почти всеки ден да се появява в салона на наложниците. Сновеше в него от край до край, оглеждаше новите момичета.

Този ден още от вратата на харема разбра, че там е настъпило Второто пришествие.

В ташлъка на харема някакво момиче крещеше нещо на непознат език, гласът ѝ трещеше от земята до небето. Подали глави над парапета от горния салон, наложниците подхвърляха закачки към врявата долу, смееха се, подвикваха.

— Коя е тази бе?

— Какво сте се развикали?

— Накарай я да млъкне бе, Сюмбюл ага!

После гласът на момичето се извисяваше пак на непознатия език, след него кипваше Сюмбюл ага.

— Александра ли? Тебе трябва да те нарекат „Стоножка“. „Червената стоножка“!

После иззад вратата долиташе някакъв свистящ звук и писък.

— Ха така! — викаше отгоре една от наложниците. — Удряй я с тоягата по гърба, та да научи на бърза ръка какво значи дворцов харем!

Боже господи! Бие момичето! Хатидже беше чула за подобни неща, но не можеше да повярва. Веднъж главният евнух ѝ беше казал: „Вие, султанке, не знаете, но няма друг начин да се приучат тези момичета на ред и порядък!“

Хатидже рязко отвори вратата към ташлъка.

— Сюмбюл ага!

Запъхтеният евнух замръзна с вдигнатата дълга тояга в ръце.

Първото нещо, което ѝ привлече вниманието, беше талазът от разпръснатата в краката на Сюмбюл ага коса. За пръв път виждаше такова нещо. Приличаше на залял девойката чак до талията червен водопад.

Криеше лицето си с ръце. Стоеше в явно очакване тоягата да се стовари за пореден път върху гърба ѝ. Клекнала до нея върху каменните плочи, плачеше още една девойка. Още една девойка! С черни коси и дръпнати очи. Точно когато Хатидже се втурна в ташлъка, я завари вкопчена в краката на Сюмбюл ага да го моли да не бие червенокосата. Той спря, тя го пусна, веднага се обърна към девойката на земята, започна да я гали по косата, да я успокоява.

— Какво става тук?

Главният евнух се опита да каже нещо, но Хатидже не му даде тази възможност. Посочи с пръст проснатата на земята девойка:

— Биеше ли я?

Той погледна увисналата си във въздуха ръка така, сякаш я виждаше за пръв път да стиска тояга. Пръстите му омекнаха и той я изпусна на пода.

— Много е опърничава! Само Аллах и аз си знаем какво тегля от седмици…

— Какво е направила?

— Откакто е дошла, в харема няма мир и покой. Непрекъснато крещи. На всички момичета вече им писна!

В това време девойката на пода се опитваше да се изправи на колене. Рязко завъртя глава и отметна падналата върху лицето ѝ червена коса. Промълви нещо неразбрано и прегърна момичето, което седеше до нея.

Господи!...

Хатидже не помнеше досега да е виждала толкова красиво лице. Невероятно красиво! „Какво ли не може да сътворява Аллах!“ — удиви се тя. Тази девойка беше по-красива и от Небиле, за която беше решила, че няма друга като нея на света, а Сюмбюл я биеше така безмилостно! Възмути се от дън душа. Обградено от талазите на червената коса лице беше бяло и розово. Не можеше да се каже, че има високо чело, може би заради няколкото огнени букли, паднали върху него. Веждите — извити като лък. А очите… Хатидже не успя отведнъж да им определи цвета. Зелени като морето в облачен ден? Не, не точно такива. Сини като хоризонта, където небето и морето се сливат? Или теменуженосини като притъмняващото море, когато златистожълтият ден започва да се оттегля и запламтяват червените отблясъци на последните слънчеви лъчи? Нещо такова. Кой знае колко тояги се бяха стоварили върху гърба ѝ, а в тези очи нямаше и капка сълза. Само един ред бели като бисери стиснати зъби издаваха непоносимата болка.

— Откъде е дошла?

— По-добре да не беше идвала! От Крим. От двореца. Изскочи от кораба, който докара подаръците на хан Мехмед Гирай за нашия господар по случай коронясването му. Истинско бедствие!

Сюмбюл ага съвсем забрави, че се намира пред султанката, говореше без задръжки и тъкмо с това се издаде, че девойката направо го е подлудила. Той изобщо не погледна към Хатидже.

— И момичето до нея е от Крим, но тази никак не прилича на тамошна. Виж, косата ѝ е червена, очите — сини! Тази е московчанка! — процеди през зъби главният евнух. — Някъде оттам била.

За да не му подрони авторитета, Хатидже не му се скара пред момичетата. А това, че разбра как зверски налагаше жените по гърба, и то с дрянова тояга, направо я вбеси. В този момент се сети, че и Гюлбахар прави същото с дряновата тояга. Колко пъти беше видяла момичетата да викат от болка в нейните покои и да излизат оттам обляни в сълзи. Беше чувала и нейния квакащ глас: „На ти, на ти… Или ще ставаш човек, или ще ти насиня гърба с тоягата, като на Фитнат!“

А сега Сюмбюл караше неземната червенокоса красавица човек да става.

— Можеш да се оттеглиш, Сюмбюл ага! — каза му Хатидже.

— Султанке…

Явно човекът не искаше да я остави сама с някаква си дивачка.

— Сюмбюл! — скастри го тя. — Изпрати ми Шетарет калфа!

Хатидже изчака главния евнух да излезе, мърморейки нещо под нос.

Сетне се усмихна и пристъпи към двете девойки. Усмивката ѝ обаче не свърши никаква работа. Красивото лице на червенокосата с нищо не се промени.

— Коя сте, момичето ми?

Позна, че девойката разбра въпроса ѝ. Но беше стиснала зъби и огънят в очите ѝ не беше стихнал.

— Аллах да ви благослови! — намеси се другата с дръпнатите очи. — Спасихте ни от звяра.

— Не ни знае езика ли? Защо не говори?

— Знае го. Но сега е много ядосана.

Без да иска, Хатидже се разсмя:

— Ядосана, значи?

Стана нещо съвсем неочаквано. Червенокосата красавица, за която предполагаше, че не познава езика им, промълви:

— Да! Ядосана! И то много ядосана! Аз него мога убие. Да имала нож… гърлото… ето така щях режех! — показа с ръка къде и как е щяла да реже.

— Защо те биеше?

— Аз настъпила негов крак, затова.

Хатидже не можа да реши веднага как да постъпи — да се смее ли, да се ядосва ли… Значи затова Сюмбюл на излизане куцаше?

— Ти защо го направи? Не те ли е жал?

— Не. Аз много молила, много оплаквала, ама той не чува мен. Не води мен при Височество… нейно…

— При Височество ли, момичето ми? При кого?

— Майка ми Хафза!

Какво? Хатидже така се изуми, че ако държеше нещо в ръцете си, щеше да го изпусне.

— Майка ти Хафза ли? Добре, теб кой те изпрати?

— Майка ми султанката. Гюлдане султан.

Хатидже се размисли. Гюлдане султан? Съпругата на Кримския хан Менгли Гирай ли? Беше се разчуло, че горкичката е починала.

— Майка султанката като умирала, мене поверила… на майка Хафза. Така каза мене майка султанка!

— И ти дойде да видиш Хафза султан?

Момичето прикова в нея очите си — нещо между зеления, синия и теменуженолилавия цвят. Сега и двете ѝ ръце бяха на кръста. В тази си поза имаше вид на котка, готова всеки миг да скочи върху нея и да я одере — така поне изглеждаше на Хатидже. Известно време нищо не продума. Явно я преценяваше.

— Не! — каза самоуверено. — Ще се видя и с нея, но истинска моя работа — друга!

— Така ли? Каква е, можеш ли да кажеш?

— Изпълня завета на майка султан! Като умира, казала мене… върви! Сподели!.. Стани ортак трона… Ортак короната на Османовия род! Вземи го!.. Каквото ти се полага! И аз дойдох!... Ортак трябва стана!

По лицето на Хатидже пламна огън. Не можа да познае дали от това, което чу, или от жаравата в очите на това момиче.

Да споделяла короната и трона на Османската династия, така ли?

Да споделя?

Що за лудост беше това?

Короната и тронът на Османската династия беше султан Сюлейман. Нейният батко!

И това красиво и свежо като полските цветя момиче… Изведнъж в главата ѝ нахлу мисълта, от която всичко в нея затрептя.

Ще ставаш ортак на короната и трона, а? Ортак на короната и трона на батко ми Сюлейман… Аллах ѝ показа пътя, който търсеше. Тя вече знаеше как ще стъпче в земята носа на Гюлбахар. „Угасна, Гюлбахар хасеки! — злорадо си пошепна без глас. — Сега вече угасна!“

— Как се казваш?

За миг момичето се замисли и я погледна колебливо дали да ѝ отговори или не. Вдигна глава и на един дъх изрече:

— Александра Анастасия Лисовска. Дъщеря на отец Никола от Украйна. Тук казват мене Руслана… — набързо огледа дрехите на Хатидже. — А ти коя си?

Не ѝ дойде отвътре да отговори: „Аз съм Хатидже султан“.

— Хатидже! Така се казвам. А пък ако питаш коя е тази Хатидже, ще ти кажа, Александра. Аз съм тази, която ще те заведе при майка Хафза!


* * *

Хатидже трябваше добре да си помисли. Затова и не бързаше. Прибързаната крачка можеше да се окаже погрешна. Трябваше да подготви и майка си, и момичето за плана, който започна да се оформя в главата ѝ.

Не знаеше дали ще успее или не. Но реши, че ако опита, нищо няма да загуби. Първо трябваше да пази Александра от Сюмбюл, а него — от Александра.

От девойката научи, че е била образована в Кримския дворец. Как се казваше? Мерзука. Но тук беше дворецът на Османската империя. Мястото, където се фокусираха традиция, възпитание, вярност към държавата, безпрекословна дисциплина, добро и лошо, хубаво и грозно. Тук се държеше сметка дори за броя на хвърчащите из въздуха мухи. Място, където на всяка стена имаше очи и уши, на всеки ъгъл — заложени капани и предателства.

Шетарет калфа се занимаваше с момичето от четири месеца. Когато пълната чернокожа прислужница дотича запъхтяна, Хатидже я дръпна на една страна:

— Чуй ме добре, калфа! Новото момиче ще се отглежда добре!

— Че кое по-точно? Харемът е пълен с нови. Откакто господарят се коронова, даже и кокошките, и вълците взеха да изпращат момичета в харема. Само оттатък Каф планина не са дошли!

— Червенокосата! Александра!

— Руслана е тя, султанке — поправи я веднага калфата. — Така я наричат момичетата.

— Както и да е, точно тя. Искам учител по правилата за добро поведение. Повикай ходжи. Да се научи да свири на нещо. На уд например. Или на канун. Откъде да знам! Трябва да свири на нещо. Дръж я настрана от Сюмбюл. Гледай да го стреснеш с госпожа султанката, кажи му, че съм го взела под око. Ха, пази я и от другите наложници.

— Добре че ми каза, султанке. Оня ден три момичета се съюзили и напъхали в дрешника на ташлъка едно гъркинче, на което завиждали. Като почнали да го налагат с тоягите! Едва го изтръгнахме от ръцете им, господи! Обаче…

— Какво „обаче“, калфа? Не искам на онова момиче да му се случи такова нещо!

— Ти за нея не се страхувай, моя султанке с лице като роза! На Руслана нищо няма да ѝ се случи. Идва сама в помещението на наложниците. Така ги гледа! Леле, леле!... Не можеш да стоиш пред нея! На всичко е способна тази с червената глава!

Шетарет излезе права. За четири месеца не остана нещо, което Александра да не е направила. Разтурваше целия харем, обръщаше нагоре с краката салона на наложничките. Хатидже обаче всичко прикриваше. Не забравяше думите на Шетарет: „На всичко е способна тази с червената глава!“