Демет Алтънйелеклиоглу - Ибрахим и Хатидже

Добре де. Та нали търсеше точно такава! Някоя, която да бъде способна на всичко.

— Ако те пита за мен, ще ѝ кажеш само „Хатидже“ — често напомняше на Шетарет. — Занимава се с възпитанието на наложниците. Ясно ли е? Само толкова!

* * *

Нямаше никаква вест. Разбира се, чуваха, че Османската армия преодолява всяко препятствие по пътя си и напредва, но не това ѝ трябваше на Хатидже. Ни звук, ни стон от Ибрахим! Не можеше ли човек да драсне поне един ред и да го изпрати?

С тези мисли в главата първо изпадна в хипохондрия: „Далече от очите, далече и от сърцето!“.

После я обхвана страх да не му се е случило нещо.

Дали съдбата не го беше последвала по петите, дали не го беше повалила на земята? Можеше ли? „Можеше — отговаряше си уплашено сама. — След като ми е такъв късметът!“

Друга нощ се настрои: „Щом той не пише, аз ще му изпратя едно послание“.

След това пък реши, че всичко, което си мислеше, е безпочвено и глупаво. Как можеше личният секретар на падишаха да изпраща писма на сестрата на султана? Възможно ли беше? Ако му се е случило нещо, непременно щеше да се разчуе. Никак не беше редно и тя да изпраща писма на Ибрахим. Ама никак! Още нямаше нищо казано, нищо чуто, нищо обявено. Един поглед с черни очи, един пръстен, пуснат крадешком в ръцете ѝ в една кола, където се бяха срещнали тайно.

Ами ако той ѝ каже: „Грешно сте ме разбрали, аз исках само да ви оставя един спомен“?

Това предположение ѝ беше достатъчно да се разтревожи така, че да ѝ пламнат и ушите. „Хайде, хайде, драга! — успокояваше се сама. — Ако беше така, защо щеше да ми казва: „Мисли за мен, спомняй си за мен!“

И ето на — тя си мислеше за него. Четири месеца, всеки ден, всяка нощ, всяка минута. В мисли за него прекарваше цялото си време, останало, след като получеше от Шетарет калфа сведенията за състоянието и обучението на червенокосата и след усилията, които полагаше да измисли за Небиле нещо, с какво да я ангажира и разсее, тъй като тя от ден на ден изглеждаше все по-отчаяна и затворена в себе си.

А нощем очите ѝ се срещаха със звездата на Паргалъ.

Вечерта, когато ѝ съобщиха, че валиде я вика, душата ѝ се стегна. По това време Хатидже витаеше в света на своите мечти. Изваждаше от мястото, където го криеше, пръстена, който Ибрахим ѝ пусна и избяга, поставяше го на пръста си, въртеше го насам-натам. За да не вижда това, Небиле или се втренчваше право пред себе си, или извърташе глава настрани. „Ах, моя хубава Небиле! — възкликваше без глас Хатидже. — Знам, страдаш за твоя любим. Недей да поемаш и моето тегло. Остави ме сама да чезна.“

Откакто главният лекар Али Челеби тръгна на поход заедно с имперската армия, Небиле загуби апетит. Ходеше като отнесена, едва-едва се усмихваше.

Още преди да узнае възрастта му, Челеби се премести в казармата, а сетне замина заедно с войниците. На колко ли години беше? Тридесет ли, четиридесет, петдесет? Ако разликата между тях беше както между мен и оня звяр с ръцете-паяци, тази работа в никакъв случай нямаше да стане. Категорично го реши: „Няма да позволя Небиле да вехне под студеното тяло на някакъв си старец. И да е влюбена, три дни щеше да плаче, щеше да ме намрази. А на четвъртия щеше да го забрави заради някой друг челебия“. Щеше да потърси само позволени начини да го забрави, разбира се. Тя самата не можеше дори да се усмихне, но поверената ѝ от Джевахир Небиле щеше да е слънчева и засмяна. Но тъй като не искаше да ѝ дава празни надежди, сега се правеше, че не забелязва нищо.

Господи, как копнееше! Сама дори не можеше да повярва, че я е сполетяла нова любов. Всяка вечер си лягаше рано с надеждата да го сънува, но Ибрахим не се появяваше в сънищата ѝ така често, както преди.

Тя се изтягаше по гръб, приковаваше очи в отраженията на решетките от прозореца върху стената и си го представяше. Своят необявен годеник! Представяше си мига, когато го видя за пръв път, изправен върху палубата на галерата, която докара батко ѝ Сюлейман до Сарайбурну. Запознаването им на пристанището. Първите им погледи. После — внезапно обърканият си мозък. Онзи негов трепетен глас, прозвучал зад гърба ѝ, когато погребваха баща ѝ: „Слушай ме тази вечер! Ще свиря за теб!“ Вълшебната мелодия, която се възнесе от цигулката му към звездите.

Съобщиха ѝ да отиде при майка си тъкмо когато си представяше, че войната е завършила, че султан Сюлейман е изпълнил завета на баща си и е вдигнал знамето на Османската империя върху Белградската крепост, че Ибрахим препуска с коня си на галоп обратно към столицата.

За какво ли я викаше Хафза султан? Дали не беше подочула нещо? Можеше онова лудо момиче да е вдигнало на главата си всичко наоколо, да е викало, крякало и това да е стигнало до майка ѝ. Можеше Сюмбюл ага да се е оплаквал какви ги върши московчанката, та разваля дисциплината в харема. Горкият, още накуцваше.

Още от вратата Хатидже видя, че майка ѝ е развълнувана, но щастлива.

— Ела, моя принцесо! — показа ѝ тя мястото до себе си. — Има вест от нашия син падишаха.

— Дай боже нашият господар да си е жив и здрав.

Хафза се усмихна.

— Да благодарим на Всевишния. Добре е със здравето и побеждава. Слушай!

След Одрин се придвижихме през Пловдив, през София за Ниш. Тъкмо започнахме да устройваме лагера си там, когато получихме новината, че нападателите на Смедеревския санджакбей принц Гази Хюсрев бей са завардили пътищата към Белград. Но нашият Паргалъ стои ли със скръстени ръце…

Хатидже трепна. „Паргалъ ли? Господи, случило ли му се е нещо?“

…За да попречи на врага да предприеме масирано нападение срещу нас, каза, че ще имаме полза, ако в околностите се направи точкова атака. Пашите и везирите утвърдиха идеята на личния ми секретар като уместна. Не сме го оценявали докрай този човек, валиде… По-умен от пашите ми воин, по-голям от везирите ми учен…

Хатидже се помъчи да не сменя цветовете по лицето си, но отвътре цялата затрептя. Изгаряше от желание да грабне писмото на батко си от ръцете на валиде и сама да го прочете. Колко бавно го четеше майка ѝ. В очите на Хатидже Паргалъ се издигна още повече. И само в нейните ли? Сигурно и в очите на брат ѝ! Я виж, повелителят го ценеше повече от агите, пашите и везирите!

Хатидже не видя, но Хафза султан усети вълнението на дъщеря си. Погледна я с крайчеца на окото, вътрешно се разсмя.

…И ние взехме решение съобразно съвета на Ибрахим. Великият везир тръгна напред. Една част превзе крепостта в Землин. Ние завоювахме Бьоюрделен[37]. Влязохме заедно с Паргалъ. Добре че предварително бяхме помислили за мостовете, валиде. На двадесет и шести юли Пророкът даде да си възседнем конете и да преминем Сава. Водихме тежка битка. Сега четем молитви за геройски падналите мои слуги — юнаците победители, на осми август влязохме в града Белград. Обаче крепостта, която не даде път на трима падишаси, се опъна и на нас. Двадесет и един дни и двадесет и една нощи не престанахме да бомбардираме туловището на крепостта. Слава на Всевишния, валиде! Белградската крепост, която не успя да превземе покойният ни дядо Мехмед хан Завоевателя, на двадесет и девети август, шестдесет и пет години след него, се предаде на султан Сюлейман, сина на покойния Селим хан…

Хафза султан поспря, за да отдаде благодарствени възхвали на Аллах. Въпреки че умът ѝ беше на друго място, Хатидже също благодари.

— Вземи го! — ненадейно каза Хафза султан. — Ти го чети нататък. Доста сме поостарели. Очите ни се измориха.

Разтреперана грабна писмото.

…Сестра ни Хатидже султан се тревожи. Нека кажа на нея, валиде, че батко ѝ, победителят, скоро ще се завърне…

Хатидже не успя да овладее изведнъж разтреперания си глас. Душата ѝ нададе ликуващ вик: „Връща се!“ Хафза султан не пропусна да забележи, че дъщеря ѝ се задави от вълнение.

— Еее? — нетърпеливо подхвърли тя. — Чети, Хатидже!

Тя и без това щеше да го прочете на един дъх:

…Не знам защо, майко султанке! Паргалъ Ибрахим настоява, че и сега е нормално да се върнем час по-скоро в столицата. По мои предвиждания ще стане в средата на септември. Ако остане на Паргалъ, още утре ще се метне на коня. Странен човек!

Хатидже прочете и останалото, но не запомни нито дума. Непрекъснато си повтаряше: „Връща се! Султанът на султаните, моят батко победител се завръща!“.

Ненадейно се засрами да си признае, дори пред себе си: „Ибрахим се завръща!“.

Средата на септември, а?

Изведнъж я обзе ужасна тревога. Щяха да се завърнат. А тя имаше толкова неща да свърши. Оставаше ѝ малко време. Не трябваше да отлага повече представянето на Александра пред валиде. Какво ще прави, ще струва, но червенокосата трябваше да е спечелила вече майка ѝ, преди Сюлейман да се е върнал. После щеше да дойде ред и на другите ѝ завоевания.

Хатидже се върна в стаята си засмяна до уши.

Белградската крепост падна. Сега чакат своя ред други крепости. Най-напред трябва да се превземе султанката майка. Сетне победителят — батко Сюлейман. След него идва ред на крепостта Паргалъ. Гюлбахар също се има за много нещо. „Или сама ще вдигне бялото знаме, или ние ще я нападнем и превземем.“

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ЛОДЖИЯТА НА ПОВЕЛИТЕЛЯ

Откакто се завърнаха в столицата, взеха да се случват разни странни неща. Ибрахим настръхна. Ето, пак се започна, си помисли.

Някаква жена пееше песен отдалече. И то — на руски!

Чу я вечерта, когато се завърнаха от Белград в двореца, и изтръпна. Отначало си помисли, че сънува. Само че беше буден. Скочи веднага и отвори прозореца. Беше съкровен, сърцераздирателен, нежен, но грабващ човека женски глас. Пееше някаква жена. На руски!

Можеше ли да повярва човек!? В Османския дворец — жена, която пее на руски!

Но ето че тя си пееше:

Ха теглете, ха теглете, ха теглете…

Песента имаше игрив, призивен ритъм. И сред него — звънтеше като ромон от извор женският глас.

Дайте си ръцете, раменете и теглете,

Волга покорихме, още малко вий теглете…

Волга ще ни заведе в дома, теглете!

Ха теглете, ха теглете, ха теглете…

Коя ли беше? Гласът долиташе откъм харема. Навярно някоя руска наложница. Робиня. Слугиня на похотта. Наложница, която е била или ще бъде в обятията на Сюлейман!

Жената беше вложила в песента целия си копнеж. Като него. Не правеше ли и той същото със своята цигулка?

Но точно сега не му идваше отвътре да свири. В душата му кипеше истинска битка, все едно воюваше със собствените си желания. Който пее, да си пее както си ще, него какво го засяга? В неговата глава съществуваше единствено мисълта за сестрата на падишаха. Хатидже! Знаеше си го: това беше авантюра с непредизвестен край. Може би любов, която щеше да му коства главата. Наистина ли беше любов? Ето на този въпрос нямаше отговор. Или по-точно — сам дори се боеше от отговора.

Беше обсебен от нея. Не си го признаваше сам, но забелязваше, че е нещо по-различно от любовта. Това беше страст. Страст, която щеше да промени съдбините му. Страст, която щеше или да го предаде в ръцете на палача, или щеше да го направи новата звезда на Османската империя, зетят на великия султан Сюлейман.

Знаеше, че и Хатидже изпитва влечение към него, беше го разбрал по просветващите и угасващи пламъчета в дъното на предизвикателните ѝ очи още при първите им срещнати погледи.

Пред него обаче имаше преграда — цяла планина. Реалността!

Макар и освободен роб, той си оставаше просто един слуга. Един личен секретар. А Хатидже беше сестрата на султан Сюлейман.

По дяволите! Как щеше да даде сестра си на роба, когото освободи, та бил той и приятел!

Естествено, че нямаше да я даде!

Черни мисли тормозеха Ибрахим. Завърнаха се в столицата още преди десет дни, а още не я беше виждал. Не му беше ясно и кога щеше да я види. Трябваше да направи нещо. Но нищо не му идваше наум. Плюс това не можеше и да мисли. Защото още не се беше отърсил от умората на похода, а Сюлейман вече му заповяда:

— Стягай се, Паргалъ!

Падишахът бързаше.

— Искам всеки ден да имам информация за подготовката на флотилията. Викам си, да вземем двамата с теб да погълтаме малко морски въздух, а?