„Морски въздух.“

Това бе кодовото име на похода към Родос, за който имаха взето само от тях двамата решение. Сюлейман беше непреклонен, че след Белград трябваше час по-скоро да развее знамето и над втората заветна цел на баща му.

— Поне този път да не изненадваме великия ни везир, Ибрахим ага.

Миналата година Пири Мехмед паша смяташе, че всичките подготовки се правят за превземането на Родос. С усмивка си спомни как човечецът се беше слисал в деня, когато падишахът обяви: „Тръгваме на поход към Белград, паша!“

— Белград ли, повелителю?… Но…

— В петък имперската армия тръгва на поход, Садразам паша. Утре да се раздадат пари на войниците ми. Да се вземат необходимите мерки.

Сюлейман го каза в деня понеделник. В петък армията потегли за Одрин.

А сега очите му бяха насочени към Родос. Нямаше да се изненада, ако утре извикаше при себе си командващия флота Мустафа паша и му кажеше: „В петък да се вдигнат платната, паша! Тръгваме на поход срещу рицарите неверници в Родос!“ През ден слизаше до корабостроителницата, проверяваше галерите по докове и във вода, отбиваше се и в спалните на моряците пехотинци да си поприказва с тях.

През последните четири дни обаче с падишаха ставаше нещо необичайно.

— Ти си иди, Паргалъ. Аз имам някои други работи.

Други работи ли?

Това беше много смущаващо, но така и не попита падишаха за какво става дума.

Добре че същата сутрин Махидевран Гюлбахар хасеки го беше повикала в Стария дворец, та разбра какви са тези други работи на падишаха.

По стъпките зад паравана Ибрахим разбра, че жената от другата страна седна и нервно се обърна в профил.

— Бог да е с вас, Ибрахим ага!

Нямаше представа как трябва да се говори с една любимка и затова само измънка нещо неясно. Гюлбахар съвсем не я интересуваше какво ще ѝ каже, така че не го забеляза.

— Заслужили сте си благословията. Все още не сме имали възможността да кажем на господаря „Бог да е с вас!“ — оплака му се тъжно тя. — Веднъж само дойде, и то набързо. В градината прегърна за малко нашия принц и си тръгна. Искахме да ви попитаме да не се е случило нещо в Новия дворец?

„Нещото“ изскочи пред мен тъкмо тук!“ — помисли си Ибрахим.

— Мога ли да попитам какво например?

— Не се прави, че не знаеш, ага! Славиш се с името Любимеца Ибрахим! Довереник си на господаря. Ако ти не знаеш какво става, кой друг ще знае?

— Кълна се, не знам.

— От чухадаря Сюмбюл ага научавам, че господарят вече три дни посещавал отделението на наложниците, а в същото време не минава покрай нашата врата.

— И аз чух такова нещо.

— А като чухте, как си го обяснявате? Господарят не поиска ли нещо от вас?

Ибрахим мигновено усети бузите си да пламват.

— Простете, не ви разбрах!

— Хайде, хайде! — процеди тя иззад паравана. — Кой друг ще знае, ако не личният секретар, дали повелителят е взел в леглото си някоя одалиска?

Одалиска ли? В леглото? Кой, Сюлейман ли?

— Няма такова нещо. Господарят ни е изморен. Върна се от поход. Оттегля се рано в покоите и заспива.

— Сам ли?

— Доколкото знам, сам. А и никого не съм видял. Иначе непременно щях да науча. Все щях да чуя, да видя. Плюс това, ако има нещо покрай великия падишах, защо да го крие от служителите си? Какво ще му налага?

Настъпи мълчание.

— Само че — продължи Ибрахим, — си мисля, че господарят, както и целият дворец, вечер отваря прозорците си и се заслушва в онази песен. Защото всяка вечер някаква жена я пее.

— Песен ли? Ах, да! Онази проклета московчанка? Не знам защо, но цената на това злобно момиче изведнъж порасна много. Хатидже я взе при себе си. Сега е в Новия дворец.

Като чу името на Хатидже, Ибрахим изведнъж се оживи.

— Хатидже султан ли?

Забеляза, че тя седна от другата страна съвсем близо до паравана. Сега в отворите му ясно се очертаваше побледнялото лице на Гюлбахар.

— Да, тя. Научавам, че от месеци се занимавала с тази московчанка. Осигурила ѝ тайно да взема уроци. Даже, даже… карала се на Сюмбюл ага, че се държал строго с нея. Една седмица преди господарят да се завърне в столицата, никой повече не е видял момичето тук. После научих, че отвели московската наложница в Новия дворец.

Московска наложница, а? Сам се попита: „Хей, Паргалъ, какво става?“. Московска наложница, а? Рускинята с красивия глас!

— А каква връзка има Хатидже султан с всичко това?

— Не знам.

Зад паравана настъпи мълчание.

— Това ще ми го научиш ти. — Пак замълча. — Виж, Ибрахим ага! — приближи се още повече до паравана тя. През малките отвори сега се виждаха и устните ѝ. — Ще говоря открито с теб. Искам сведения за тази московчанка. Какво търси там? Хатидже няма да я е взела току-така, без нищо. Обезателно кроят нещо. Трябва да разбереш какво.

— Но…

— Не хвърляй на вятъра думите ми, Паргалъ! Казвам се Махидевран Гюлбахар. Майката на бъдещия падишах. Не се е чуло и видяло да забравим каквото сме казали. Нито днес, нито утре ще оставим без ответ твоите услуги. Разбери какво се върти там.

Хатидже… Хатидже… Ибрахим можеше да се възползва от амбицията на Махидевран, за да я види.

— Само че нали знаете, без позволението на господаря аз не мога да влизам в харема. Онази… Как я нарекохте?

— Московската наложница.

— Ах, да. Ако успея да се видя с Хатидже султан, може би… може би ще успея да изтръгна нещо от госпожа султанката. Тя самата малко не ме… Как да го кажа?…

„Олеле, олеле! — помисли си Гюлбахар. Нямаше нужда да се казва. Разбра го. „Какви работи ставали, а аз да не знам“ — си промърмори. Хатидже не го… Паргалъ… Ама че си! Болна лицемерка! А се представяше за тиха, кротка вдовица, а?

— Остави тази работа на мен. Аз ще изкарам зълва си в градината. А ти ще ни срещнеш там случайно. Не е забранено на мъжете да минават през градината, нали?

Не беше.

Ибрахим полудя от радост.

— Кога ще го направите?

Гюлбахар моментално усети, че и в него пламна трепетът за тази среща.

— Добре ще се разбираме с теб, Ибрахим ага! — му каза, прикривайки напушилия я смях. Тонът ѝ обаче накара Ибрахим да настръхне. Беше пресметлив, коварен, плашещ присмех. Но сега нямаше как да ѝ се разсърди. — Щом бързаш — подхвана отново Гюлбахар, — да речем, утре. Утре по икиндия ще ни намериш там. А до довечера ще очакваме от теб сведения. Ясно ли е?


* * *

На Ибрахим не му се наложи да чака тайно споразумяната среща в градината, за да разбере какво става с падишаха.

Същата вечер султан Сюлейман внезапно му рече:

— Паргалъ, откога те чакам! Нищо не ми казваш. Не си ли чул?

Още с първите думи Ибрахим разбра какво иска да му сподели Сюлейман, но се направи, че не знае нищо:

— Простете, повелителю, ако съм допуснал грешка! Ако има нещо, което е трябвало да чуя, а не съм, значи съм много виновен.

— Не си ли отваряш прозорците?

— От време на време.

— Не излизаш ли да се разхождаш в градината, покрай басейна?

— Не ми е приятно, ако господарят го няма да си приказваме.

— Добре, Паргалъ. Ти знаеш ли какво е любов?

Ето, сега падишахът си идваше на думата.

— Любовта е забранена за вашия слуга, господарю! Каква ти любов за роба! А след като бяхме дарени с благоволението на нашия господар, не ни остана време да се влюбваме…

— Не се е появила някоя! — прекъсна го Сюлейман. — Но за нас се появи, Ибрахим ага! Появи се една сладурана, която ни уцели право в сърцето.

— Султане! — За пръв път от девет години Ибрахим видя това излъчване в очите на Сюлейман. — Ако попитам коя е, ще наруша ли почитта си към вас?

Падишахът махна с ръка:

— Ако си отвориш прозореца, начаса ще разбереш коя е. Красавицата, която ме омайва всяка нощ със своята песен…

Ибрахим веднага си спомни песента, която нахлуваше в стаята му през прозореца:

Ха теглете, ха теглете, вий теглете…

— И аз я чух, господарю — отвърна. — Една жена… пееше песента на руски.

— Да… Точно тя, Паргалъ, точно тя. Красавицата, която ме омагьосва, която ме кара да забравям даже и твоята цигулка.

Красавица ли? Сюлейман беше ли виждал жената с чудния глас?

Падишахът видя питащите очи на своя личен секретар и му разказа всичко. От всяка дума личеше, че плува в безмерно щастие. Хатидже султан видяла в ташлъка за необучените едно момиче и останала поразена от необичайната му красота. После го представила на майка си.

— Не щеш ли — продължи с удоволствие Сюлейман, — тя, Ибрахим, излезе роднина на нашата валиде. Как е възможно такава случайност? Била под закрилата на Гюлдане султан, майката на Айше ханъм, другата жена на баща ми по времето, когато бил все още принц.

По тона му Ибрахим моментално долови, че падишахът беше възприел това като някаква чудотворна случайност.

— На смъртния си одър жената казала на девойката: „Иди при османците. Намери Хафза, майката на султан Сюлейман. Занеси ѝ много поздрави от мен. Дай ѝ и писмото, което написа до нея снаха ми Айбала хатун. Ти вече си поверена на Хафза“.

— Добре, но как това момиче е дошло от Кримския дворец дотук? Това не е много лесна работа. А пък даже и да е дошла, как е стигнала до харема? Просто не е за вярване!

Докато слушаше Ибрахим, Сюлейман му кимаше с глава да покаже, че го намира за прав.

— Кримският хан Мехмед Гирай я качил на един кораб с подаръци по случай коронясването ми и я изпратил в столицата ни. Жена му Айбала султан написала и писмо до нашата валиде.

„Естествено, всички врати — отворени пред нея!“ — възнегодува в себе си Ибрахим. Усети, че изведнъж, без да я е видял, той намрази това момиче. Предчувствието, че ще дели обичта и вниманието на Сюлейман с друг, го притесни.

— Господарю, знае ли се каква е, откъде е?

— Според Хатидже била украинка.

Споменеше ли се името на Хатидже, по Ибрахим пролазваха сладостни тръпки. „Хайде, Гюлбахар хасеки, си казваше, доведи ми моята Хатидже. Да видиш само аз пък какво ще ти разкажа!“

— Като малка била отвлечена от разбойници. Много е страдала.

„Също като мен! — си каза Паргалъ този път. — И мен ме отвлякоха разбойници, и аз много страдах. И мен ме взе при себе си една жена. И сега съм тук. А сега това… момиче… Прищявка на Господа ли е това? Или обща съдба, която ще трябва да споделям с нея? Защо ли Господ ми я изпречи на пътя?“ Въпреки бляновете си към Хатидже, никак не можеше да се отърси от това глождещо го отвътре безпокойство.

— Значи, била под покровителството на тази Гюлдане хатун. А сега е тук. Разбира се, нашата валиде е взела момичето при себе си.

Искрящите от щастие очи на Сюлейман не предвещаваха нищо добро. Колко дни вече не питаше нито за флотата, нито за Родос.

На Ибрахим му се искаше да каже: „Какво търси в харема някакво момиче с неясно потекло?“, но не го каза. Преглътна го. Успя само да попита:

— Знае ли се нещо за рода ѝ, за близките?

— Попитах я, попитах! — разсмя се с глас падишахът.

„Какво!? — нададе вътрешен вик Ибрахим. — Ходил е в софата на наложниците? Великият Сюлейман хан е отишъл сред наложниците си, за да види момичето, чийто глас е чул и харесал?“

— Да я беше видял, Паргалъ! — продължи Сюлейман. В очите му грееше любов, все едно тя стои пред него. — Дотогава беше с наведена глава. Като я попитахме: „Ние сме Сюлейман, синът на султан Селим, а ти коя си?“, тя изправи нежната си лебедова шия. Тръсна рамене. Вдигна малкото си красиво носле с един великолепен жест. А с очите си ми взе ума, Ибрахим. Ето тук, на, сърцето ми запърха като крилата на врабче. После каза: „Аз съм — имах чувството, че в ушите ми звъннаха бълбукащи извори — Александра Анастасия Лисовска. Дъщерята на отец Никола“.

— Вие, значи, я видяхте? Отидохте да я видите? В софата на наложниците?

Падишахът беше така унесен, че не долови критичните нотки в гласа на личния си секретар.

— Валиде и Хатидже ми говориха толкова много за нея, толкова настояваха да я видя!... Но само се засмивах и отминавах, докато не чух оная песен. И онзи глас… Онази песен… Направо ме грабна и отнесе нанякъде, Ибрахим ага. Не те лъжа. Влюбихме се първо в песента, после в красивото ѝ като роза лице. — Изведнъж започна да се смее. — Знаеш ли, някои я наричали московската наложница, други ѝ измислили името Руслана. А аз…