— А вие, господарю?

— Тя се смее толкова красиво, Паргалъ, струва ти се, че слънцето грейва. В една нейна малка усмивчица заблестяват елмази, бисери, изумруди. И ние ѝ казахме: „Твоето име да бъде Хюрем!“. Хюрем значи „Хубавата ми усмивка“, „Лъчезарната ми усмивка“. — Очите на султан Сюлейман отново се забулиха в мечтания. Внезапно се съвзе. — Ибрахим ага, изпратихме ѝ кърпичката, която тя ни даде, чрез дайе.

Какво? Тази наложница — в стаята му…

Изведнъж Ибрахим изпадна в паника. Но така и не успя да довърши всичко онова, което му мина през ума.

Необичайно радостен, падишахът уточни:

— Тази нощ Хюрем ханъм ще бъде наша гостенка, Паргалъ. Трябва да го знаеш като личен секретар. Първо, за да вземеш съответните мерки… Второ, да се приготвят в харема на повелителя подходящи покои за Хюрем ханъм. При нея да бъде и онази, с която заедно са дошли от Крим, но това не е достатъчно, да се предоставят в услуга на Хюрем ханъм калфи, прислужници, телохранители.


* * *

Необясним страх сковаваше Ибрахим. Сърцето му се блъскаше в гърдите от противоречиви чувства. От една страна, час по-скоро очакваше да настъпи денят за срещата с Хатидже след толкова месеци, а от друга страна, нямаше търпение да види момичето, което, както предчувстваше, щеше да го измести от сферата на влиянието.

Можеше да е някое глупаво селянче.

Обезателно беше хубаво, за да очарова толкова много Сюлейман.

Сюлейман обаче не беше човек, който се задоволява само с красотата. За да обикне някого, от огромно значение бяха сърцето на човека, душата му, очите, погледът, разумът, храбростта и още цял куп неща. Ибрахим вече го познаваше. Наизуст четеше в душата му. Преди още да му е минало нещо през ум, Ибрахим вече знаеше какво ще каже, какво ще помисли. Сюлейман търсеше в отсрещния всичко това. Ако го притежаваше, притежаваше го, ако му липсваше, след два дни набързо го забравяше. Досега той, Ибрахим, излезе единственият, който можеше да му поднесе в услуга всички тези качества.

Започна да страни дори и от Гюлбахар хасеки, въпреки че го беше дарила с един принц. Не бездушната голота на жената търсеше падишахът. Той искаше жена, която можеше да му предложи не само тялото, а и душата си.

Добре, да видим дали тази стоножка притежаваше всичките качества?

Ибрахим въобще не го вярваше.

Щеше да полудее от любопитство, когато големите крила на вратата към покоите на повелителя се отвориха и дайе хатун се появи в дългия коридор, който водеше към спалнята на падишаха.

Още щом видя девойката, която сякаш се плъзгаше зад нея, разбра колко се е заблуждавал. Беше не само красива. Беше много красива. Несравнимо красива! Освен това си имаше и самочувствието на красавица. Когато мина край Ибрахим, за миг го стрелна с крайчеца на окото и тогава Паргалъ разбра съвсем ясно какво се е опитвал да му обясни падишахът. В тези зелено-теменужени очи беше стаен цял океан. В тях проблясваха искри, стрелкаха се светкавиците на разума.

„О, боже!“ — възкликна наум. Царуването на Гюлбахар хасеки приключи.

Това момиче щеше да срине в прахта всички защитни укрепления на завоевателя на Белград. Защо ли Хатидже е поднесла на брат си този дявол? Кой би могъл да застане срещу такава умна жена с такива очи, с такава красота? Нямаше нещо, което не би направила, нямаше връх, който не би покорила. А на този връх имаше право само Паргалъ! Имаше какво още да направи на този връх! Първо, щеше да направи от роба Ибрахим, сина на рибаря, паша на Османската империя! Паргалъ Ибрахим паша! Името му щеше да се прославя като името на новия Цезар на новия Рим! Щеше да заповядва на целия свят! Дори имената на кралете щяха да се редят след неговото. Щеше да обсеби съкровищниците им. Щеше да се спазари с императора. Върхът му беше нужен. Дори да не постигнеше нито една от мечтите си, колелото трябваше да продължи да се върти все така, поне докато си отмъсти на оня сатана Искендер.

Изведнъж се разтревожи за мечтите, които си фантазираше. Хатидже вече излезе от сферата на сърдечните трепети. Хатидже беше най-прекият път, който щеше да го изкачи на върха. „Хващай я бързо за ръката, Паргалъ! — заповяда си той. — Преди Сюлейман да се е предал, ти трябва да покориш Хатидже! Иначе това момиче ще те изпревари.“

Погледна след плъзгащата се пред него Хюрем. За миг се унесе — талази от червена коса се спускаха чак до бедрата и при всяка стъпка се полюшваха и разпиляваха в изумителна хармония.

„Не можеш да ме ограбиш, Червеноглавке! Ти си хвърли вече заровете, утре е моят ред! Хайде да видим чий зар е по-голям!“

Обърна ѝ гръб. Тръгна към стаята си, дълбоко умислен. Щеше да дочака утрото с нетърпение. Амбицията, която прочете в очите на това момиче, можеше да бъде преборена само с желанията и любовта, разпалени в очите на една друга жена.


LIII


НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ГРАДИНАТА НА РОЗИТЕ

Тази жена идваше, когато ѝ хрумне и без никакво предизвестие, а Хатидже страшно се дразнеше от това.

— Що за зълва!? — подхвана Гюлбахар още от прага. — Не се ли радваш да ни видиш?

— Не, драга — измънка нещо подобно, колкото да каже нещо.

Тази неволна реакция прозвуча по-зле и от някоя реплика като: „Да, не се зарадвах!“, но Гюлбахар изобщо не го усети.

— За бога, драга, ще полудея в Стария дворец. Кряскане, викане, като при Второто пришествие. Ще кажа на господаря да преместят софата на наложниците на друго място. Особено онази част, ташлъка на новодошлите.

Прекоси с бързи големи крачки стаята и седна точно срещу зълва си. Обърна се към Небиле и подхвърли:

— Момиче, я донеси по един шербет!

Хатидже нервно вдигна глава. Гюлбахар знаеше, че Небиле не е за тази работа, но го направи напук, за да я подлуди.

— Кажи го на момичетата, моя хубава Небиле! — изчурулика Хатидже с обич. — Нека да донесат на хасеки шербет!

С присвити очи Гюлбахар проследи Небиле до вратата. „Какво има между това момиче и Хатидже? — се питаше. — Какво е това, като влюбена. Пази боже, пази боже!“ Реши веднага да пристъпи към въпроса:

— По волята на Аллах пристигнало ново момиче. Не съм я видяла, но с виковете и проклетията си в ташлъка на новодошлите обръщала целия харем нагоре с краката. — За момент погледна право в очите на Хатидже. — Сигурно и ти си я чула, драга… Все пак напоследък честичко идваш в Стария дворец.

На Хатидже ѝ стана неприятно, размърда се. „Предизвиква ме да си отворя устата“ — си каза наум. Добре че вратата се отвори и една от прислужничките дойде с табличката за шербет, та успя да овладее надигналия се отвътре гняв.

Като видя купите, Гюлбахар се заяде:

— Нямаше ли стъклени? Не ми е ясно как пиеш от тези грамадни груби неща.

Хвърли към оставената на масичка табличка такъв поглед, сякаш върху нея бяха сложени отвратителни работи.

— Но това ме обижда, ей богу! Колко пъти сте идвали, а нито веднъж не се отбихте.

— Валиде имаше работа, Гюлбахар. Така и не ни остана време.

— Каква ли ще да е била тази работа?

— Разходите на харема, тефтерите, състоянието на прислужниците, джобните пари на момичетата, които напускат… Ето, разни такива неща. Знаеш ги.

— Как да не ги знам! Заприказва се, че Хафза султан намирала съпрузи за момичетата, които щяла да освобождава от робство. Не мога да повярвам.

— А какво да направи, Гюлбахар? Да им пусне по три гроша в джоба и да ги изхвърли на улицата ли, горките? Ето на, валиде задомява тези, на които им излезе добър късмет. А пък това е и един вид благотворителност.

— Както и да е… Сигурно сте чули за онази лошотия, дето обръщала всичко нагоре с краката. Чакай, как я наричаха. Московската…

— Нямам никакво време да се занимавам с такива като нея, Гюлбахар. Ако причината за посещението ти е да се оплакваш от това момиче, попаднала си на грешното място. Според мен за нея трябва да поговориш с батко ми, падишаха. Защото той много се заинтересува от нея. Дори и сменил името, нарекъл я Хюрем. А и валиде я взе под свое покровителство.

По лицето на Гюлбахар сякаш пламна пожар. Буйна радост обзе Хатидже. „Ааа! Ето така, Махидевран Гюлбахар. Точно така!“

Тя отначало почервеня, после побледня. След малко се обади:

— За бога, драга! Дойдох да се поразходим двете из Градината на розите. От Стария дворец морето не изглежда така красиво, както оттук.

— Малко ме боли главата. Ти иди. Разхождай се колкото искаш.

— Никога! Наистина ще се разсърдя. Добре, ти не ме харесваш много-много, но аз те обичам, Хатидже. Да си споделим болките като снаха и зълва.

— Не ми се иска.

— Знам как ще те накарам да ти се прииска.

— Ако обичаш, Гюлбахар, уморена съм, а пък и…

— Какво „а пък и…“? Току-виж срещнем някой висок, с извити вежди, с черни очи…

Хатидже си пое дъх. Тя описваше него. Нейният Ибрахим. Подсказваше ли ѝ нещо? Дали Ибрахим я беше изпратил? Сигурно!

Зълвата и снахата щяха да се разхождат из градината. Кой какво можеше да каже?

Е, щяха да се поздравяват и с хората, които срещнат, щяха да ги попитат как са?

„Глупава глава! Как не можах да се сетя по-рано?“ — упрекна се сама.


* * *

По това време на деня в Градината на розите беше безлюдно. Защото трескавите приготовления за вечерята бяха ангажирали всичко живо.

Хатидже не знаеше какво щеше да издържи повече — дали хапливите, изпълнени с ревност думи, или очакването Ибрахим да се появи по алеята, в която бяха впити очите ѝ.

Приказките на Гюлбахар влизаха през едното ѝ ухо, а през другото излизаха.

Чуеше ли стъпки по чакъла, сърцето ѝ започваше да думка като лудо.

Идва ли?

Ако минеше някой друг, избуялата в гърдите ѝ надежда моментално отлиташе. Може би се лъжеше, може да не е разбрала Гюлбахар правилно. А каква работа имаше Ибрахим с любимката на падишаха, че да уговаря чрез нея срещата им? После, после… защо Гюлбахар току подхващаше непрекъснато все тази тема? Какво замисляше грузинката? Ясно беше само едно: Гюлбахар подозираше нещо. Разбрала беше, че тя и майка ѝ са на страната на Хюрем. Знаеше, че те даже са причината след завръщането си от похода падишахът дни наред да отива в софата на наложиците, да си говори и да се смее с момичето. И въпреки всичко тя ѝ помагаше да се срещнат с Ибрахим. Защо?

Идеше ѝ да стане и да си тръгне. Измисли си дори и повод — щеше да каже „Студено ми е, настинах!“, но веднага се отказа. Ами ако е разбрала Гюлбахар правилно? Ами ако тя наистина е имала предвид да ѝ каже, че Ибрахим ще дойде в Градината на розите?

С всяка изминала минута нетърпението я гризеше отвътре все повече и повече. „Идвай вече! — нададе зов душата ѝ. — Виж, пръстенът ти е на ръката ми!“


* * *

Ибрахим тръпнеше от желание часът на срещата вече да е настъпил. Червенокосата дали беше покорила плътта на султан Сюлейман така, както и сърцето му?

Може би щом я видеше, падишахът щеше да се разочарова. Недей да се лъжеш по външния вид, Ибрахим! Гледаш — хрупкава черешка, а отвътре червей излиза!

Докато инспектираше галерите в корабостроителницата, умът му блуждаеше между Хатидже и Хюрем. Следобед, когато се върна да докладва, му казаха, че падишахът е в халвет. Господи, в този час? Наближаваше следобедният езан. Това момиче досега ли беше в обятията му?

Ужас!

Въпреки настояванията, дайе не издаде тайната. Тя изглеждаше и малко нервна.

— Иди да си гледаш работата, секретарю! — промърмори. — Кога си ме виждал тайна да издавам?

Една от прислужниците се изпусна:

— Чаршафа го няма!

Олеле! Сюлейман се е изложил?

Чернокожата прислужница беше от дълги години в двореца. Много неща беше видяла и преживяла. По паниката в очите на личния секретар разбра какво му мина през ум.

— Неее! — прошепна му тя. — Не е това, което си мислиш, ага! По следите на сърната си личи кога лъвът е изревал и стоварил лапа върху нея!

Погледна го въпросително дали е разбрал. Явно физиономията му не ѝ хареса, та му поясни:

— По кървавата следа. — Замълча. Присламчи се съвсем близо до Ибрахим. — Момичето не искало чаршафът да се дава на дайе. И господарят така заповядал. Какво се е видяло, видяло се е, вдигнали го и го изхвърлили.

Ето че се беше случило точно това, от което се плашеше. Сюлейман беше обладал московчанката, а тя — него.